Оке Едвардсон
Слънце и сянка (16)

16

Телефонът в горния вътрешен джоб на Винтер иззвъня. Мислеше, че го е изключил. Беше Бертил Рингмар. Гласът на стария комисар звучеше по-приглушено от друг път:

— Исках само да те чуя… днес.

— Благодаря, Бертил.

— Тук мислим за теб.

— Благодаря ви.

— Ами… просто не знам какво повече да ти кажа.

— Как е иначе при вас?

— По-спокойно от доста време насам.

— Значи отсъствието ми има успокояващо въздействие върху престъпността.

— Но пък е и малко по-скучно.

— Може би ще се отстраня.

— Сериозно ли говориш?

— Не.

— Кога се прибираш?

— Утре сутринта. Ще се видим вдругиден.

— Държим се на позиции, както се казва. С вълнение се готвим за новата епоха.

— Или казано с други думи, момчетата бачкат.

— Ларш взе няколко дни по болест.

— Какво му е?

— Момчето наистина не е добре. Не знам какво му е точно. Главоболие, което не го отпуска. И някаква меланхолия.

— Той ли го казва?

— Не… Нещо обаче го гризе. Не съм психолог, но все пак нещо има.

— Разговарял ли е с някого… който може да му помогне?

— Не знам, Ерик. Но предполагам, щом си е взел болнични.

— Да.

— Може да е от напрежението преди новото хилядолетие. Твърдят, че то оказвало въздействие върху хората по различни начини. Значи не е шега работа.

— Ъхъ.

— Откровено казано, не съм мислил много по този въпрос.

— Ясно.

— А ти как си?

— Не съм разсъждавал точно за това.

Винтер слезе в патиото. Палмата в северната част на градината представляваше сега черен силует, екзотичен контур, който изглеждаше нереален, сякаш изрязан от картон и осветен с електрическа лампа.

Жените бяха запалили свещи и сенките пърхаха над градината и лицата им. Майка му вдигна очи към него, когато той се появи. Беше изпила два или три Т&Т, без съмнение по необходимост.

Той седна при тях и взе чашата си в ръка.

— Сигурно питието ти се е стоплило вече — каза майка му.

Той го опита. Тя имаше право.

— Ще ти направя ново.

— Няма нужда.

— Но аз искам. И бездруго трябва да се пораздвижа.

— Тогава благодаря.

Тя се надигна и влезе в къщата с чашата на Винтер в ръка. Лота пиеше от своята. Ангела посръбваше минерална вода и изглеждаше потънала в мисли. Майката се върна при тях.

— Ето. Мисля, че е сухо, както трябва.

— Благодаря.

Той запали от своите „Корпс“, а майка му — цигара. Винтер я гледаше с нежност, която му беше приятна, с чувство, каквото отдавна не бе изпитвал. Неговата майка. Не точно тип домакиня. По-скоро шейкъри за коктейли и пепелници вместо кухненски роботи и съдини. Гардероб, в който липсват рокли от басма на цветчета. Безчет обувки на високи токчета. Мигрена. Нервни пристъпи. Но тя винаги беше мила.

— Във всеки случай трябва да си дойдеш за Коледа — заяви Лота като завършек на разговор, който идването му бе прекъснало.

— Ще видя.

— Но наистина трябва.

— Или може би вие ще дойдете тук. — Тя разпери ръце. Едно от пламъчетата на свещите угасна от полъх на вятъра. — Всички сте винаги добре дошли при мен.

 

 

— Няма ли да се прибираш? Нали имаш изпит утре?

— Подготвила съм се.

— Че кога?

— В училище.

— Не искаш ли тогава аз да те поизпитам?

— Няма нужда.

— Мария! Мила моя! Не можеш ли да останеш?

— Трябва да вървя. Чакат ме.

— Кои? Кои са тези, които те чакат?

— Патрик и другите.

— Защо не ги поканиш тук? — предложи Хане Йостергорд и се почувства като пълна глупачка. Да не би да ги посрещне със сладкиш и сок?

— Били са вече у дома.

— Нали преместихме видеото в твоята стая — продължаваше Хане и пак се почувства глупаво.

— Чао, мамо! — Мария затвори вратата след себе си. Хане чу стъпките на дъщеря си по стълбите и после по пътечката към външната врата. Снегът вече бе натрупал толкова много, че звукът от тях бе като от вървеж по твърда пружинираща настилка. Зима през ноември и студът можеше да продължи, знае ли човек. А не е изключено Коледа да дойде с дванайсет градуса над нулата.

Хане Йостергорд се върна на кухненската маса при вестника и очилата за четене. Опитваше се да удължи времето, да не се занимава с проповедта за неделя, преди да е станало необходимо.

Ела, коледен покой, мислеше си тя. Може би щеше да се наложи да заминат… две седмици на Канарските острови.

Всъщност не трябваше да се връщаме тук, мислеше тя. Къща на юг. Всички — пришълци от Швеция. Там имаше много работа за един свещеник. Доста шведски пастори работеха в… Коста дел Сол. Сети се за Ерик Винтер. Вчера някой спомена, че баща му починал — чу го, когато беше отишла в полицейското управление.

Трамвай издрънча долу по площад „Санкт Сигфрид“. Сякаш пробиваше пъртина в снега. Мария може да се е качила на него. Хане се размисли отново за Винтер, за баща му. Неговият баща. Бащата на Мария не бе с тях още когато дъщеря му бе кърмаче. И плодовете на тази ситуация ли жънеше сега? Боже, какъв език използвам, упрекна се тя. Каквото посееш, такова ще пожънеш.

Беше се случило само веднъж. Можеше да се прецени и като злощастна случайност. Нямаше защо да се повтаря. Момичето бе, така или иначе, тийнейджърка. И с правото на своята възраст считаше дома си за потенциален затвор.

Съвсем естествено.

Хайде сега да напиша проповедта за неделя.

 

 

Малага си бе все същата. Нищо не се бе случило с града или с морето, откак ги бе видял за последен път.

Самолетът направи завой във въздуха и пред очите му се разстла само небе. Брегът изчезна зад тях. Стюардесите започнаха да бутат количките си по прохода между седалките и пътниците поръчваха какво да пият. Ангела не се чувстваше добре. „Естествено е“, бе казала тя. Но не и в самолет.

Той се опита да чете, но не се получи. Отхвърли идеята за алкохол и си взе чаша минерална вода „Рамльоса“, както Ангела. Сандвичът така и остана недокоснат.

В северна посока попаднаха в зона с ниско атмосферно налягане и самолетът се олюля на няколко пъти.

— Това помогна — каза Ангела. — Вече съм по-добре.

— Виждам.

— Аз пък виждам брега.

— Какъв бряг?

— Мисля, датския.

След половин час те бяха приканени да пристегнат предпазните си колани и самолетът започна да се снижава. Винтер можеше да види града между облаците, през които минаваха по пътя си. Сградите сивееха, но земята беше бяла.

Снегът бе поне десет сантиметра, ако не и повече, покрай пистите за кацане на аерогара „Ландветер“.

Миришеше като в друга страна, когато излязоха от сградата и се отправиха към паркинга. Той усещаше студа през тънкото си палто. Наоколо имаше доста хора, но все пак по-малко, отколкото бе свикнал да вижда в последно време. Така беше винаги при завръщане. И доста шум, но все пак беше по-тихо, отколкото там, откъдето се прибираше.

В колата не говориха много. В асансьора Ангела сякаш понечи да каже нещо, но замълча.

— В събота ли ще пренесем тук последния ти багаж? — попита Винтер.