Оке Едвардсон
Слънце и сянка (43)

43

— Мини три пъти с прахосмукачката — каза Винтер на Бейер, когато разследващият екип пристигна на местопрестъплението и техниците започнаха своята работа.

— Не ме обиждай, Ерик.

Заместник-шефът на Отдела за технически проучвания изглеждаше съсредоточен, трезв. Бейер беше празнувал Нова година умерено.

— Новото хилядолетие все трябва да започне някак — бе казал той, когато дойдоха, и това не беше шега. В случая нямаше никакъв повод за шега.

Техниците се движеха внимателно около мъжа на дивана, протегнал напред дясната си ръка сякаш за поздрав.

Бейер се върна от кухнята.

— Изглежда, са били трима край масата.

— Също както у Валкерови — отбеляза Винтер. Бейер кимна, после отново — този път към Рингмар, който влезе през антрето със снежинки в косата си. Винтер видя как призори навън снегът се сипе тежко и безспир.

— Тя е още жива — докладва Рингмар. — Но не благодарение на собствените си сили.

— Някаква по-конкретна прогноза? — попита Винтер.

Рингмар поклати глава.

— Аз го… видях там — каза той, вторачен в мъжа на дивана, — в болницата.

Никой не пожела да коментира думите му.

— Искам сега да го взема — каза Пия Фрьоберг, която търпеливо изчакваше да получи възможността да закара тялото за дисекция.

— Окей — съгласи се Винтер.

— Ако тя оживее, ще хванем злодея — заяви Рингмар.

Събраха се в осем и половина. Стаята миришеше на влага и може би на дъх след махмурлук. Града го мъчеше махмурлук, но тук вътре всички трябваше да са във форма.

— Беръенхам пак ли е болен? — попита Халдерш, когато влезе.

Винтер кимна.

— Явно главоболието му е много силно — отбеляза Халдерш.

Всички насядаха, с изключение на Винтер.

— Сигурно не е нужно да ви напомням колко важни са следващите няколко часа — започна той.

Фотографиите се раздаваха от ръка на ръка. Пак се проявяваме като воайори, помисли си Анета Джанали.

— Същият ненормалник е — заяви Халдерш. Лицето му бе зачервено, той лъхаше на алкохол, когато се наведе над Анета Джанали и взе една от снимките с дясната си ръка. Беше й се обадил към два и половина, но май не си спомняше за това сега. Или се преструва, че уж вали сняг, помисли си тя. А то си вали. — Да, същият ненормалник е.

— Още не знаем — каза Винтер.

— О, я остави. — Халдерш погледна към Винтер. От разстояние очите му изглеждаха бистри, разтворени широко, доколкото бе възможно. Знак за придобита с усилие трезвост. — Нали не мислиш за някакъв негов имитатор? — не отстъпваше той.

— Но извършеното наистина ли е точно копие на предишното? — попита Сара Хеландер.

— Не — отвърна Винтер. — Например надписа, който Бейер гледа сега, но вярно е, че силно напомня предишния.

— Колко всъщност се писа в печата за онова? — попита Анета Джанали. — Преди, искам да кажа.

— Надписа успяхме да потулим от журналистите — поясни Мьолерщрьом, регистраторът, и се надигна. — Както впрочем и музиката. Не съм видял да споменават и нея във вестниците. Нито по радиото и телевизията. — Той не гледаше към някого по-конкретно в стаята — Наистина странно.

Винтер мислеше за облечените в черно мъже в „Дездемона“. Първо, те не изглеждаха дърдорковци. Второ, и за жанра не би било ласкателно, ако музикалният избор на престъпника бе станал публично достояние.

— Този път изобщо няма музика — обади се Халдерш. — Или както се нарича онова там.

— Няма.

— Не си е пускал музика, докато е работел.

Анета Джанали въздъхна високо.

— Едно знам аз — продължи Халдерш и посочи към фотографиите, които държеше. — Относно реакциите спрямо това. — Той обходи с поглед присъстващите. — Когато стане ясно, че още една двойка е била сполетяна от същото, ако мога така да се изразя.

— Какво знаеш? — попита Рингмар.

— Когато информацията за това се разпространи, хората адски ще бързат да се развеждат — каза той и отново обходи с очи всички в стаята. Някой сякаш се изкиска. Анета Джанали забеляза как Винтер се вкамени. — Кой ще иска да е женен или да живее с…

— Стига вече, Фредрик — скастри го Винтер.

Анета Джанали се размисли за Винтер. От гадже беше станал съжител на съпружески начала и скоро щеше да е баща, Фредрик обаче беше родител, но самотен. Кога за последен път се бе виждал със сина си? Тази нощ се бе опитал да говори за това, но с труд намираше думите.

— Значи не са имали някакво голямо празненство — констатира Сара Хеландер.

— Били са май трима.

— Както… преди.

— Да.

— Тогава ще чакаме да видим какво ще разкаже Сив Мартел. Те явно са вечеряли тържествено със своя… убиец.

Винтер не продума.

— А тя как е сега? — попита Анета Джанали.

— Все още в безсъзнание — поясни Рингмар. — Или в болницата я държат упоена.

— Но какво точно е станало с нея? — попита Хаддерш.

Винтер ги осведоми. Повечето започнаха да дишат тежко, през стаята сякаш премина съскане.

— Бре да му се не види — затюхка се Халдерш. — И в такова състояние тя ще трябва да даде свидетелски показания?

— Междувременно имаме работа, която трябва да свършим — каза Винтер.

— Уолстрийт — обади се Халдерш.

— Да?

— Валгатан. Та на нея се намира музикалният магазин. Още ли е там?

— Да.

— Да не би този негодник да е купил диска оттам?

— Така е — потвърди Винтер. — Продавали са го. Проверихме.

— Имали ли са повече екземпляри?

— В процес на проучване сме — рече Рингмар.

— Ще проверим още веднъж. Този въпрос е бил поставян и преди.

— Отнякъде той все трябва да се е снабдил с тази гадост — не се успокояваше Халдерш. Погледна Рингмар. — Но това не значи, че я е купил тъкмо там.

— Е, да. Но какво имаш предвид по-конкретно?

— Конкретно, конкретно. Ами може да си я е набавил от САЩ. Групата нали е американска?

— От Канада.

— Добре, Канада. Не е толкова далеч от САЩ. Какво се намира в САЩ? Уолстрийт. И още по-конкретно — в Ню Йорк. И вече пък съвсем конкретно — в Манхатън.

— В Манхатън ли да търсим? — попита Бьоресон, един от по-младите детективи.

— Манхатън — повтори Винтер.

— Да… — каза Халдерш.

Изглежда така, като че е изтърсил някаква глупост, помисли си Анета Джанали. Пак.

— Манхатън — продължи Винтер. — Яне, можеш ли да донесеш едно копие на текстовете от диска на „Сакрамент“?

Мьолерщрьом стана и отиде в своята стая, но бързо се завърна. Винтер взе от него копието и зачете.

Нещо имаше… имаше го написано… някъде в края… там. Той вдигна очи, отново ги сведе. И още веднъж. На две места.

Прочете тези редове на висок глас, по два реда от пасаж, за да бъде ясен контекстът. Ставаше дума за Манхатън. За кратки пътешествия до Земята.

— Ама че работа — подсвирна Халдерш. — Бил съм прав значи.

— Но това може и да е случайност — предупреди Винтер. — Продължаваме да си внушаваме, че всички тези следи или каквото и да е би могло да представлява чиста дезинформация.

— Не е нужно да се рискува — заяви Халдерш. — Поемам ангажимента да проверя как стоят нещата на място.

Ти си вече на път към шести-седми век преди новата ера, помисли си Винтер и отново прочете редовете от текста. Манхатън фигурираше в тях, макар и като място дълбоко навътре в долината на Сенките на смъртта.

— Това само утежнява положението — обади се Анета Джанали и погледна към Винтер. — Как бихме могли да проверим дали има някаква връзка? Манхатън? Да не би идеята е да изпратим Фредрик в Манхатън?

Всички избухнаха в смях. Винтер се изкашля.

— Това е само една малка част — рече. — Манхатън или не.

— По цялата земя има Манхатъни — каза Анета Джанали. — Дори една будка може да носи това име. Или пицария.

— Какво значи самата дума? — попита Мьолерщрьом. — Тя би трябвало все пак да има някакъв смисъл?

— Индианска е — поясни Рингмар. — Но ще проверим.

— Защо я е оставил жива? — запита внезапно Анета Джанали и се обърна към Винтер: — Чу ли мнението на Лареда по този въпрос?

— Още не.

— Нещо е станало междувременно — предположи Халдерш.

— Имаш ли идея какво? — попита Винтер.

— Ами появил се е разносвачът на вестници.

— Абсолютно неправдоподобно — обади се Мьолерщрьом. — „ЙП“ излиза чак на първи януари и ето на какво се натъква клетият му разносвач.

— Няма повече да има никакви дни, маркирани в червено за вестниците — каза Халдерш. — Ама че премиера.

— Станало е по-рано — поясни Винтер, — престъплението.

— Телефонът — напомни Халдерш.

— Ще проверим номера.

— Един престъпник?

Рингмар сви рамене.

Омръзна ми това налучкване, помисли си Винтер.

В същия миг в стаята влезе Бейер, без да почука на вратата, и застана до Винтер.

— Убеден съм, че бихте искали да чуете — подхвана той и направи пауза. — Отпечатъците от пръстите на мъжа… на Бенгт Мартел. Те съвпадат с повечето от онези, които снехме в дома на Валкерови.

— Ново двайсет — не се въздържа Халдерш.

Край на някои налучквания, каза си Винтер.

— Но нали те през цялото време твърдяха, че не са били там — припомни Халдерш. — Както пред мен и Анета, когато ги посетихме, така и пред Ерик, който също ходи у тях.

— Следователно са излъгали — заключи Рингмар.

— Поне той — уточни Винтер.

— Спермата — сети се Халдерш. — Когато вземеш кръвна проба, изследването на ДНК ще покаже, че спермата на този човек е попила в дивана на Валкерови.

Ако има достатъчно кръв за това, помисли Анета Джанали, която предаде фотографиите на другите една по една.

— Нямаш добро мнение за техните отношения — обърна се Сара Хеландер към Халдерш.

— Според мен общият им интерес е бил сексът — заяви той и стана. Бейер не помръдваше. — Това винаги си личи по хората, не е необходимо да предполагаш. Но все повече от гражданите търсят контакти… и то сексуални. Купони, на които си сменят жените. Групов секс. И какво ли не още. — Той си пое дъх. — Суингър парти. Май така му викаха.

— Ти явно си от тях — подкачи го Мьолерщрьом.

— Я млъквай! — Халдерш продължаваше да стои прав. Гледаше Винтер. — Това е начин да се срещат с други хора. Нали умувахме как е станало тъй, че са се познавали? Уж нямат нищо общо помежду си, нали? Никакво съвместно минало или нещо подобно.

Винтер разпозна в разсъжденията му своите собствени догадки отпреди, през зимата.

— Добре се справяш, Фредрик — каза.

— Сега, когато стана дума за това… — обади се Бейер. — Ние впрочем намерихме няколко предмета със сексуално предназначение у Мартелови. Списания.

— Какви списания?

— Не си спомням точно. Почакайте. — Бейер отиде до телефона, поставен на ъгловата маса, и набра прекия номер на своя отдел, за да се чуе с хората си. После остави слушалката. — Да, ето. „Актюел Рапорт“.

— Бинго! — извика Халдерш, който все още стоеше прав. — Бинго!

— Моля те да обясниш — подкани го Винтер.

— Видях два-три броя на „Актюел Рапорт“ в дома на Елфвегренови. Под масата. — Халдерш погледна Анета Джанали. — Нали, Анета? Помниш ли, че ти обърнах внимание?

— Да.

— „Актюел Рапорт“ — повтори Халдерш. — И хубавото в случая е, че господин и госпожа Елфвегрен все още са цели-целенички. — Той погледна към Бейер. — Кога ще получите резултатите от ДНК теста?

Това ли е общият знаменател, помисли Винтер. Сексуални контакти…

— Там следователно има обяви за запознанства — каза той. — В тези вестници?

Халдерш го погледна, сякаш Винтер беше невръстно дете.

— Пълно е с такива — потвърди той.

Обяви за сексуални срещи, помисли си Винтер отново. Би могло Валкерови и Мартелови да са се срещнали и така… са се запознали. Или твърде много избързаха тук с предположенията си? Трябва да попритиснат Елфвергренови отново. И ако двойките са се срещали, тогава…

— Може би престъпникът е влязъл в контакт с жертвите си по този начин — обади се Рингмар и така даде гласност на това, което мислеше и Винтер.