Оке Едвардсон
Слънце и сянка (28)

28

Винтер рязко зави. Подкара колата покрай четирите седеметажни сгради вдясно и после отново зави на кръстопътя, паркирайки на едно очертано място на паркинга точно срещу гредите, украсени с емблемата на Националното обединение на наемателите^[1]. Същински греди, помисли си.

Сградите изглеждаха добре поддържани. Входът имаше нещо подобно на надстройка, застлана с каменни плочи като под. Един вид патио.

Бенгт Мартел отговори по домофона и Винтер влезе в сградата. Стълбището бе чисто, боядисано в мек пастелен тон, все още ненадраскан с графити. Може би тук нямаше младежи. Винтер не зърна жива душа и навън.

Мъжът отвори. В антрето ухаеше на кафе. Слънцето осветяваше апартамента, който очевидно имаше прозорци, обърнати към всички посоки. Мъжът бе малко по-нисък от Винтер, почти на същата възраст, облечен в сиви панталони и жилетка, която би могла да е зелена на цвят. Той протегна ръка.

— Мартел.

— Винтер.

— Жена ми слезе в магазина да купи нещо за кафето.

Той покани Винтер в жилището. Посетителят можеше да види планината през прозореца и улиците долу. На небето се кълбяха повече облаци, отколкото преди минутите, в които той бе влязъл в сградата и пътувал нагоре с асансьора.

— Моля, седни — каза му Мартел и се изсекна. Направи го за втори път. Сякаш насила впрочем, без да има реална нужда за това. Сигурно чувстваше потребност да върши нещо с ръцете си. В жилището не миришеше на цигарен дим. Просто трябва ръцете му да са заети с нещо, допусна Винтер.

Вратата на антрето се отвори. Винтер се извърна натам.

— Жена ми си идва — поясни Мартел, сякаш искаше да успокои госта си.

В стаята при тях влезе жена. Висока, може би също толкова висока, както съпруга си. Късо подстригана коса, слънчев загар. Носеше дълга кафява пола и плътно прилепнал пуловер от типа поло. В дясната си ръка държеше хартиена торба, но я премести в лявата, за да се ръкува с Винтер, и после отиде в кухнята, която той можеше да види през полуотворената врата.

— Ъхъ — обади се мъжът, станал, когато жена му влезе в стаята, и сега отново седна. — Ама че ужасна история.

Винтер кимна и също седна. Жената се появи пак с поднос, на който имаше чаши и кана с кафе, сладки. Тя постави пред всекиго по чаша и попита Винтер дали не би искал мляко или течна сметана към кафето си. Той отговори отрицателно и изчака тя да сервира на всички.

Мъжът отново се изсекна. Жената вдигна своята чашка, ръката й трепереше. Стисна я в дланите си и отново седна, без да отпие.

— Кога за последен път се срещнахте със съпрузите Валкер? — попита Винтер.

Мартелови се спогледаха.

— Нали разказахме всичко на… полицаите, които идваха тук — отвърна Бенгт Мартел.

Винтер погледна в бележника си, който извади от вътрешния джоб на сакото.

— Малко неясно ни се стори. Може и да съм смесил различните показания.

— Ами преди няколко месеца — полууточни Сив Мартел. — Бяха ни дошли на гости… на чаша кафе. — Тя погледна подредената маса, сякаш за да потвърди истинността на току-що изреченото от нея.

— Преди два месеца — прочете Винтер от бележника си. — Така ли е?

— Щом сме го казали, значи трябва да е тъй — намеси се Бенгт Мартел. Той погледна Винтер.

— Такова нещо не може да се помни с абсолютна точност. — Изсекна се пак и се огледа наоколо, сякаш търсеше място, на което да си остави носната кърпа.

Чувства се неловко, помисли си Винтер. „Чувстваха се неловко в собствения си дом“, беше констатирал Халдерш. „Уплашени до смърт“, бе добавил също. Сега обаче те не изглеждаха така. Може би се прикриваха.

— Не сме го записвали на някакъв календар — допълни Сив Мартел. Сега бе отпила от кафето, бързо, припряно. — Рядко го правим.

— И изобщо не сте ги посещавали в техния апартамент? — попита Винтер.

— Никога не сме ходили у тях — отвърна Бенгт Мартел.

— И защо?

Той хвърли поглед към жена си, която впери очи през един от прозорците.

— Какво? Защо не сме се срещали и у тях? — Отново погледна Винтер. — Това има ли някакво значение?

— Всички факти са важни за нас — поясни Винтер. — Подробностите. Нещата, на които човек обръща внимание. — Той се приведе напред, взе чашата си и изпи кафето, което вече бе поизстинало. — Още не сме имали възможност да разговаряме с някого, който… да е бил у Валкерови.

Той не спомена за Елфвегренови. За Пер и Ерика Елфвегрен.

— Ние поне не сме били.

— Никога не е имало повод ли?

— Хм… трябва да знаеш, че ние всъщност не се познавахме толкова… добре. — Бенгт Мартел се приведе напред. — Виждали сме се един-два пъти и това беше всичко.

— Но сте им телефонирали — вдигна очи Винтер. — Записани сте на телефонния секретар.

— Да… — потвърди Бенгт Мартел. — Затова и сме станали известни на полицията.

— Възнамерявахме да им предложим да идем заедно на ресторант — вметна Сив Мартел.

— Вие май сте се срещнали в ресторант?

— Да, в ресторант с… танци. Не знам дали сме споменали за това пред другите полицаи, които вече идваха тук. В „Кинг Креол“ в „Нурдстан“ или може би във „Феман“.

— Често ли го посещавате?

— Почти никога — отвърна Бенгт Мартел.

Срещнали сте се в заведение, където почти никога не ходите и изобщо не сте се познавали, помисли си Винтер. Но при все това сте искали да поддържате контакта с тях.

— Срещали ли сте се с тях заедно с други? — попита той.

— В какъв смисъл?

— Ами на събиране или нещо от този род… с повече хора наоколо?

— Повече от колко? Повече от четирима души?

— Да.

— Никога — отсече Бенгт Мартел.

— Не познавате никой от приятелите на Валкерови?

— Нито един.

— И не срещнахте другиго в ресторанта с дансинг?

— Не.

— Още кафе? — Сив Мартел поднесе каната към него.

— Не, благодаря. — Винтер отново се взря в бележника си. Доникъде не беше стигнал с тези хора. Въпросът бе да остане ли тук още. Мартелови очевидно живееха само двамата и са имали бегло познанство с Валкерови, което е можело да прерасне в по-дълбоко.

Може и да са били… уплашени, ала в същото време и… безразлични. Сякаш правеха всичко възможно да не мислят за Валкерови. Бяха учтиви, но дистанцирани. Това можеше да се дължи и на един вид последвал шок. Но също и на нещо друго, на нещо, което присъстваше в дълбочина, като фон. Съвместно изживяване. Някакво събитие. Нещо.

— И какво се случи всъщност? — внезапно попита Бенгт Мартел. Жена му стана и отиде в кухнята.

— Моля?

— Какво е станало с тях? — повтори Мартел. — С Кристиан и Луиз. Във вестниците писаха много по случая, но не и… как. От какво са умрели. — Той изглеждаше заслушан в шумовете откъм кухнята, където жена му бе пуснала чешмата. — Как е станало всичко?

— В интерес на разследването не мога да кажа много — рече Винтер. — Но имах намерение сега да стигна и до това. — Той прехвърли две страници от бележника си и зададе няколко въпроса от музикално естество.

Когато излезе, небето бе плътно покрито с облаци. Откъм северозапад беше задухал вятър. Винтер потрепери и усети болка в гърлото си, когато преглътна. Лекото главоболие, което имаше през последните два дни, може би беше признак на започнала инфекция. Трябваше да разчита на имунната си защита. Главоболието свидетелстваше за това, че силите в организма му се мобилизират. „В тялото ти сега се води борба“, беше му казала Ангела.

Той седна в колата, която бе студена и миришеше на влага.

Извади от вътрешния джоб на сакото си писмото и за пръв път го отвори. Беше написано на лист с емблемата на испанската полиция, досущ като плика.

Английските думи бяха нахвърлени на ръка с прав и уверен почерк. Само няколко изречения за поздрав и благодарност за последното съвместно прекарване. Прочете ги няколко пъти. Бе част от съня. Нямаше никаква причина да отговаря на това писмо. Нито дори да го чете. Можеше да затвори очи, после да ги отвори и то щеше да е изчезнало, съвсем както съня.

Защо обаче мисля за това, запита се той и после се обърна наум към Ангела.

„Ангела, има нещо, което трябва да ти кажа.“

Не. Нямаше какво да й казва, защото всъщност нищо не се бе случило. „Ангела, тази нощ сънувах странен сън.“ — „Така ли? Ще ми го разкажеш ли?“ — „Забравих го, почти изцяло.“ — „А аз бях ли в него?“

Да, тя беше в него. И само няколко часа по-късно той я беше посрещнал на летището в Малага. Още няколко часа след това те стояха пред гроба край планината. Баща му.

Винтер спусна стъклото на прозореца и усети как вятърът брули лицето му. Сега мислите му се насочиха към баща му.

Вдигна стъклото и излезе от колата. Отпред имаше някакъв минимаркет и той реши да си купи оттам таблетки за гърло, които да смуче.

Отиде до магазина и видя, че над входа му е поставена фирма. Изглеждаше нова. Магазинът се наричаше „На завоя“.

Вятърът разклащаше рамките, в които бяха сложени филмови афиши. Винтер ги зачете: „Градът на ангелите“. До него — „Отмъстителите“.

Мина автобусче на социалния патронаж. Непохватното возило се спря на около десет метра от Винтер и от него слязоха няколко старци. Той влезе в „На завоя“, където продаваха обичайния набор от млечни произведения, пликчета с чипс и бонбони, видеофилми, четки за миене и вестници. Купи кутийка „Лекерол“ от една жена с арабска или турска външност.

Навън вятърът обрули още по-немилостиво „Градът на ангелите“. Винтер усети пръски дъжд. Жълтите редици от къщи на отсрещната страна на Хагокершгатан изглеждаха безцветни, продухани от влажния вятър.

 

 

Морелиус седеше пред обичайните си пържени скариди от „Минг“. Като си помислиш само, че там не можеш да поръчаш за вкъщи нищо друго.

Някой от общината разказваше по телевизията какво хората биха могли да очакват в края на отминаващата година и в началото на новата. Ако можеше да му се вярва, празненствата тук щели да превъзхождат онези в Лондон, че и в Сидни или в Ню Йорк.

Целият град щеше да ечи от все същата шумотевица, добре познатите клатушкащи се фигури щяха отново да го изпълват. Ревове, викове, смехове, парчета от фойерверки, попаднали в очите поради безумието на безотговорни пиромани насред града. Все същата врява както винаги.

— Аз направих промяна — обади се Бартрам.

— Какво? — попита Морелиус, който стана, за да изхвърли половината скариди и сладникавия сос. Както винаги.

— Ще се включа в списъка на Луде за новогодишната нощ — отговори Бартрам и кимна към телевизора. — Така ще се озова насред празника.

— Добре дошъл си — каза Морелиус. — Но ти промени намеренията си. Отначало каза, че ще дежуриш, после пък че няма.

— Да. Също като теб. — Бартрам смачка станиолената опаковка. — И ти се смени, влезе в списъка на Луде.

— Защо да не направя едно добро дело — каза Морелиус. — На други почивният ден ще е по-нужен, отколкото на нас.

— Говори от свое име.

— Е, ти защо ще работиш тогава?

— Нямам по-добър вариант. — Бартрам стана и изключи телевизора, който показваше времето в Западна Швеция. Щяло да бъде хубаво и пак студено. — Пък и получаваш компенсация.

— Кога ще я дадат?

— През лятото може би. Нямам представа, дявол го взел.

— Какво ще правиш тогава?

— През лятото ли? Откъде да знам отсега. Има още много време.

— Първо трябва да преминем през тези празненства — каза Морелиус и кимна към телевизора.

Отиде към своя гардероб и го отвори. Палтото му миришеше на студа, който не беше отстъпил изцяло, когато заваля дъжд.

Утре щеше да се срещне отново с Хане — за последен път от негова страна. Тя не можеше да му помогне повече, а и той не се нуждаеше от помощ. Беше я получил, но сякаш по-скоро насън, отколкото наяве. Не можеше да каже повече. Сигурно и нямаше да си спомни какво е казал, когато го изречеше. Всички въпроси, които си беше поставял нощем, когато телевизорът мъждукаше с филми, чиито названия забравяше веднага, без да разбере и за какво ставаше дума в тях.

Той си сложи „мидите“^[2] в ушите и пусна дискмена. Само няколко минути. Видя, че Грегер мърда устни, и изключи музиката.

— Какво има?

— Чува се чак при мен.

— Аха.

— Звучи ужасно.

 

 

Патрик бе потърсил по телефона късо подстригания по-млад полицай и Винтер вдигна слушалката тъкмо когато влизаше в стаята си след своето завръщане от Мьолндал.

— Да?

— Да… здравей… Аз съм Патрик Стрьомблад…

Винтер не можа да познае съвсем гласа му. Долавяше в него нещо като мътна утайка.

— Здравей, Патрик.

— Ами… за онази плоча. За „Сакрамент“.

— Да?

— Джимо я има. Моят приятел Джимо…

Беръенхем бе ровил напразно на тавана в „Дездемона“. Но ето че пък дойде помощ от другаде.

— Той има точно тази плоча, така ли? „Дъщерята на Хабак…“, да де, сещаш се за названието.

— Нея — потвърди Патрик. — Веднага ми я извади. Можеш да я купиш от него ев… Има по-доб…

Гласът се загуби.

— Какво?

— Можеш да я купиш евтино.

Винтер не можа да задържи краткия си отсечен смях.

— Окей! Къде е?

— Тук при мен. — Патрик сякаш изсумтя в слушалката. — С оригиналната обложка. — Гласът му отново стана неразбираем, сякаш дъвчеше нещо.

— Би ли я донесъл тук? — попита Винтер. — Сега?

— Само обложката ли?

— Не се шегувай, Патрик.

— Не се шегувам. — Наистина не звучеше тъй, сякаш се майтапи.

— Да речем след половин час? — Винтер си погледна часовника. — В училището ли си?

— Не…

— Можеш ли да дойдеш в полицейското управление? Или пък да се срещнем в града?

— Не може ли да стане утре?

— Защо?

— Аз съм… не знам дали аз…

— Какво има, Патрик?

— Еее… добре, идвам.

Винтер постави обратно слушалката и погледна към анонимната аудиокасета, която се намираше в едно от чекмеджетата на бюрото му. Пъхна я в магнетофона и пусна с максимална сила първата мелодия, извади фотографиите отново, но се вгледа само в най-горните две. Грабна телефона и се обади на Бейер, ала колегата от техническия отдел се оказа извън управлението. Винтер огледа пак едната от снимките, нещо си записа.