Оке Едвардсон
Слънце и сянка (26)

26

— Защо домоуправителят не е обърнал внимание на това? — попита Винтер.

— Но дали пък е вярно? — усъмни се сякаш Рингмар.

— Кое? Че момчето най-напред е чуло музиката? Да, вярвам го.

— Има такива, дето искат да оберат всички лаври. Домоуправителят може би е разчитал на някакво възнаграждение.

— Има ли и друго, което той е видял, без да го е видял? — попита Винтер.

— Мислиш, че нещо прикрива от нас?

— Да.

— Това е само предположение.

— Ще трябва да го разпитаме пак — каза Винтер.

— Младежът изглежда наблюдателен — отбеляза Рингмар.

— Той несъзнателно таи нещо, което ни е необходимо.

— Мислиш ли?

— Абсолютно сигурен съм. Когато то изникне в съзнанието му, ще ни помогне. — Винтер запали една „Корпс“ и примижа от дима. Всмука отново, изпусна дим и пак примижа. — Разсъждавах по надписа на стената — продължи сетне. — Вероятно знаеш, че има такъв израз: „Написаното на стената“…

— Да, знам.

— И това ще рече приблизително, че човек няма как да не види очевидното… че то е налице за оня, който иска да разбере. Написаното на стената. Дали в случая не ни е отправено едно двойно послание? Или е някакъв подтекст? Дали надписът следва да ни каже, че отговорът е… буквално под носа ни? Част от отговора. Не знам. Но може би думата wall е тъкмо това: да посочи, че написаното е на стената. Че не думата сама по себе си е същественото… че е един вид стрела, пусната в обратната посока. Съгласен ли си, Бертил?

— Не знам. Продължавай.

— Тоест не бива да разсъждаваме по съобщението като такова, а по-скоро върху факта, че е направено. Че го има.

— И че решението на загадката е по-близко, отколкото допускаме.

— Именно. Че близо до нас има нещо, което ние не можем да видим.

Рингмар разтърка очи, прокара ръка по челото си. Виждаше стената в онзи апартамент пред себе си, червени букви на бял фон. Като заглавие.

— Схванах го и като един вид заглавие — обади се той и свали длан от лицето си. — Заглавие в смисъл на текст над нещо, което предстои да се случи. И че това е най-важното от онова, което ще стане.

— Ммм.

— Знаеш ли, че думата „рубрика“ произлиза от латинското rubrica, което ще рече „червен цвят“?

— Не. А така ли е?

— Така ми каза Юнас през уикенда. Попита ме дали знам какво означава тази дума и тогава ме осведоми за това.

— Журналистика ли следва?

— Първи семестър във Висшето училище по журналистика — потвърди Рингмар и в гласа му се долови бащинска гордост.

— Явно крушата не пада по-далеч от дървото — отбеляза Винтер. — Но има ли още нещо около етимологията на думата?

— Rubrica^[1] е всъщност. Решенията на Сената в древния Рим започнали да се обнародват в годината 59 преди новата ера посредством гипсови плочи, приковавани на обществени места — заразказва Рингмар, сякаш бе застанал на преподавателска катедра. — Тези табла се наричали Acta Senatus и заглавията на тях били червени.

— Мислиш ли, че има някаква връзка?

Рингмар сви рамене.

— Просто предположих.

— Че убиецът е компетентен по латински официални заглавия? Да го потърсим във Висшето училище по журналистика тогава? А може и да е журналист? Не бих имал нищо против.

— Нали ти казвам, просто предположих.

— Интересно — промърмори Винтер. Той отново всмукна от пуретата и се зае да изучава дима от нея. Беше май една от последните, които пушеше. Имаше важна причина да ги откаже сега, преди първи април, да проветри приятния им, ала силен мирис от жилището и дрехите си. — Но оттук доникъде няма да стигнем. Засега. Не е изключено и да няма никаква връзка със случая.

— А какво смяташ ти тогава?

— Смятам, че той просто е написал нещо, каквото и да е. Може би по моментен импулс. Или пък само за да ни подведе.

— Съзнателна дезинформация? Да, това би било най-лошото. Защото ще ни лиши от почва под краката.

— Така е.

— Подобен сценарий би бил най-демоничният — продължи Рингмар. — И би означавал, че тук си нямаме работа с някого, който има нужда от помощ.

— Да.

— А че това е тип, който изпитва наслада от извършеното.

— Може би. И който не желае да му се помогне, както каза ти.

— И ти ли смяташ така?

— Че написаното е зов за помощ? Да. Иначе сме загубени.

— Няма да се справим с това сами — въздъхна Рингмар.

— Че кога сме могли? — отбеляза Винтер.

— Нима пак ще стане така? — Рингмар избягваше да поглежда към Винтер.

— Не.

— И защо?

— Сега нямаме работа със сериен убиец. Вероятно е психопат, без да съм сигурен в това. Може и да не е психопат. А просто луд по свой си начин. Не е обаче сериен убиец.

— Тоест… подбудите му са от лично естество?

— Не мога да твърдя. Струва ми се обаче, че отговорите се намират в миналото на убитите. И на двамата или само в нейното, или само в неговото. Да. В този смисъл са лични.

Рингмар въздъхна шумно.

— Нямаме сили да прегледаме всички документи, всички хартийки или да разровим всички спомени, оставили следи във Вестерос и Кунгсбака.

— Нали не действаме сами? Имаме си колеги.

— Изискват се години за разнищването на един човешки живот отзад напред. За проследяването на всички взаимоотношения, които даден индивид е имал, откакто се е родил. А всичко може да има решаващо значение. Всеки от онези, с които е имал допир, би могъл да бъде търсеният от нас. Всеки.

— Ще трябва да започнем с елиминиране.

— Тази работа е вече поета — обяви Рингмар, без да се усмихва.

— Или пък лични подбуди в смисъл, че убитите са… заместители на други — разсъждаваше на глас Винтер. — Един вид символи. Може би статисти. Представляват нещо друго. С начина си на живот. Или с нещо толкова банално като външния вид. И на двамата, а може би само неговия или нейния.

— Главите ли имаш предвид?

— Не, не в този порядък на мисли. Но и това е също едно свръхзабележително… известие. Може би. Пак символ на нещо. Не смея да строя догадки повече. Както вече бе казано, имаме нужда от помощ.

 

 

Патрик седеше в стаята си, сложил слушалките, и не чу, когато баща му влезе и ги дръпна от главата му. Музиката се изниза от тях, съскайки като змия, и се нави на пода между кабелите.

— Цели часове те викам!

— Не съм чул.

— Ами така ще е, майната му, щом слушаш тези говна.

Патрик усети воня на алкохол и забеляза, че баща му се клатушка, придвижвайки се назад от леглото. После промени намерението си и тежко се отпусна на него.

— Какво искаш? — Патрик се опитваше да достигне слушалките откъм леглото. Те обаче се намираха твърде далеч от него, той стана и щеше да се отправи към тях, за да ги вземе, но баща му го стисна за лакътя.

— Остави ги там, дето са. Трябва да говорим.

— За какво?

— Почакай, трябва да направя… нещо и се връщам.

Бащата стана и излезе от стаята. Патрик съвсем ясно чу как се отвърта запушалка на бутилка. Мъжът се върна. Мирисът на алкохол беше силен, по-силен отпреди. Той се тръшна на леглото.

— Тя ще дойде да живее тук — изломоти.

— Какво?

Баща му го гледаше. Няколко дребни кръвоносни съда се бяха пукнали в едното му око и това личеше ясно, когато погледът му бягаше встрани.

— Ами Ула, нали знаеш. Тази, с която от известно време… дружа.

Патрик знаеше коя е Ула. Беше я виждал два пъти и това му бе дошло много. Единия път баща му я беше повлякъл през прага, а втория път май бе обратното, макар да беше всъщност трудно да се разбере кой кого влачи. Ула. Беше се навела над него, когато дойде втория път, баща му си бе легнал и захъркал като глиган на дивана, където го бе тикнала, и момчето помисли, че ще повърне, когато тя се наведе над него. Изломоти нещо, но той успя да се измъкне изпод нея и тя рухна в леглото му.

И ето че сега щеше да се мести при тях. И бездруго там беше баща му, а сега щеше да стане двойно по-весело.

— Тя ще дойде да живее тук? Не, това не е възможно.

— Не е възможно ли? Добре ли чух? — Баща му пак бе станал. Тялото му се полюшкваше напред-назад. — И защо да не е възможно годеницата ми да се премести тук?

— Защото имаме само две стаи. Живеем тук… аз живея тук.

— Може да намерим по-голямо жилище.

Сигурно. Но кой ли щеше да ги поиска за наематели?

— И имаме само един диван.

Бащата се разполагаше на разтегателния диван във всекидневната.

— Ти ще спиш на него — заяви.

— Какво?

— Твоята стая ни трябва. Майната му, тя да не ти е собственост. Трябва ни тази стая. И без това все те няма вкъщи, така че на дивана ще ти е добре.

Патрик усети как по челото му избива пот. Погледна към своята колекция от плочи и дискове, към списанията. Към постърите.

— Значи… ще се преместя от стаята?

— Тя пристига утре. — Бащата се надигна. — Тогава ще се оправяме. — Излезе от стаята и Патрик чу как отново върти запушалката.

Още не бе затворил вратата зад себе си и разпивката започна. Къде щеше да се дене сега, когато му се налагаше да си е у дома?

Не му беше нужно да седи вкъщи. Не знаеше къде ще иде, но не му беше нужно да остава тук. Пак погледна към плочите и дисковете. Дали Майе не би могла да ги вземе? Може би да й ги даде под наем, един вид? И той се разсмя, за да не се разплаче.

 

 

Ангела изу ботушите си и сложи вода за чай. Слънцето пламтеше през фасадите на сградите от другата страна. Там навън светлината бе силна, по-ярка, отколкото през някоя друга зима, доколкото можеше да си спомни. А бе зима. В края си тази година я доведе много преди момента, в който би следвало да започне истински.

Усети движение в корема си, още едно. Седна на стола в кухнята. Огледа се и констатира, че всичко, което има в стаите, е нейна собственост. Чувството беше приятно. Бе донесла със себе си своите вещи и апартаментът сега не приличаше на предишната ергенска бърлога. Макар че едва ли би могъл да се окачестви като такава и досега. От дълго време беше станал част от нейния живот.

Ще сменим тапетите и повечето от мебелите тук, мислеше си тя. Или ще се пренесем в къща край морето. Празненства в градината, под чадъри. Глъчка от детски гласчета, играчки, разпръснати из тревата. Ерик с готварска шапка зад скарата. Усмивка, сияйна като слънце.

Телефонът иззвъня. Ангела тежко се надигна и се отправи към кухненския плот.

— Ало?

Никакъв отговор. Вдигна очи към часовника над вратата в кухнята, стрелките му показваха пет и четвърт.

— Ало? — Линията отново бе свободна, сигналът единствен.

Сигурно някой е набрал погрешно номер, предположи тя.