Оке Едвардсон
Слънце и сянка (7)

7

Винтер се загледа в небето над планината. Отляво го осветяваха светлините на града, но то все пак бе притъмняло, придобило дълбочина от нещо, което можеше да бъдат дъждовни облаци. Вятърът се беше усилил и олюляваше палмите от другата страна на двора, покрит с чакъл.

— Как върви работата ти? — Гласът на баща му прозвуча сякаш отдалеч. — Четох нещичко за твоите случаи в „Й. П.“^[1].

— Опитвам се да я върша колкото мога по-добре.

— Виждам, че успяваш в много голяма степен.

— Ммм. Не знам.

— Така и не можах да разбера какво стана с онази млада жена, която беше убита миналата година. Дето я намериха край езерото Делшон.

— Хелен.

— Така ли се казваше?

— Да. Какво точно не ти е ясно?

— Какво стана с детето?

— С него всичко е наред.

— Нали беше изчезнало?

— Всъщност не. Бяха го… взели, за да се грижат за него. Да го защитят.

Баща му не зададе повече въпроси. Винтер сега чуваше, че той диша тежко, издавайки слаб звук сякаш от ковашки мях. Той се замисли за работата си. Никога не бе имал съмнения относно това, което правеше… или изобщо правеше ли нещо. Дали пък то не беше някакво предизвикателство? Дали не би могъл да върши по същия начин нещо друго? Внезапно тази мисъл се загнезди у него, не го напусна и в колата, когато се отдалечаваше от болницата. И го безпокоеше. Можеше и да упражни сковаващо въздействие върху него.

— Май ще подремна — обади се баща му.

— Ще остана тук.

— Нямаш ли нужда да се прибереш и малко да си починеш? Пътуването все пак е било продължително.

— Ще си почина на този стол.

Дочу как дъждовни капки затропаха по стъклото на прозореца, отначало по-леко, сетне все по-силно.

— Заваля — промърмори баща му. — Хората ще се радват.

 

 

Бартрам беше потънал в мечти, когато вратата към стълбището се разтвори широко и двама младежи изскочиха навън, втурвайки се наляво.

Той веднага излезе от колата и буквално прелетя над растителните насаждения, като спря единия от младежите, препъвайки го с ритник в крака.

Другото момче побягна в съседното стълбище и изчезна. Бартрам погледна към онзи на земята, огледа се наоколо и притисна гърба му с крак.

— Ой, дяв…

— Млъквай!

— Махни си кра…

— Млъквай, казах!

Вейехаг и Морелиус излязоха от сградата и се втурнаха към Бартрам и младежа.

— Какво стана вътре? — попита ги Бартрам.

— Пипнахме ги на местопрестъплението — каза Вейехаг.

— По дяволите. АЗ ги пипнах — заяви Бартрам и стъпи още по-тежко върху гърба на младежа.

— Стига му толкова — рече Вейехаг. — Къде е другият?

— Втурна се по стълбището там — посочи Бартрам.

— Я ставай! — каза Вейехаг на младежа и даде с ръка знак на Бартрам да си махне крака.

Откъм центъра се зададе кола на спецотряда.

— Това е спецотрядът — рече Морелиус.

— Да не би ти да си ни издал по радиото? — Вейехаг впери очи в Бартрам.

— Да не съм луд.

Колата на отряда за бързо реагиране закова пред тях. Стъклото на левия прозорец се спусна. Оттам се подаде лицето на двайсет и две годишен младок.

— Какво става, дядка?

— Загубихме пижамата на една нинджа и мислехме, че е тук някъде в мазето — иронизира Вейехаг.

— Ха-ха!

— А с вас какво става? — попита Вейехаг.

— Кой е пък този? — попита младокът в колата на спецотряда и посочи младежа между Бартрам и Морелиус.

— Това ми е братовчедче — ухили се Вейехаг и тъкмо в този миг вратата на сградата зад тях се отвори и оттам излетя другият младеж. Бартрам пусна първия, направи скок напред и след десетина метра повали беглеца. Младият полицай зяпна. Някой вътре в колата каза нещо, но през черните прозорци не се виждаше нищо. Дочуха се слаби аплодисменти.

Младият полицай погледна Вейехаг.

— Още едно братовчедче, а?

— Събираме родата. Наближава Коледа.

— Ха-ха!

Бартрам се приближи до тях, водейки втория младеж, на когото бе сложил белезници.

— Добре свършена работа — отбеляза младият полицай.

— Гледай и се учи — каза Вейехаг.

— Други има ли?

— Какво?

— Ако ще закопчавате още, ще ви трябва малко подкрепление. В случай на яростна съпротива.

— Не допускаме да ни се оказва яростна съпротива.

— А?

— Превземаме престъпниците вербално.

— Какво?

— Опитваме се да влезем в разговор с хората. Включително и с престъпниците. В нашата работа ние вече не допускаме яростна съпротива.

— Да, виждам това.

Вейехаг се престори, че не го е чул.

— Ако някой си мисли, че яростната съпротива е част от нашата работа, би следвало да преосмисли своята професионална роля.

— До скоро, дядка — каза младият полицай и колата на спецотряда се отдалечи. Сградите на Рикертсгатан се отразиха в прозорците й.

— Ама че група — рече Вейехаг. — Шестима мъже, които не са в състояние да си представят, че могат да действат един без друг. И зад черни стъкла. — Той погледна към Морелиус. — Има нещо перверзно в това, нали?

— Може би — каза Морелиус.

— Има нещо перверзно в спецотрядите изобщо — продължи Вейехаг. — Би трябвало да ходят на курсове по шведски, вместо да се правят на страхотни пичове. Защото всеки ден дърдорим какво ли не, но много рядко полицията в Гьотеборг превзема с щурм някой Боинг-757. А тези от отрядите се упражняват именно в тази дисциплина.

— Понякога побеждаваме негодниците не само словесно — отбеляза Бартрам.

— Да. Сега дайте да напъхаме тези младоци на топло.

 

 

На Мария Йостергорд й беше студено. Толкова бе бързала да излезе от къщи, че забрави да си вземе ръкавиците. Сега усещаше ръцете си като ледени късове малко след като бяха излезли от кафенето.

— Къде ще ходим? — попита Патрик.

— Исках още да останем вътре — отговори Мария.

— Онези типове там не ми харесаха — каза Патрик. — Не може ли да идем у вас?

— Майка ми е обезумяла. Защо да не идем у вас?

— Баща ми е обезумял — рече Патрик, но не се засмя.

Васагатан бе пуста. Трамваите дрънчаха по площад „Васа“. Една жена слезе от трамвая, който бе пристигнал отдолу, по Ашеберъсгатан, и влезе в една от жилищните сгради. Когато отвори входната врата, лампите вътре в стълбището и уличните осветиха лицето й.

— Тази я познавам — рече Мария. — Жената, която влиза ей там.

— Така ли? Е, и?

— Красива е.

— Е, и?

— Ходи с един тип, който е от криминалната. Майка ми работи в полицията през седмица или нещо такова.

— Че в полицията има ли свещеници?

— Очевидно. А онзи се казва Винтер. Детективът де. Яко име, а?

— Ъхъ.

Те прекосиха площад „Васа“.

По Ашеберъсгатан се спускаше радиокола, която идваше от Юханеберг. На волана бе Морелиус.

— Онези младежи са ми познати — каза той. — Двамата там, дето чакат при козирката на спирката.

— Поне момичето — отбеляза Бартрам. — Градът е малък.

— Там вляво, между другото, живее Винтер — посочи Морелиус. — Звездата на криминалната полиция. Ей го входа му — и той помаха с ръка, докато минаваха покрай блока.

— Откъде знаеш? — попита Вейехаг.

— Една нощ го закарах у дома.

— Винтер? — обади се Бартрам. — Да, да. Значи там живее?