Оке Едвардсон
Слънце и сянка (10)

10

Ангела затвори външната врата след себе си и се опита да съблече шлифера си така, че от него по паркета на вестибюла да се стече колкото може по-малко дъждовна вода. Лицето й беше мокро, наквасила се бе и косата й, докато взе на бегом неголямото разстояние от трамвайната спирка до входа.

Какъв ден. Пациенти на носилки в коридорите. Никакво време за повечето. Един роднина на пациент я бе нарекъл „мистична“, защото се опитвал да се добере до нея два дни, ако не и три. „Тук бях и работех“, отвърна му тя, но видът му издаваше съмнение. Това я ядоса, макар да се постара да не го показва. Разбира се. Беше изморена и отново й призля.

Изу ботушите си и се отправи през антрето в кухнята. Стъклата на прозореца бяха набраздени от дъжда. Едва доловимото свистене на трамваите долу на площад „Васа“. Нейният нов дом. Голямата жилищна сграда край площад „Васа“.

Но не и съвсем окончателно. Беше запазила апартамента си в район Кунгсхьойд. Усмихна се на себе си. Ерик ще се прибере и тя ще му каже, че е пожелала да си го запази. Сигурно щеше да й повярва. Понякога имаше чувството, че той се хваща на всякаква въдица. Докато на моменти пък й се струваше, че нищо не му убягва. Че прозира всичко, до най-малката подробност.

Не. Тук ще им е по-добре, поне на първо време, когато дете… за секунда тя прекъсна тази мисъл, не искаше да умува прекалено за… преди да е наближил моментът. Преди да се съберем, помисли си. За да живеем заедно. Та всъщност тук не е истинският ми дом. Само се завръщам след работа, защото то така се чувства по-добре. За да живее в мен.

Приготви си чаша чай и седна край масата, заслушана в плющенето на дъжда навън. Стана и отиде в хола, върна се, когато Спрингстийн вече бе пял половин минута за цената, която човек трябва да плати за своите деяния. Ангела лекичко се поглади по корема. Цената за своите деяния. Пак се усмихна. You make up your mind, you choose the chance you take. Спрингстийн бе поел уязвимостта на хората на своите плещи. Ерик беше започнал да слуша песните му. Само най-тъжните измежду тях, разбира се. Но все пак. И то не само заради нея. Какво ли не се случваше непрекъснато на този, който продължаваше да израства. Колтрейн си беше негова слабост, но сега Ерик бе направил и крачка по-нататък, вече познаваше добре две имена от модерната история на музиката. Британската група „Клаш“ и Брус Спрингстийн. Това щеше да му е достатъчно задълго. Така имаме още нещо общо, помисли си тя и отново се поглади по корема.

Страхувам ли се? Не. А той страхува ли се? Може би. Дали ще си го признае? Той започна все повече и повече да споделя с нея. След няколко месеца ще стане на четирийсет години и бе започнал да се учи да разговаря. Това е рано за доста от мъжете.

Хладилникът бръмчеше леко, но тъй сякаш беше празен. Светлината от вътрешността му я озаряваше, докато тя стоеше, отворила вратичката му. Полуздрачът в стаята бързо бе преминал във вечерен мрак. Беше предполагала, че има от сиренето. Нямаше дори от обезмасленото мляко, което би трябвало да стигне до утре. Внезапно й се приядоха сардели. Ето пример за онези изневиделични желания, за които само беше чувала, но никога не бе изпитвала. Разбира се. Сарделите не вървяха с това проклето време, но затова пък сигурно пасваха на бременността. Също както пай с кълцано телешко и шоколадова глазура или други изкушения. Спагети със сладък сос, да речем.

Сардели. Сирене. Обезмаслено мляко. Може би нов брой на „Фемина“. Тя се бе отказала да поднови абонамента за това дамско списание, преди да се премести, но сега то й липсваше, липсваше й в пощенската кутия както тук, така и у дома… не, не у дома, мебелите й щяха да останат там още някоя и друга седмица, но това беше всичко.

Clean break.^[1]

Но виж какви грижи си създаваше сега с това желание за „Фемина“, както и за кутия консервирани сардели, така приятно мариновани с кристалчета сол. Надзърна през прозореца, все още набразден от дъжда. Уличните лампи бяха запалени, но светлината им с труд разпръскваше тъмата. Тя въздъхна чуто и за себе си. Затвори вратичката на хладилника, излезе в антрето, обу си ботушите, облече шлифера. Чадърът бе все така ненамираем, както сутринта.

Асансьорът беше долу и тя предпочете да слезе по стълбите пеша. Стъпките й отекваха по стълбището по-силно, отколкото бе свикнала в ежедневието си у дома… В Кунгсхьойд.

Пое по Васагатан към магазина за хранителни продукти „Богьо“. Дъждът почти беше престанал, прокапваше сегиз-тогиз от стрехите и балконите на къщите наоколо. Тя тръгна по самия край на тротоара и дочу зад себе си шума на автомобилен мотор, на някой от многото. След минута обаче същият шум все така я следваше, обърна се и видя радиокола, която бавно караше подире й. Тя продължи да върви, но колата не я оставяше, спазвайки същата скорост на пълзене. Пак се обърна, опитвайки се да види шофьора, но зърна само някакъв силует зад волана.

Дали не правеха някакво разследване тук? Защо колата се движеше толкова бавно, и то след нея? Внезапно шофьорът примига с фаровете и зави вляво при кръстовището, поемайки обратно към площад „Васа“. Тя се огледа, за да види дали наблизо няма и друга полицейска кола, но не забеляза такава.

Влезе в магазина, напазарува. Купи си и списанието от будката за преса до самия му вход и грабна пликче със сладко еньовче, преди да се е разколебала.

Подсладени спагети. Митът ставаше реалност.

Отново заваля и сега нямаше никакво значение от кой край на тротоара се движи. Торбата с покупките й се стори по-тежка, отколкото бе предполагала, особено когато я премести в другата си ръка, за да набере кода на входната врата. С крайчеца на лявото си око забеляза отново полицейска кола. Сега идваше отгоре по Ашеберъсгатан, премина кръстовището и намали скоростта, когато я приближи. Ръката й още бе върху копчетата с цифри на кода^[2]. Колата полека мина покрай нея, но тя така и не успя да види лицето на шофьора, защото сенникът бе спуснат над лицето му. Проследи я с поглед, докато минаваше покрай нея, задните й стопове примигнаха един път, като две червени очи. После сви покрай последната къща на квартала и изчезна.

Тази вечер из града бяха излезли очевидно много радиоколи. Тя се качи в асансьора. Или въпросната кола бе една. Обиколка на полицаи из съмнителния квартал на Васастан. Най-съмнителната част на града. Само отритнати от обществото. Отчаяни. Комисари. Лекари. Ненормални вдовици, натрупали състояние по съмнителен начин. Една такава живее в съседния апартамент на Ерик, помисли си тя. „Много е стара, но мен тя не може да ме заблуди — беше казал Ерик веднъж в асансьора, когато, преди да се качат, си бяха разменили поздрави с нея. — Понякога дочувам отдолу звуци като от някаква литургия. Видя ли ноктите й? Не? Не е толкова странно, че тя няма изобщо такива. Затова пък я посещават странни типове.“

Тогава тя всъщност беше потръпнала. Мислеше си за това, докато излизаше от асансьора и видя тъмната врата на госпожа Малмер.

Детето на Розмари^[3]. Сравнението й хрумна съвсем случайно. Тя беше Розмари и чисто и просто се бе преместила да живее тук. Ерик започваше да прави късни посещения при госпожа Малмер и тя щеше да дочува ритмично мърморене през стената. На сутринта Ерик щеше да има лейкопласт на рамото си. В службата му някой щеше да бъде сполетян от трагична гибел. Шефът на отделението. Ерик щеше да заеме неговото място. Тя щеше да бъде представена на ексцентричния, но много аристократичен стар приятел на госпожа Малмер, а той на свой ред щеше да я заведе при гинеколог, което би могло да означава…

Тя отключи вратата на апартамента и отвътре се дочу звън. Пусна торбата с продукти на пода, изрита ботушите от краката си и направи няколко крачки към шкафа в антрето, където беше поставен един от телефонните апарати.

— Ало — обади се и сама се чу колко е задъхана.

— Да не би да тичаш по стълбите?

— Привет, Ерик!

— Добре ли е за теб да тичаш по стълбите? Или това е гимнастика на домакинята?

— Качих се с асансьора.

— Сигурно е било доста тежко.

— Ужасен е.

— Така ли?

— В него ти хрумват какви ли не небивалици за това, което би могло да се случи в тази къща.

— Старата Малмер.

— Защо я споменаваш? — попита тя и усети нотката на подозрение в собствения си глас. Боже мили.

— Глупаво от моя страна. Не искам да те плаша…

— Стига толкова, ами кажи какво е състоянието на баща ти. Звучиш, сякаш си успял да поотдъхнеш.

— Може би. Беше критично за известно време, прибягнаха отново до намеса в съдовете, пооправиха ги някак. Сега лежи и си почива в предишното отделение.

— Успя ли най-сетне да поговориш с лекарите?

— Да не си луда? Ти поне би трябвало да знаеш колко невъзможно е това. Изобщо в целия свят.

Тя се сети за обвиненията, които й бяха отправени по-рано този ден, в нейното отделение. Че изобщо не се мяркала там.

— Не ни съди толкова строго — рече.

— Татко не се оплаква и всъщност това е най-важното — отбеляза Ерик. — Иначе как е?

— Изпитах класическо желание да ям сардели и хукнах в дъжда да си купя, а един от твоите колеги ме преследваше.

— Преследваше те? От криминалната полиция? Значи не са били особено дискретни.

— Какво говориш? Ти ли си в дъното?

— На какво? Не разбирам нищо.

— На това преследване. От криминалната полиция.

— Наистина ли имаш чувството, че те преследват оттам?

— Изобщо не съм казала такова нещо.

— Току-що го каза.

— Казах, че бях преследвана от твоите колеги. Имах предвид полицията.

Тя чу как той въздъхна в слушалката, въздишката му измина целия дълъг път от Коста дел Сол.

— Хайде да започнем отначало — предложи й.

— Дай пак. Аз ще те слушам, без да кажа и дума.

— Отивах да напазарувам и установих, че полицейска кола се движи зад мен. С бавна скорост. Непрекъснато. Щом спрях, за да видя кой е вътре, фаровете й примигаха и колата пое в обратна посока.

Винтер мълчеше.

— Когато се връщах от магазина и щях да вляза във входа, една полицейска кола се появи отново и бавно мина покрай мен, по съвсем същия начин — продължи разказа си Ангела. — И тогава отново примига, този път със стоповете отзад.

— Това ли е всичко?

— Да. Господи, те сигурно са били по следите на някого, разследвали са нещо, или както там му казвате. Сигурно е било случайно. Възприех го преди всичко като някаква шега.

— Ха-ха!

— Забавно, нали.

— Но ти не провери номера на колата? Или номерата, ако колите са били две?

— Разбира се. Моментално записах всичко от вътрешната страна на клепача си. — Тя се изсмя. — За жалост, Ерик, аз не съм минала курса на обучение в полицейската школа.

— Ами… не знам просто какво да кажа.

— Не мисли повече за това. Случайности, разбира се. Освен ако ти не… си организирал дискретно наблюдение над мен, за да си спокоен, като те няма.

— Не изглежда да е особено дискретно.

— Значи не си?

— Да не се шегуваш?

— Да. Почти.

— Нямам подобни мотиви. Все още не във всеки случай.

— Скоро обаче ще ги имаш?

— Какво?

— Ако нещо се случи с твоя шеф? С шефа на отделението ти? Как му беше името?

— Биръершон. Какви ги приказваш всъщност, Ангела?

— Няма нищо. — Тя отново се изсмя. — Говоря си просто насън, така да се каже. Или сънувайки с отворени очи. — По линията от Коста дел Сол се възцари мълчание. — Ало! Ерик?

— Проведохме странен разговор.

— Вината е моя. Прощавай. Все още се чувствам като новодошла в тази къща… макар да съм идвала тук толкова често и в продължение на години. Сега обаче е различно. И всъщност цялата работа е в това, че ми се иска да си у дома. Колкото може по-скоро. Веднага след като баща ти се оправи.

— Да се надяваме.

— Ще е нужно време.

— Ако изобщо го има.

— Поне така изглежда.

— Сега си приготви въпросните сардели.

— Там сигурно имаш много такава храна.

— Все още не съм опитал нищо.

— Дори тапас?

— Просто нямаше време. Тази нощ будувах в болницата.

— И как беше?

— По-добре, отколкото другаде. Сега обаче поеми малко повече сол, та да не мислиш много за привидения.

— За госпожа Малмер.

— За полицейски коли.

— Купих си също сладко еньовче.

— Изяж го със сардели, намачкани на пюре и поръсени с настъргано сирене пармедзано.

— Записвам — увери го Ангела.

 

 

Колата обикаляше из центъра, завърна се на площад „Васа“. Шофьорът изслушваше съобщенията по радиостанцията. Задръстване на движението извън тунела Тингстад. Крадец в Куртедала. Пътник без билет в трамвай в Майурна.

Той паркира при будката за преса, купи си един вестник, какъвто и да бе. Може би щеше да го прочете или да го остави на някой стол. Или пък точно сега да го хвърли в кошчето за боклук.

Повечето от прозорците на различните етажи бяха осветени. Знаеше кой блок, но не и кой етаж. Лесно би било да иде до домофона и да види имената до копчетата на звънците там, но какъв смисъл би имало това? Тъкмо такъв въпрос си задаваше, когато отново седна в колата, затягайки предпазния колан. Какъв смисъл би имало това? Имаше въпрос, но не и отговор. Когато му станеше ясно защо се налага да иде до онази врата и да провери името и съответния етаж на жилището, той трябваше да знае и още доста други неща. Които се бяха случили.

Които предстояха да се случат. Предстояха да се случат.

Беше ли примигал с фаровете? Ако го беше сторил, това си имаше свой смисъл. Като начало. Той спусна поглед към вестника, разгърнат на коленете му. Нямаше представа кой точно бе — „ГТ“, „Експресен“ или „Афтонбладет“, но пък знаеше, че и в него, и в другите щеше да пише разни неща, неща, каквито самият той би могъл да им съобщи, но никой не го бе питал и, както винаги, никой не го питаше за нещо, за нещо СМИСЛЕНО. На това обаче сега щеше да се сложи край, то вече щеше да бъде преустановено, щеше ДА МУ СЕ СЛОЖИ КРАЙ, и то СЕГА. Стисна здраво вестника с длани и го разкъса, а след това, подир минута или подир една година, докато все още седеше в колата до същата тази будка, пак сведе очи към него и видя, че го е раздрал на две части.