Оке Едвардсон
Слънце и сянка (46)

46

Винтер си сложи ръкавиците и се отправи към асансьора. За пръв път събираше доказателствен материал в собствения си блок. Светът наистина ставаше все по-малък.

Наложи се да почака няколко минути, докато старецът дойде.

— Не знаех, че е толкова важно — затюхка се домоуправителят. — Добре че не е станало нещо по-лошо.

Той отключи.

— Ето виж. Никакви следи от насилие по вратата, доколкото мога да забележа.

Винтер кимна.

— Полицията наистина бързо реагира, не мога да се оплача — мърмореше старикът, докато отваряше. — Сигурно така сериозно гледате на всички случаи.

— Да — потвърди Винтер. Не, помисли си. Това беше реакция, която самият той не разбираше съвсем. Тревогата на Ангела. Няколко безсловесни телефонни обаждания. Някой, който по непозволен начин влиза в мазето и пие лимонада. Ето ти случай за комисаря криминалист Ерик Винтер.

Бутилките бяха от „Зинго“.

— Ще ги взема — каза Винтер, сграбчвайки и трите в ръката си, облечена в ръкавица.

— Без съмнение си бил някога сервитьор — отбеляза домоуправителят.

 

 

Беръенхем се събуди и видя стаята. Ако това беше раят, изглеждаше досущ като света, който бе напуснал.

Можеше да фокусира погледа си. Не усещаше познатата пареща болка в главата. Лицето на Мартина бе отчетливо, близко. Тя каза нещо, което той не чу. Опита се да седне. Тя повтори:

— Лежи спокойно, Ларш. Трябва да си внимателен.

Нещо в бяло изпърха зад нея. Можеше да е ангел и по някакъв начин наистина беше. Разпозна лицето най-напред, после гласа.

— Само се отбих. — Беше Ангела.

И тук е същото както преди, каза си Беръенхем.

— Видът ти е по-добър.

Няма с какво да го сравня, помисли си той.

— Къде съм?

— В една от стаите на Салгренската болница.

Сега си спомням. И поставям най-важния въпрос.

— Туморът махнат ли е?

— Туморът?

— Туморът в мозъка ми. Отстранихте ли го?

Тя като че се усмихна въпреки сериозността на ситуацията. Погледна към друг ангел в бяло, който сякаш кимаше.

— Отначало подозирахме, че страдаш от мозъчно възпаление. Но се оказа най-тежкият пристъп на мигрена, какъвто човек може да си представи.

— Мигрена ли? Та аз никога не съм имал мигрена.

 

 

Бейер получи бутилките. „Дори не знаех, че още продават «Зинго» — бе казал той. — Дали и това не е някакво съобщение за нас? «Зинго»?“

Винтер отрицателно махна с ръка.

Той пак прослуша „Сакрамент“, изчете текстовете. Певецът джапаше в кръв из Долен Манхатън, но успя да напусне това място и да се отправи надалеч в Космоса. Винтер го бе слушал толкова пъти, че сега му се удаваше да различи повече думи, отколкото с помощта на снетите текстове. Или може би си внушаваше.

Когато отиваше в града, бе дочувал блек метъл като откъслеци от рев на хищни зверове през фоновата музика в универсалните или в музикалните магазини. Той реагираше, когато някой минаваше с дискмен или с уокмен. А такива имаше много. Отвън всички звучаха по един и същ начин, като някакво методично жужене в затворено пространство. Чуваше, когато някой вдига едната слушалка, или „мидата“. Никога блек метъл, но винаги звук, пуснат с пълна мощност.

Винтер изобщо не слушаше музика по този начин. Той искаше да се движи в такт с песните и мелодиите, които му допадаха, но на по-голямо разстояние от себе си. Когато сега се вглеждаше по-съсредоточено, виждаше, че и доста от колегите му идваха на работа с уокмени. Отново бе разговарял с Лареда, кратко. В неговата стая.

— Прекъснал ли го е някой?

— Не.

— Тогава какво се е случило?

Тя не отговори. Не веднага. Застанала беше край прозореца. Денят беше по-светъл сега, отколкото в същия час миналия път, февруари наближаваше, сякаш бе стигнал на почти педя от прозореца.

— Той се цели в… нещо друго — заключи тя.

— Което ще рече?

— Не мога да кажа точно. — Присви очи към слънцето, което клонеше към залез. — Може да е загубил интерес към извършваното. Или пък обратното… да започне пак. Почакай…

— Как да напредна в разследването?

— Мисли по текстовете — препоръча тя. — По текстовете на стените.

— Това важна нишка ли е според теб? Уолстрийт?

— Така мисля.

— Не знам.

— Опитай се да го проследиш.

— Да го проследя?

— Няма никаква… следа от самия него.

— Дали пак ще… опита?

— Да извърши същия вид престъпление? Не. Всъщност не го вярвам. Не и сега.

— Защо не?

— Помниш ли какво казах за един свят, ръководен от Бог, и за друг, ръководен от Сатаната?

— Никога няма да го забравя.

— Нещо такова е станало в този свят. В неговия свят.

— Нещо е станало? Но какво? Да не би той да е възприел едната от двете роли?

— Вероятно.

— Чия? На Бог?

— По-скоро… другата.

— На дявола? Но това е свят без надежда, както ти каза тогава.

Тя кимна, върна се към стола, седна. Винтер беше запалил лампата на писалището. По повърхността му нямаше нищо.

— В един свят без надежда няма смисъл да се води борба — продължи тя. — Защото той не може да постигне повече. Няма значение чия роля играе.

— Значи ще се откаже?

— Може би.

— Следователно нашата надежда се свързва с един свят без надежда, управляван от Сатаната?

 

 

Рингмар се беше свързал с Шведската телевизия. В града заснемаха филм на тема престъпление и наказание.

— Тук са от известно време. Няколко месеца с прекъсване. Интересното е, че във филма участват общо четирийсет полицаи. В униформа.

— Четирийсет? Четирийсет актьори? — попита Винтер.

— Не. Статисти.

— И в момента снимат ли?

— Да. Разговарях с директора на продукцията. Той отговаря за снимките.

— Аха — усмихна се Винтер.

— Искам да кажа… той се оправя с всичко около тях.

Можеха да идат пеша до снимачната площадка, което и сториха. Екипът се беше настанил на големия паркинг извън „Гамла Улеви“. Снегът бе натрупал двуметрови преспи пред „Ален“. Имаше много камери и микрофони, две жени викаха нещо по мегафони. Няколко полицаи се бяха струпали край полицейска кола. Статисти, помисли си Винтер.

Рингмар отиде някъде и се върна с висок мъж със зелена плетена шапка и бакенбарди. Носеше кафяво кожено яке, а в ръцете си държеше папка.

— Нищо не сме направили — каза той и погледна Винтер. — Интересно, че искате да видите как работим тук.

— Е, и? — подкани го Винтер.

— Ами… разказва се за един комисар от този град и неговите приключения.

— Аха.

— Той е приблизително на твоята възраст.

— Такива няма — каза Рингмар. — Ерик е най-младият.

— Но това е филм — усмихна се директорът на продукцията.

— Е, да, разбира се.

— Значи правите филм за комисар? — обади се Винтер.

— Телевизионен сериал за суровата действителност в Гьотеборг и Швеция. Драма, създадена от Шведската телевизия.

— И кога ще излезе на екран?

— След около година горе-долу.

Винтер поогледа снимачната площадка.

— И какво става тук точно сега?

— Точно сега заснемаме сцена, в която комисарят отива при телевизионен екип, за да постави редица въпроси, свързани с неговото разследване.

— Окей — каза Винтер и се загледа в една камера наблизо. — Нека започнем тогава. — Хвърли поглед към полицейската кола и статистите, които се суетяха около нея. — Ти ли намери униформите?

— Да. Но не от вас.

— Ясно, разбирам.

— Гьотеборгската полиция е безнадеждно неуслужлива в това отношение.

— И има защо — каза Рингмар.

— А откъде сте взели тези тук? — попита Винтер.

— От „Свед Инт“, склада в Сьодертелие.

— Колко бройки поръчахте оттам?

— Четирийсет и една, за да бъда съвсем точен. Една за резерва.

— Можете ли да ги контролирате?

— В какъв смисъл?

— Да не откраднат някоя?

— Всичко може да се открадне — каза директорът на продукцията. — Най-важното е да се проникне в гардеробната. Но щом привършим, аз, разбира се, ще проверя бройката, преди да изпратя дрехите обратно в Сьодертелие. — Той погледна към колата в левия ъгъл на паркинга.

— Веднъж вече съм го правил. Сега работата ни навлезе във втория етап.

— Колко време ще продължи?

— Докато я приключим. — Погледна Винтер право в очите. Бяха еднакви на ръст, но той беше десетина години по-млад от инспектора. — Да речем, още един месец. Може би и повече. За това обаче трябва да разговаряш с режисьора.

Винтер кимна.

— Значи ти винаги държиш под око къде се намира… реквизитът? — попита Рингмар.

— Хм… все пак не мога да установя стопроцентов контрол в хода на самите снимки… всяка секунда от тях.

— Значи някой би могъл да си отнесе униформа, докато… снимате даден епизод, или както и да му викате? — попита Винтер.

— Ами… да, не е изключено.

— Случвало ли се е досега?

— Ами да. Ако караме до късно и после започнем рано на другия ден… да, всички униформи може би не се предават в гардеробната за през нощта. Не съм сигурен обаче. Замислям се сега, когато повдигаш въпроса.

— Окей.

— Едно нещо знам във всеки случай. — Той извади папката изпод мишницата си и потърка ръце, за да ги стопли. — Тези сцени от серията… една част… ние заснемаме също в предградията, като в тях участват и имигранти, етнически групи.

Винтер кимна.

— Не бих искал да възникват допълнителни проблеми… но всякакви гадости могат да се случат по време на снимки. Така че… тук имаме четирийсет статисти в полицейски униформи и понякога те участват всички заедно… например на открито в Хамаркюлен или Бископсгорден и аз не бих искал да поемам какъвто и да било риск, ясно? Някой тип да каже нещо на някой имигрант или от този род. Ако се възползва от случая.

— Тоест ако някой от статистите се окаже расист?

— Именно.

— И?

— Затова съм изпратил на всички… можем да ги наречем полицаи статисти… есграоните. — Той отново хвана папката. — Разполагаме с имена и адреси.

— Изпратил? Изпратил в полицията, имаш предвид?

— Да. За нещо като проверка. За всеки случай. Ето ви ги.

 

 

Бейер беше получил резултатите от ДНК пробата.

— Спермата е на господин Мартел.

— Ама че работа! — възкликна Рингмар. Каквото посееш, такова ще пожънеш, помисли си той.

— Как е госпожата? — попита Бейер.

— Зле — отговори Винтер.

— Все още повече мъртва, отколкото жива — уточни Рингмар.

— Не обичам този израз — каза Бейер. — Човек е или мъртъв, или жив. Няма междинно състояние.

— Ти видя ли я? — попита го Рингмар.

— Не.

Рингмар помълча, но това бе говорещо мълчание.

Винтер го прекъсна:

— Елфвегренови ще дойдат отново утре.

Винтер се обади на Патрик. Отговори баща му, сякаш беше стоял до телефона. Винтер се представи.

Беше се свързал със социалните служби. Семейството им беше добре известно, но не бе постъпвало оплакване за побой.

Винтер си помисли за Патрик. Негово задължение беше да съобщи за предполагаем побой. Негов дълг, негова отговорност. А той все пак се бе колебал, беше говорил с властите. Така или иначе, сега го беше направил. Но не каза нищо на бащата.

— Търся Патрик.

— Няма ли да ни оставите на мира, а?

— Патрик у дома ли е?

— Ти си второто ченге, което звъни днес да го търси.

— Моля?

— Дори третото.

От разследването, помисли Винтер. От онова разследване. Но пък чак трима?

— Другите кои бяха?

— Не помня.

— А Патрик говори ли с тях?

— Няма го тук.

— Мога ли да разговарям с него сега?

— Нали ти казах, че го няма.

 

 

Отново беше ясно време, когато потеглиха за „Ландветер“. В ранния следобед автомобилното движение беше спокойно.

— Синьо небе и тук, и там — каза майка му. Тя се обърна наляво и се загледа в сина си. — Ще дойда отново, когато… се роди детето.

Заобиколиха терминала и той паркира на обичайното място. Взе количка и двамата се отправиха към залата на външни линии.

— Май няма закъснение — каза майка му и избухна в плач.

Той я прегърна.

— За пръв път… за пръв път заминавам за там сама — отрони тя с тих глас. Погледна го. — Знам, че предпочиташ да остана, но трябва да замина. Нали разбираш?

— Разбирам.

— Баща ти е… там.

Винтер видя гроба, горичката, планината, височината, морето, земята.

— Той е там, но също и… тук.

— Разбира се, Ерик.

Остана нещо недоизказано, но той е тук, мислеше Винтер. Може би така ще е по-леко.

Тя му помаха от ескалатора, който я транспортираше към пункта за проверка на паспорти и билети. Закъсняваше.

Той изчака при колата, докато самолетът не се издигна като тежка прелетна птица от сребро. Синевата го погълна на две хиляди метра височина.