Оке Едвардсон
Слънце и сянка (32)

32

Морелиус беше спрял на червена светлина на светофара. Големият театър беше красиво осветен. Както впрочем и целият град. Още седмица оставаше до Бъдни вечер и светлината беше толкова по-ярка, колкото по-тъмно ставаше навън.

Подмина ги Дядо Коледа и отдаде чест на полицейската кола.

— Дядо-Коледовците отдават ли чест? — попита Бартрам.

Морелиус не отговори. Светна зелено.

„Авеню“ гъмжеше от минувачи, понесли пакети.

— Купи ли вече подаръци за Коледа? — поинтересува се Бартрам.

— Още не.

— В града ли ще бъдеш за празника?

— Защо?

— Само питам.

Морелиус зави по Южния булевард. По стръмнината на района Хеден работници от общината подготвяха естрадните подиуми, предназначени за честването на Нова година. Гьотеборг щеше да влезе във второто хилядолетие с блясък. Целият град бе озарен. И изправен на крака, с изключение на онези, които се въргалят на земята още преди да е ударил дванайсетият час, помисли Морелиус. И той щеше да стои прав насред тях.

— Добре де. Ще си ида у дома при мама.

— В Кунгелв?

— В Кунгсбака.

— Вярно бе. Ти си от Кунгсбака, Симон. Е, не познаваше ли онази, дето я убиха? Луиз.

— Не.

— Значи градът ви не е толкова малък.

— Не е.

— Говорят ли много за случилото се? В Кунгсбака имам предвид.

— Мама се обади, но не бе чула нещо определено. — Морелиус изчака още хора с пакети да преминат по пешеходната пътека. — А не е познавала и онази… Луиз. — Той отново потегли. Ужасно беше да се кара при такава навалица. — А ти самият какво ще правиш?

— По Коледа ли?

— Ммм.

— Ще работя.

— Хайде бе. И ти ли ще вземеш дежурството тогава?

— На Бъдни вечер и на Коледа. — Бартрам се завъртя на седалката. — Затова пък ще получа повече свободни дни през лятото. — Той се загледа в хората, пакетите, светлините. — Пък и изобщо всичко това не ми харесва. — Хвърли поглед към Морелиус. — Никога не са ми допадали коледните празници.

— Още по-малко допадат на човек, който работи през тези дни — заяви Морелиус. — Не е толкова весело да посещаваш семейства, където мама и татко хубаво са се натряскали.

Бартрам не продума, потънал в размисъл.

— От това предпочитам да се въздържа — продължи Морелиус. — Понякога имаш чувството, че е… безсмислено.

— Докога, о, Господи, ще те викам, без да ме чуваш, ще се вайкам пред теб за всичкото насилие, без ти да изпратиш спасение — изрече Бартрам.

— Звучи като цитат.

— От Библията е.

— Аха.

— Но не ме питай откъде точно. Такива изречения засядат в паметта ти, без да знаеш защо. Излишно познание.

— Не мислех и да те питам.

 

 

Винтер посети домоуправителя в малката му канцеларийка. Възнамеряваше да го повика на разпит, но предпочете по-лекия вариант. Мъжът изглеждаше нервен още в самото начало и това можеше да даде опустошително отражение върху паметта му.

Помещението миришеше на инструменти и тютюн. Върху писалище, което явно изпълняваше функциите и на работен плот, бяха струпани охлузени папки. Нищо от инак съхранената столетна елегантност на сградата не личеше тук.

Мъжът се вторачи в повърхността на писалището, сякаш търсеше нещо по нея.

На Винтер му хрумна, че този човек може би е майсторът, който извършва поправки и в сградата, където самият той живееше. Попита го.

— Какъв е адресът?

Винтер го каза.

— Ами да. Аз съм. Грижа се и за вашата кооперация. Всъщност за сградите от целия ред оттук до Стургатан.

— Аха.

— Да, така стоят нещата. — Той запали цигара и всмука на два пъти дима. — Във всеки случай през последната година. — Погледна Винтер и изтръска цигарата си в бутилка от „Помак“, вече полупълна с фасове и черна тютюнева вода. — Но човек трябва да е доволен, че изобщо има работа.

— Сигурно си доста зает.

— Даже прекалено.

— Доволен съм, че ти все пак си усетил нещо… странно в онзи апартамент.

— Накрая да.

— Не си говорил с други за това, нали?

— Какво?

— С някого, който също е доловил нещо нередно там?

— Не.

Добре, каза си Винтер. Засега ще спрем дотук. Той ще е предпазлив, нащрек спрямо всичко и всички.

Мъжът пак изтръска цигарата си и половината пепел падна извън гърлото на бутилката. Винтер си помисли за риска от пожар. Но, така или иначе, домоуправителят се намираше в собственото си мазе. Макар и в него да беше устроил нещо като канцеларийка. Ако това тук можеше да се нарече така.

— Имаш ли подобно помещение и в моя блок?

— Разбира се. Общо са три оттук до кръстовището. — Той пушеше и гледаше през дима, който се виеше около него. — Онова кръстовище, другото.

— Ясно. — Винтер усети, че гърлото го смъди. Тук дискретно покашляне нямаше да даде никакъв резултат. А мъжът запали нова цигара. Винтер се закашля за всеки случай. — Е… семейство Валкер… колко пъти мислиш, че си се срещал с тях?

Домоуправителят стисна цигарата между зъбите си и прокара ръце по панталоните, сякаш да се избърше от нещо мазно. После погледна дланите си, по които нямаше нищо от самото начало. Накрая вдигна очи към Винтер, между тях се беше вдълбала бръчка.

— Ами не толкова често.

— Работеше ли вече тук, когато те се нанесоха?

— Открай време работя тук. — Мъжът издаде звуци, които можеше да минат за смях, но и за неприятна пушаческа кашлица, та Винтер се сети за своя съсед по маса, когато закусваше в „Гаспар“ в Марбея.

Домоуправителят се накашля хубавичко и пусна фаса в бутилката, където той угасна със съскане. Запали отново цигара в очакване на следващия въпрос.

— Но си се срещал с двамата Валкерови? — После ще се заемем с тях поотделно, помисли Винтер.

— Дали съм се срещал, не знам. Но ясно е, че сме се виждали тук. Никога обаче не съм влизал в квартирата им.

— Никога?

— Той се оправяше сам с всичко. — Мъжът запали пак, готов да напълни шишето с фасове. — Така си и ти. Аз се грижа за поддръжката на сградата, в която живееш, но никога досега не съм разговарял с тебе. Виждал съм те сегиз-тогиз, но то не е същото. — Вдигна очи към тавана, после погледна отново Винтер. — От друга страна обаче, не съм имал работа във вашия вход вече от няколко месеца.

— Не си ли обменял по някоя дума с него? С Кристиан?

— Не.

— А с нея? С Луиз?

— Да, случваше се. — Нова бръчка се образува между очите му. — Понякога ме питаше за… ами за отоплението може би. Не си спомням точно.

— Не е имало нищо, по което да размишляваш относно двамата? Или относно някой от тях?

— Какво например?

— Ами посещенията в дома им. — Винтер се изкашля пак, извърна глава. — Идваха ли при тях гости?

— Разни хора влизат и излизат тук, както във всяка жилищна сграда. Не можеш да разбереш кой при кого отива. Пък и аз не тичам по стълбите, без да има защо, ако трябва да бъда точен.

Винтер кимна.

— Но все имаше по някое тържество в дома им — добави домоуправителят.

— Така ли?

— Понякога там ставаше твърде оживено.

— По какъв начин? — Винтер му кимна окуражително.

— Ами сигурно са имали гости, които са идвали, после са си отивали. Понякога, когато е трябвало да върша нещо вечерта, да поправя някоя лампа или нещо на стълбите, май съм чувал едно-друго. — Той протегна ръка към пакета с цигарите, който обаче беше вече празен. — Може и някой друг да е чувал.

Винтер пак кимна.

— Нее, не съм съвсем сигурен дали е било при тях — проточи мъжът. — Ще свършваме ли? Трябва да отскоча до будката да си купя цигари. — Той размаха празния пакет. — Тези тук свършиха.

Винтер го пита и за повредени лампи на стълбището, за датата.

 

 

— Боже мили, как вониш! — провикна се Ангела, когато го посрещна в антрето.

— Един свидетел пушеше като комин.

— Че позволяваш ли им?

— Бях при него. Той впрочем е нашият домоуправител.

— И на какво е свидетел?

— На нищо тук. Но той поддържа и другата сграда — поясни Винтер и направи движение с глава по посока на въпросния блок.

— Добре де, но на какво е бил свидетел?

— На нищо повече от онова, за което ни бе съобщил. Така поне изглежда.

— Но въпреки всичко го водите за свидетел?

Този тип е такъв, помисли си Винтер, тика се сам.

— Съблечи се и веднага се пъхни под душа — настоя Ангела.

Винтер постави чантата си от свинска кожа на пода до стойката за обувки, съблече палтото и сакото си, закачи ги. Зае се да си разкопчава ризата и влезе в банята, където се съблече докрай и постави всички дрехи без панталоните в големия кош за пране, който Ангела бе донесла с багажа си.

Затвори вратата и застана под душа. Тъкмо щеше да пусне водата, когато Ангела го извика откъм стаята. Той извика в отговор, че не я чува, и тя отвори вратата.

— Търся си едно изследване от микробиологията — каза му тя. — Мисля, че го пъхна в чантата си след посещението ни там. Беше преди известно време, но сега искам да проверя нещо.

— Тогава е в чантата — каза той. — В антрето е.

Тя отиде да я потърси, а той отново дръпна завесата на душа и пусна водата. Усещаше как лютивият цигарен дим става все по-слаб, докато накрая изчезна съвсем, когато натърка косата си с шампоан. Опитваше се да не мисли за нищо и тъкмо отмиваше пяната, когато дочу вик откъм антрето. Винтер затвори крана.

— Какво има?

Отговор не дойде и той отново извика. Пак нищо.

— Ангела?

Отдръпна завесата, грабна пешкира от куката, на която висеше, и набързо избърса косата си, раменете, корема. Изтри и краката си, препаса се с кърпата през кръста и отвори вратата. Видя отворената си чанта на пода пред банята.

— Ангела? Ти ли извика?

Никакъв отговор. Той бързо се отправи към кухнята, после към дневната. Ангела седеше на дивана и го гледаше право в очите, държейки в ръка някаква хартия. Повдигна белия лист и Винтер зърна емблемата на испанската национална полиция в горния му ляв ъгъл.

Дявол го взел. Беше разнасял това проклето писмо насам-натам, вместо да го хвърли, както бе възнамерявал. Беше изхвърлил плика, не и писмото.

— Трябваше да поровя в книжата, които бяха в чантата ти, и това писмо беше там, обърнато откъм лицевата страна — каза Ангела. — Да не мислиш, че тършувам в нещата ти. — Тя размаха писмото. — Но сега бих желала все пак да получа някакво обяснение. Какво, по дяволите, е това, Ерик?

Винтер усещаше как водата се стича надолу от косата му. Или може би беше студена пот. И все пак нямаше нищо. Писмото не беше от значение. Нямаше какво да се обяснява.

— Това е нищо — каза той. Пристъпи една крачка напред. По пода се образуваха мокри петна.

— За жалост аз го прочетох. Не е особено дълго. Но затова пък достатъчно красноречиво.

— Нищо не се случи — поясни той.

— Тя май има друга представа за действителността — Ангела се вгледа в писмото. — Алисия. Написано четливо, както всичко останало. Почеркът й е стегнат и хубав. Имаш ли и нейна снимка? Може би си я сложил на стената в служебния си кабинет?

Винтер се приближи до Ангела, опита се да я докосне. Тя отблъсна ръката му.

— Кълна се, Ангела. Нищо не се случи.

— Млъкни! — Тя замахна във въздуха. — Ето ти тук свидетел, който всъщност май е видял доста неща. — И заплака тихо, със слаб непрекъснат тон, който досега не бе чувал. — Как си могъл, Ерик? Как си могъл!

Той седна на дивана до нея. Сякаш цялата кръв от тялото му бе нахлула в главата. Какъв ад. Трябваше да й разкаже за това някой път, но всъщност нямаше какво. Защо да разправя за нещо, което би причинило разрив, без да има за какво. Направо безсмислено. Разрушително.

Той започна да й говори нещо, но тя стана и отиде към антрето.

— Къде си се запътила?

— Навън.

— Но аз трябва… ние трябва да…

Тя се обърна и му хвърли писмото, то прелетя като лястовица два метра и падна върху полираното дърво. Той видя как единият му край се намокри от водата, която капеше от него. Ангела продължаваше да стои.

— Не съм ти казал, защото няма нищо за казване — повтори той и вдигна ръце на десет сантиметра височина, за да види тя колко чисти и невинни са.

— Съвестта ти чиста ли е? — попита го тя и му се стори, че във въпроса й се съдържа присмех.

— За идиотка ли ме мислиш?

Ангела пак сведе очи към писмото, вече порядъчно намокрено.

— Не.