Оке Едвардсон
Слънце и сянка (35)

35

Винтер отиде за кафе и запали една „Корпс“ в стаята с кафеварката и пепелниците. Отвъд паркинга снегът се простираше недокоснат. Полицаи в униформи разговаряха долу и въздухът, който издишаха, образуваше между тях балони като в комикси.

Посетители идваха и си отиваха. Той видя собствения си велосипед на стойката при входа. Двайсет сантиметра сняг се бе натрупал върху кормилото, рамата и седлото като глазура върху велосипедче-меденка.

От един от въздушните балони долу се разнесе смях. Полицай си беше нахлупил шапка на Дядо Коледа.

Той взе две чаши с кафе. Лареда Вейц вдигна глава от онова, което пишеше.

— Дали пък не търси нови… предизвикателства? — попита Винтер, подавайки й чашата. — Хвани я за дръжката. Горещо е.

— Благодаря. Предизвикателства? Ами… ти самият какво мислиш?

— Разсъждавах над това навън. Може би той се… развива. Има усещането, че расте. И онова може да се повтори.

— Но желанието да бъде разкрит е винаги налице — каза тя и отпи от кафето. Сякаш щеше да добави още нещо, но замълча.

— Какво по-точно? — попита Винтер.

— Властта… нали вече говорихме за власт и за доминиране. Не знам как да се изразя…

— Досега ти се удаваше — поощри я Винтер и отпи от кафето, което бе поизстинало.

— В такива случаи не е съвсем необичайно убиецът да се стреми към власт и над своя… разобличител.

— Над своя разобличител? Та такъв няма. Нима вече е определил кой е разобличителят му?

— Неговият… бъдещ разобличител. Оставил е послания, нали? Тези послания са предназначени за някого.

— Но към кого? — Всъщност Винтер знаеше отговора.

— Към тебе, Ерик. — Тя седеше в сянка и стъклата на очилата й отново изглеждаха черни. — Ти си ловецът. Детективът. Предполагаемият разобличител.

— И той иска да доминира над мен? Ерик Винтер?

— Над теб в ролята ти на ловец. Комисарят криминалист Ерик Винтер.

— Значи подбудите съвсем не са лични — отбеляза Винтер, но без усмивка. Не се усмихваше и Лареда Вейтц. Той я погледна. — Или пък са лични?

— В какъв смисъл?

— Ами в такъв, че той фактически се прицелва в… мен? В личността ми, тъй като аз съм… ловецът.

— Не.

— Сигурна ли си в това?

— Не.

— Той има нещо, което на мен ми липсва в този… случай. Знае какво е станало. И кой го е извършил. Това му дава превъзходство, нали?

— По свой си начин, да. Продължавай.

— И по този начин той всъщност властва над мен. — Винтер се изправи, помисли, направи две крачки. — Има ли още, Лареда? Достатъчно ли е това, или не?

И тя стана, отиде до прозореца, загледа се навън, скръстила ръце. Обърна се.

— Не знам дали ще е полезно, ако задълбаваме в тази насока. Но добре… може и да е така, че ти имаш нещо, което той няма. За да е в състояние да доминира над теб, той трябва да получи част от него. За да усети власт над тебе.

— А какво имам аз?

— В сравнение с него? Всичко. Ти имаш всичко.

— Например какво?

— Истински живот. Неговият е разбит, вероятно от много отдавна. А ти имаш живот.

Винтер си пое звучно дъх. В стаята все още беше много топло. Никакви празни балони. Не искаше да продължава в насоката, която бе поел разговорът. По-нататък, но не сега.

Отиде при панасоника и пусна музиката. Лареда го бе правила в дома си и мъжът й беше предпочел да иде на кино, докато тя я прослушваше.

— Слагам по-високо Карерас^[1] — каза тя, когато започна песента.

— За мен е достатъчно, ако границата минава до „Клаш“?

— Знаеш кои са „Клаш“?

— На равнището на експерт. — Той направи знак с глава към сиди-плейъра на пода. — Но как да се анализира това? Даде ли ти някакви нови идеи?

— Могат да се правят само предположения… Добре. Не искам да се придържам прекалено към… интензивността на самата музика. Би могло да се окаже подвеждащо, да измести фокуса до грешка.

— Тоест според тебе темпото не е от значение?

— Да. То може да заблуди. Всичко става много… по-отблъскващо с това и на преден, и на заден фон. Разбираш ли? Ако се озовеш на място, където е извършено убийство, и чуеш да пее Карерас, впечатлението ще е съвсем друго.

— Не.

— Така ли?

— Драга Лареда, нали се опитваме да сме професионалисти. Карерас, „Сакрамент“… „Мистос Хот липс“… Том Джоунс… това не е толкова важно. Музиката не ми въздейства по такъв начин, когато съм там.

— Можеш да говориш каквото искаш, но тук бъркаш. Твърдя, че отвратителното се подсилва от избора на музика и тя може да повлияе на онзи, който търси отговорите.

— И как влияе на нас?

— Ще ти задам контра въпрос. Съзираш ли някакъв… по-конкретен тип пред себе си, когато виждаш някого да слуша това тук? И то по собствено желание.

— Опитвам се да го избягна.

— Не те питах за това.

— Разбирам накъде биеш — каза Винтер.

— Има нещо в музиката, което може би демонстрира станалото. То се съдържа в нея латентно. Това не е музика за фон. Това не е музика за разтуха.

— И кой я слуша в такъв случай?

— Може да е някой, който винаги е предпочитал музика от този вид, но аз не го вярвам.

— А защо тогава е избрал тъкмо такава?

— Ето още един добър въпрос.

— Е, не съм убеден, че убиецът е непременно най-характерен поклонник на метъл с дълга коса и черно кожено яке. Не се стремим да впримчим в случая маниаците на black metal.

— Не е изключено той изобщо да не е почитател на такава музика — отбеляза Лареда Вейтц.

— Мислил съм по това.

— Посланието… ако изобщо е послание… вероятно се съдържа в думите. Тласка ни към вникване в тях. Когато ми даде касетата, ти ми каза, че музиката е неделима от думите. От текстовото приложение към компактдиска. Нали?

— Да.

— Затова се опитах да анализирам именно текстовете. И вида на обложката. Изображенията. Не бива да ги забравяме. Както и всичко останало, което не е самата музика, ако изобщо можем да наречем така. Аз направо не знам как да я определя — рече тя и направи жест към сиди-плейъра. Стаята още бе озвучена от „Сакрамент“, но Винтер бе намалил силата на звука. — Значи отвъд границата на жанровите обозначения. Черен метъл.

Винтер кимна. И той не можеше да каже. Това бе повече физика, отколкото музика.

— Тук има доста символи, но моделът сочи едно — поясни тя. — Изборът на заглавие, на текстове, дори на изображения… отвежда мисълта към един вид ръкопашен бой между зло и добро… представени от небето и ада.

— Толкова и аз разбрах.

— Но взаимоотношенията между силите като че не са ясни. Кой ще победи? Чия е властта?

— Искаш да кажеш, че думите не дават отговори.

— Те изразяват по-скоро едно желание, стремеж към потайността на мрака. Безнадеждност. И този свят е част от решението на загадката тук. Може би.

— Свят? Какъв свят?

— Този, който властва. — Тя го погледна и той забеляза, че цветът на лицето й се бе променил едва доловимо. Издаваше лека възбуда. Здравата е мислила по въпроса, отсъди той наум. — Това може да е централният въпрос. И парадоксът. Има огромна разлика между това да прегрешаваш в свят, ръководен от Бога, и да прегрешаваш в свят, управляван от Сатаната.

— В един свят, управляван от дявола, няма никаква надежда? Светът, изпълнен само със зло, убива и всякаква надежда? Това ли искаш да кажеш?

— Да. И така би могло да бъде в собствените му представи. Той е залитнал в света на злото. Но сигурно все още не е загубил връзката с другия свят.

— И иска да иде в него? Да се завърне?

— Иска да си спести всичко — поясни Лареда. — И да запълни една празнота с престъпление… кастрацията. Празнота и копнеж. Посредством престъплението той отново се завръща към изживяването на унижението и иска да покаже: това е моята липса. Държи да ни го покаже.

— Тоест да бъде разкрит.

— Да получи помощ. И тук е големият парадокс. Жадува да му се помогне, заявява, че с това престъпление ще покаже какво му липсва, и надава всъщност зов за помощ. — Тя се взираше във Винтер почти трескаво. — По този начин намеква, че още има надежда.

— Значи има надежда? И за него… и за мене?

— И винаги е изпълнен с някакъв копнеж — допълни тя. — Неговите сънища и мечти са част от вътрешния свят, изграден от представи, които той проектира навън. — Погледна към магнетофона. — Май с това се върнахме пак там, откъдето започнахме, а?

Мечта, помисли си Винтер, загледан през прозореца в снега, който бе започнал да искри в синкаво. Мечта в страната на зимата.

 

 

В квартирата беше тихо. Патрик чуваше как баща му хърка в спалнята. Опитваше се да чете, но това не му се удаваше, защото мислите му бяха погълнати от друго. Беше купил подарък, но не бе избрал още нищо за Ула. Не му се искаше да й купува каквото и да било.

Може би те двамата щяха да празнуват Бъдни вечер някъде другаде? Пък и Майе беше казала, че няма защо той изобщо да остава там. Би могъл да прекара празника при тях в Йоргрюте. Тузарски. Да празнува Коледа в богаташки квартал. Тузарски.

Баща му бе станал. Стаята се огласи от хрипове. Ула беше излязла да купи нещо за пиене и той знаеше, че баща му сега не е във форма.

— Патрик!

Баща му беше застанал на прага, разтърквайки очи. Вонята се разнесе чак до дивана. Съвсем като друг път, но преди поне можеше да си седи в стаята, където никой не го закачаше.

— Ти ли ме събуди?

— Не.

— Но нещо ме събуди — изръмжа бащата и пак разтърка очи. Мина през стаята и отиде в кухнята. Оттам се разнесе трясък, нещо падна на пода и се счупи. Стъкло.

— Да ти… — изкрещя бащата и се върна в дневната. — По пода има стъкла. Иди да ги събереш, защото аз не мога.

— Излизам.

— Какво каза, а, какво?

— Че тъкмо излизам.

— А аз ти казах да почистиш пода там. Ула ще дойде, пък не знае, че по него има стъкла.

— Е, добре. Ще го направя.

Той отиде в кухнята и се опита да събере най-напред по-големите парчета, като си мислеше, че би трябвало да се обуе, но така и не се поряза. После измете останките от счупените чаши, сложи ги в полиетиленова торбичка и я пъхна под умивалника. Ула дойде, той чу, че е в антрето.

— Какво правиш? — попита го, влизайки в кухнята.

— Нищо.

Тя сложи своята торбичка на масата. Бащата се появи, взе други чаши.

Патрик излезе в антрето, обу се и облече якето си. Навън се беше стъмнило, но навсякъде бяха запалени светлини. Хората тътреха коледни елхи. Една такава струваше сто и петдесет крони, но и бездруго не възнамеряваше да купува.

Украшенията, останали от майка му, така и бяха изчезнали някъде. Няколко ярки топки. Пропаднали вдън земя, както и тя.

Пред будката долу имаше полицейска кола, когато мина оттам. Стори му се, че разпознава двамата полицаи вътре. Колата потегли. Лакираната й повърхност блестеше и в нея се отразяваше будката за вестници. Сети се за нещо, което бе видял на стълбището. Този блясък го подсети. Дали имаше някаква връзка, или…