Оке Едвардсон
Слънце и сянка (51)

51

Беше вече пет часът. Шест двойки се бяха представили едни на други. Мъжът, седнал от дясната страна на Винтер, изпитваше силна потребност да разкаже за своята работа.

Групата на родителите бе смесена, някои вече имаха деца. Винтер позна акушерката. Това бе същата жена, с която той и Ангела се бяха срещнали преди. Елизе Бергдорф. Тя им даде десет минути да напишат какво биха искали да знаят, каква полза биха желали да извлекат от тези срещи. Пет на брой. През целия март. Съвсем бе наближил.

— Питай как се облекчават болките — предложи Винтер.

— Питай ти — разсмя се Ангела.

— За дрешките — налучкваше Винтер. — Какво следва да се купи. До каква степен могат да се планират предварително.

— Нали се разбрахме, че няма да планираме нищо.

— Можем да попитаме все пак. — Той не спираше да пише.

— Какво пишеш толкова? — Ангела изглеждаше весела. Всички наоколо изглеждаха радостни, с изключение на младия мъж, който бе разказал за работата си така, сякаш копнееше да е там.

Никога не съм копнял, помисли си Винтер. Не по този начин. Това тук е по-важно.

— Как да се разбере дали бебето е гладно или сито?

— Браво, Ерик.

— Каква нужда има от сън?

— Кой?

— Аз, разбира се — каза той. След кратко прекъсване отново продължи да пише.

— Сега пък какво пишеш?

Той вдигна глава с друг израз на лицето.

— Може ли да видя? — Ангела обърна към себе си бележника, прочете записаното и го погледна. — Правилно ли чета? „Да се проверят вътрешните адреси с порно отговорите.“ Това е сигурно един от въпросите, които искаш да зададеш тук?

— Просто ми хрумна.

— Ерик…

— Как е организирана грижата за родилките — бързо изрече той. — Ти беше говорила нещо за това или за преустройство в тази област.

— Добре, запиши го — съгласи се Ангела. Той обаче не го записа. — Искам да кажа, буквално — продължи тя.

Акушерката им предложи кафе, тъй като се срещаха за пръв път. По-нататък щяха да се редуват и да черпят с по нещо вкусно, ако имаха подобно желание.

Мога да изпека курабийки, помисли той.

Акушерката говореше за взаимоотношения, за това как те се променят през бременността и след раждането. Мъжете и жените се споглеждаха.

— Жената е по-заета с детето — отбеляза мъжът отдясно, чиято работа го чакаше. — Мъжът може да почувства, че тя отделя много време на бебето.

— Но бащата също е зает с детето, нали? — обади се Винтер.

Аз ли го казах, учуди се сам на себе си.

Важното е да се съхрани любовта, когато детето се появи на бял свят, мислеше Ангела, и затова е добре да се срещаме с хора в подобна житейска ситуация. Можем да извлечем полза от нея.

Разгоря се умерена дискусия. Може би целта е да бъдем подпомогнати в подсилването на своите роли, мислеше Винтер. На родители. На мама и татко. Роли. Така ли може да се нарече това? Някои, разбира се, никога не влизат в някаква роля.

Прибраха се у дома пеша. Мирисът на зима бе започнал да се уталожва и изчезва заедно с нагара от новогодишните фойерверки и бенгалски огньове. Словосъчетанието просто изникна в съзнанието му: бенгалски огньове. Красиво звучи.

— Какво ти е впечатлението от групата? — попита Ангела.

— Ами…

— Ще се видим и по-нататък отново, когато всички родят децата си.

— Мислиш ли, че този младеж от рекламния бранш ще дойде тогава?

— Ти ще дойдеш ли?

— На въпрос не се отговаря с контра въпрос.

Изчакаха да светне зелено за „Алеята“.

— Ще дойде — каза Ангела. — Много често тези групи продължават да се виждат и впоследствие, така поне съм чувала. Празнуват заедно рождените дни на децата си — годинка, две годинки, стават приятели.

Най-напред трябва да стигнем дотам живи и здрави, помисли си той.

— Звучи приятно — отбеляза само.

— Наистина ли мислиш така?

— Да, наистина.

Бяха стигнали до входната врата. Вечерта беше ясна, както толкова други вечери през тази зимна половина на годината. Будката за вестници под старата сграда на университета създава усещането, че се намираш на пазарно площадче в малък град, мислеше Винтер понякога. Той не беше виждал такива площадчета, но чувството му бе сякаш познато. Когато се връщаше сам късно вечер, то изникваше у него, предизвикано от светлината вътре в магазинчето. Сякаш смътен копнеж по нещо неопределено.

Ангела си пое дълбоко дъх.

— Какъв въздух! — възкликна тя. — Удивителен за такъв голям град.

— Не е голям — възрази Винтер. В магазинчето имаше хора, които купуваха вестници. Откъм ресторанта на ъгъла долиташе музика. От другата страна на парка се издигаха по-високи сгради. Трамваи се носеха леко и бързо като цигарен дим във всички посоки. Няколко младежи минаха покрай тях и гласовете им долетяха като фрагменти от думи с лекия вятър. Влизаха в „Ява“ при кръстопътя.

— Сега да се качим у дома и да си направим по едно cafe con leche^[1] — предложи той.

 

 

Не откриха никакво съобщение за опит за кражба в магазин „Манхатън“ или в „На завоя“.

— Има възможност за опрощаване на такива деяния — отбеляза Рингмар.

— Нещо не ми се връзва — усъмни се Винтер.

— Успокой се, Ерик.

— Това съобщение би ми свършило добра работа.

— Имаш толкова други неща за четене.

Текстовете на обявите бяха на бюрото му. Не беше най-доброто, което бе чел в живота си. „Ние сме обикновена двойка близо до средната възраст от Гьотеборг и околностите, но сме запазили голям апетит за секс и любопитни изживявания. Търсим мъж, тъй като тя ще бъде в центъра. Сто процента дискретност. Любители сме на сапуна и водата. И, разбира се, напълно здрави. Ако личностната химия сработи, можем да прекараме много хубаво заедно.“

— „Много хубаво заедно“ — повтори Рингмар, забелязал, че Винтер е изчел докрай текста.

— „Любители на сапуна и водата“.

— Това си е чиста перверзия. Със сапун.

Винтер се усмихна, но веднага стана пак сериозен.

— Започвам някак да се съмнявам в това — каза той. — Нищо не сочи, че онзи, когото търсим, е отговорил на обявата.

— Така е.

— Валкерови може да са изхвърлили отговорите — разсъждаваше Винтер. — Но защо?

— Не е изключено да го е направил и убиецът.

— Да.

— Той… ако е същият тип… беше тършувал за нещо у Мартелови.

— Да.

— Какво ще кажеш за отговорите тогава?

Купчината с копия на писмените отговори на обявата на Мартелови се намираше до двата текста. Този на Мартелови бе формулиран горе–долу като онзи на Валкерови, може би малко по-предпазливо. Повърхностният прочит би могъл да внуши, че те търсят просто компания за хапване и пийване.

— Че са много — отговори Винтер.

— Опасявах се, че ще попаднем на някоя известна личност — каза Рингмар.

— На шефа на полицията в града?

— Или на губернатора.

— На главния редактор.

— Не познавам никого от тези тук.

— Нито пък аз.

— Хайде да започваме.

— Добре.

— Още не сме приключили обаче със статистите.

— Е, почти сме готови. — Винтер погледна към документацията с показанията на всички, които бяха разпитали. Близо четирийсет.

— Ще е… деликатно.

— В случая се занимаваме с деликатна материя.

Халдерш бе нетърпелив:

— Говорили с Мулина?

— Не можем да ги задържаме, Фредрик.

— Това го разбирам. Но той какво иска? Конкретно?

— Яснота — отвърна Винтер. — Трябва да намерим още нещо.

Конкретно се римува със секретно, помисли си Халдерш. Могат да се намерят и още рими…

— Ще ги доведем тук — добави Винтер.

— Добре.

 

 

Оке Шилден отговори при третия сигнал. Чуваше се тъй, сякаш седеше на плажа и духаше вятър.

— Почакайте да се върна на терасата — рече той. — Тук подрязват живия плет — обясни, когато отново се обади.

Винтер му каза за какво става дума.

— Каква гадост! — Шилден дишаше учестено, сякаш той подрязваше плета. — Та това инак е най-умрялото кътче на северното полукълбо. — Той заекна: — Искам да кажа… най-спокойното. Най-скучното.

За разлика от Фуенгирола, помисли Винтер и го попита за неговите служители.

— Бяха само трима. И всичките на половин работно време.

— Мога ли да получа имената им?

— Разбира се.

— Имаш ли и адресите им?

— Някъде в счетоводната документация сигурно ги има.

— А тя къде е?

— Ако още съществува, ще се намери в архива на моя счетоводител — поясни Шилден.

Служителите, помисли Винтер. Не сме се занимавали достатъчно с продавачите в магазин „Манхатън“.

— Имаше ли много постоянни клиенти?

— Всичките клиенти бяха постоянни.

— Можеш ли да ни помогнеш, като се съсредоточиш именно в това кои са били твоите… постоянни клиенти. Да речем някой, който се е откроявал. Някой, който понякога се е държал по-особено. Изобщо всичко, за което можеш да се сетиш.

— Всичко, за което мога да се сетя ли? — повтори Шилден.

— Например имало ли е полицай сред постоянните ти клиенти? — попита Винтер.

— Полицай? Че как така? Униформен?

— Да, униформен или цивилен.

— Нее… Понякога наистина идваха полицаи, купуваха едно–друго, но не съм забелязал нещо особено.

— Пак помисли.

— Ще помисля.

Винтер му каза „дочуване“ и остави слушалката.

Персоналът там. Матилда. Мъжът, който не можел да смята. Те се бяха чули с него само по телефона. Винквист. Курт Винквист. Другите — в архива на счетоводителя. Материалът набъбваше неимоверно. Той извършваше разследване, което можеше да го задуши. Полицаят от Мьолндал. Оттам — графикът за дежурствата в новогодишната нощ.

В разследването се съдържаха отговорите. Всичко го имаше там — в книжата пред него. Колко ли пъти ще трябва да ги изчете, за да разбере?

Телефонът на масата иззвъня, в същия миг зазвъня и мобилният. Той каза „момент“ по мобилния и взе слушалката. Беше Мьолерщрьом.

— Състоянието на онова момче, Патрик, се е влошило в Салгренската болница.

Винтер се обади и на мобилния, но който и да бе позвънил, беше затворил.