Оке Едвардсон
Слънце и сянка (29)

29

Оказа се, че не друг, а Халдерш е успял. Не го съобщи на оперативката. Намерил го после, по-късно следобед, и нахълта при Винтер, без да почука. В ръка държеше черна книга.

— Относно Хабакук — провикна се той. — За бащата на дъщерята.

— Слушам те. — Винтер вдигна глава от последните записки, които беше направил.

— Бил пророк. Има своя отделна книга в Библията. — Халдерш размаха Библията, която държеше. — Доста кратка впрочем.

Старият завет, помисли си Винтер. Каноничните книги. Разбира се. Трябваше да се досетят по-рано. Прекалено невежи бяха в това отношение. Новият превод на Библията беше излязъл едва преди няколко седмици и те би трябвало да са по-добре осведомени.

— Браво, Фредрик.

— Нещо ми се въртеше в главата. Изскочи внезапно съвсем наскоро, аз хукнах в библиотеката и намерих това име. Пророк Хабакук, между Наум и Софроний. — Халдерш пак показа Библията. — Знам какво ме накара да се сетя. Така и не можах да извадя моята стара Библия от конфирмацията^[1], но съм сигурен, че пасторът тогава написа на заглавната й страница нещо именно за Хабакук.

— Как си могъл да си спомниш?

— И после да го забравя.

— Не, да си спомниш.

— Ами тъкмо това име. Мисля, че и тогава го проверих, защото звучеше толкова… особено. Очевидно заради последните три букви^[2]. — Халдерш загледа книгата, която държеше в ръка. — Сигурно се изразявам непочтително. — Отново погледна към Винтер. — Трябва да съм попрегледал и текста, защото изпитвах любопитство. Направих същото и сега.

Винтер пое Библията от Халдерш. Беше издание с превода от 1917 година. Разгърна кратката книга от Хабакук и се зачете. Пасторът, въвел в конфирмацията Халдерш, сигурно също е бил замесен от тестото на пророк. В текста ставаше дума за работата в криминалния отдел. Заглавието на първата глава гласеше „Жалба за злините на хората“:

 

 

„Това, което се говори тук, бе явено на пророка Хабакук.

Колко дълго, ГОСПОДИ, ще викам аз, без Ти да чуеш как се вайкам заради насилие, от което Ти не спасяваш?

Защо ме караш да гледам такива злини?

Как самият Ти можеш да наблюдаваш такова безчестие, пороците и насилието, които са пред очите ми? Така възникват свади, така се пораждат спорове.

Успоредно с това законът става безсилен, а правото така и не се въдворява. Защото небожественият обърква почтения и правото става обратно по смисъл.

И така правото се задейства обратно. Защо ме караш да гледам такива злини?“

 

 

Винтер отново прочете началото на глава първа. Достатъчно се беше нагледал на всякакви злини. Но беше започнал да мисли другояче, а може би така бе мислил и преди: злото не е някакво подземно явление. Злото са хора, постъпки. Злото е безчестие. Поражда свади. Възниква при спорове.

Вследствие на това законът ставаше безсилен.

По дяволите. Захлопна свещената книга и я остави на бюрото. Можеше и да е случайност, но той не вярваше в случайности. Щом убиецът е избрал музика от диск с тъкмо такова заглавие, значи е вложил в това някакъв смисъл. Скоро щяха да имат диска със заглавието, ще четат и в Библията. Защо? Дали убиецът не е искал да каже, че светът е порочен? Бяха видели написаното на стената. Дали не е искал да внуши, че неговият свят е зъл? Светът на убиеца. Или светът на Винтер? Светът на хората? Това един и същ свят ли е?

Текстът. Той очакваше Патрик. Още ще има да се чете. Облеченият в черно мъж в „Дездемона“ бе казал, че въпросният black metal е безпомощен без текстовете, но че никой не е в състояние да възприеме тези текстове със слуха си.

Халдерш беше оставил вратата отворена и Винтер видя Патрик навън заедно с Мьолерщрьом. Регистраторът въведе младежа и си отиде. Винтер стана. Патрик се приближи към бюрото.

— Какво е станало с тебе?

— Какво да е станало? — попита Патрик. — Няма нищо.

— Ами виждам, че имаш сериозен кръвоизлив.

Патрик попипа бузата си с дясната ръка, под дясното око.

— Нищо особено. Подхлъзнах се от автобуса.

— Подхлъзнал си се от автобуса? Я не ме баламосвай. — Винтер заобиколи бюрото си, наведе лице към това на Патрик. — Беше ли в болницата?

— Не.

— Може да ти е счупена костта на скулата. — Той се въздържа от импулса да докосне бузата на момчето. — Позволяваш ли да видя?

— Да не си и доктор?

— Дай да видя. — Едва-що бе допрял ръка до бузата на Патрик, когато момчето отдръпна главата си от болка. — Силно ли боли?

Патрик изрече нещо, което той не разбра. Главата му бе клюмнала.

— Какво каза? Не те чух.

— Автобусът…

— Не — отсече рязко Винтер. — Някой ти е посегнал. — Патрик вдигна очи към него. Синината започваше да приема формата на бенка с неправилна форма. Лицето му изглеждаше изкривено. — И то съвсем наскоро.

Патрик не продума. Изглеждаше тъй, сякаш искаше да си върви. От лявата му ръка висеше полиетиленова торбичка.

— Кой беше? — не отстъпваше Винтер. — Някой в училище?

Патрик завъртя отрицателно глава. Винтер забеляза, че раменете му потреперват. Не бива да го плаша, помисли си. Очите му се изпълват със сълзи. Ето че плаче. Той е още дете.

Патрик беше свел глава и хлипаше беззвучно. Винтер се реши и обгърна с ръка раменете му, които се затресоха. Момчето стоеше с гръб към отворената врата, на чийто праг бе застанал Рингмар. Винтер му даде знак с кимване и Рингмар се отдалечи.

— Добре, Патрик, добре, добре.

Винтер чу как младежът се задави и след това се отдръпна от него. Изглеждаше сломен, като заловен при бягство.

— Седни, Патрик.

Той се отпусна на стола, почти падна върху седалката. Винтер приклекна на около метър от него.

— Нещо вкъщи, а?

Патрик не отговори, не кимна, давеше се в сълзи и погледът му се движеше по всичко освен по Винтер.

— Добре, няма да се занимаваме с това сега, но ти трябва да идеш да те прегледат — каза Винтер. Той стана и отиде при Рингмар. — Можеш ли да намериш една наша кола, която да закара момчето в Салгренската болница?

— Кога?

— По възможност най-бързо.

После се върна в стаята, а от Патрик бе останала само една малка глава, която се виждаше над гърба на стола. Винтер заобиколи бюрото си и седна на въртящия се стол. Лицето на Патрик потръпваше и той забеляза, че го боли, като плаче. Отново стана, взе чаша вода и Патрик пи от нея. Задави се, постави чашата обратно и направи жест към торбичката, оставена върху бюрото.

— Няма ли да я вземеш?

— Разбира се — каза Винтер, придърпа я към себе си и извади оттам диска. — Направо чудесно, Патрик.

— „Сакрамент“ — каза Патрик. Гласът му звучеше по-стабилно. Той прокара длан върху очите си. — Това е то. Дискът за дъщерята.

— Как се казва приятелят ти?

— Джимо.

— И как си я е набавил?

— На втора употреба в Хага, мисля. Не си спомням кой точно. Той ка…

— Окей, това ще разберем после. Сега ще…

Телефонът на бюрото му иззвъня.

— Долу вече чакат две момчета — съобщи Рингмар.

— Окей. — Винтер погледна Патрик. — Искам непременно да се прегледаш. Много е, важно и мисля, че ти го разбираш. Ще те закараме до Салгренската болница и след това ще поговорим по-дълго. Добре ли е?

— Аз…

— Не е нужно да казваш каквото и да било за онзи, който те е ударил. Искам само да получиш помощ. — Винтер стана. — Ти си наш сътрудник в този случай и като такъв трябва да бъдеш във форма. Ясно ли е? — Той протегна ръка към Патрик, сякаш за да му окаже опора. — Ясно?

— Ясно. — Патрик се надигна.

— А аз ще проверя диска — добави Винтер и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Беше широк, сакото — италианско. Италианците правят големи вътрешни джобове на част от саката, които произвеждат…

Качиха се в асансьора, за да се спуснат долу. Беше започнало отново да вали сняг, когато излязоха от фоайето при входа и радиоколата, паркирана отпред в очакване, се приближи до тях. Шофьорът излезе и я заобиколи. Винтер вдигна ръка.

— Привет, Симон.

— Здравей, Ерик.

— Не сме се виждали от някое време, а?

— Да.

— Как е в Луренсберг?

— Както обикновено. Бдим над твоя квартал.

— Май онзи ден те зърнах. На Васагатан.

— Това е обичайният маршрут за патрулиране.

Винтер погледна надолу. Колегата на Симон спусна стъклото на прозореца и каза: „Бартрам“. Винтер кимна.

— Грегер е новодошъл в града — поясни Симон.

— Срещали сме се — каза Винтер. — И то заедно с тебе дори. — Той погледна Морелиус. — Молбата ми е да помогнете на това момче да се озове в отделението за спешни случаи.

— Бертил Рингмар ни каза за какво става дума — рече Морелиус. Той хвърли поглед към Патрик, който отново приличаше на хванат беглец.

— Здравей, Патрик.

— Познавате ли се? — учуди се Винтер.

— Само бегло — поясни Бартрам, който досега си беше мълчал. — Но не го бяхме виждали без Мария. — Той се извърна тежко на предната седалка и се вторачи в Патрик. — Къде е тя сега?

— Мария? — недоумяваше Винтер.

— Дъщерята на Хане. На пасторката — поясни Морелиус.

— На Хане Йостергорд? — попита Винтер.

— Да.

— Ще тръгваме ли? — попита Патрик.

Винтер кимна, без да задава повече въпроси.

Момчето трябваше да иде на лекар.

Патрик седна на задната седалка и колата потегли. Винтер имаше неговия домашен номер. Поразмисли се какъв ли е животът му там. Също и за Хане Йостергорд — за пръв път от много време насам, усети как компактдискът се търка в едно от ребрата му и насочи мисълта си към музиката.

Патрик затвори очи. Усещаше силно пулсиране в бузата и в окото, по-силно, отколкото преди. Ченгетата не говореха. Навън се стъмни, мракът бе вече почти черен. Отпред ставаше ту по-светло, ту по-тъмно в зависимост от уличните лампи и двамата полицаи сякаш седяха косо един срещу друг. Можеше да вижда по-добре теметата им. Нямаха шапки. Сега отново стана светло, когато излязоха от Слотскуген. Той пак притвори очи, пак ги отвори. Продължаваше да вижда профилите на двамата пред себе си, никой от тях не продумваше. Отново притвори очи, погледна. Сякаш беше на стълбището в онази ранна сутрин. Той беше тук. На стълбището. Също и тук. Бузата го заболя пак. Обля го пот, сякаш беше хукнал нагоре по стълбите, мъкнейки товара от вестници. Спря, погледна. Някой излезе от вратата, от светлото в сянката. Профилът.

Морелиус спря пред спешното отделение и се обърна.

— Хайде, Патрик.

Момчето мълчеше. И не помръдваше. Бартрам също се обърна от седалката си.

— Патрик?

— Загубил е съзнание — констатира Бартрам.

 

 

Винтер прослуша касетата на своя преносим „Панасоник“, поставен на пода под прозореца. Първи трак, втори трак. Смени лентата и я върна обратно. Дотук бе същото. Той прослуша всичко, сравняваше. Истинско предизвикателство.

Опаковката на диска представляваше не книга, а един вид дипляна. Самата обложка бе в черно и кафяво с несръчна рисунка на кафяво море, черни скали и хоризонт, който се отиваше с нощ, с черно небе и ситни блещукащи звезди. В долната й част бе надписът „Сакрамент“, издържан в някакъв готически шрифт, познат на Винтер от списанията и каталозите, които вече бе прелиствал.

В горния ляв ъгъл имаше и някакъв символ — прилеп в сребристо или праисторическа птица.

Дипляната се състоеше от четири страници, три от изображенията представляваха мъже, които може би бяха членове на групата. Или някакви метълисти изобщо, които просто са минали по случайност оттам, помисли си той. Трима от тях можеха да са Нурдберг или Сверкер, или още някой от „Дездемона“: черни пуловери и панталони, яркожълти изображения на гърдите, капси, лъскави като звезди на черно небе, черна коса, дълга до кръста, извънредно бледи лица. Но тук личаха и допълнителни атрибути: оголени дървесни стволове, оръжия от рода на мечове и боздугани. Всеки от тях имаше свое отделно небе: оранжево, зелено или съответно тъмносиньо.

Никаква дъщеря не се забелязваше, нито пък пророк. Никакви кръстове, ако не се смята боздуганът, който един от тях държеше в ръка пред дърво, образуващ кръст заедно със ствола му.

Последната страница предлагаше бял текст на черен фон. Изобилен текст, в повечето случаи съвсем дребен и гъсто набран. Сякаш специално обработен, за да не може да се чете, помисли си Винтер.

Но това нямаше да му попречи. Беше приготвил очилата си за четене. Един атрибут в живота му през последната година.

Дискът бе произведен в работилницата, Едмънтън. През зимата на 1995-а. Всички песни били написани от The Masters of Horrid Nuclear Hate Filled Blackness.

Той зачете текста най-горе вляво, първата песен. Лирическият герой, така да се каже, минаваше през гора, която би могла да бъде и онази на втората страница на обложката-дипляна.

Той пусна първия трак отново и се опита да следи съдържанието. Чу същото, което и четеше. Blood trickles to the floor. This woman has broken a sacred bond. The black angel. This woman has deserted me and I must take a revenge. „Тази жена ме напусна и аз трябва да си отмъстя. Черният ангел. Тази жена наруши една свята клетва.“

Или споразумение.

Винтер спря музиката и зачете по-нататък. Затъна в море от кръв. Черни зимни улици от омраза. Звезди, които експлодират под земята и от тях се раждат демони, бродещи из демилитаризираните зони на лов за жертви. Може би тук се съдържаше някаква форма на хумор, но трудно доловим след всичко, което се бе случило в онази стая.