Оке Едвардсон
Слънце и сянка (36)

36

— Четох докладите за проверките при съседите и това, което направо смайва, е, че никой не се интересува от другите — каза Винтер. — Никой не е видял нищо, не е чул нищо, не е разговарял.

— А в твоя вход как е? — Рингмар се опитваше да изправи един кламер. — Какво знаеш ти самият за собствените си съседи?

Винтер помисли за госпожа Малмер. Ангела бе намеквала, че в дома й се провеждат среднощни тайни ритуали. Но по-далеч от намеците не бе отишла. Не разполагаше с подробности. Не, толкова зле при тях все пак не беше. Angela doesn’t live here anymore^[1]. He беше толкова зле. Той беше казал истината и нищо друго, освен истината нямаше значение за тях двамата и за бъдещето.

— Почти нищо — отвърна Винтер. — Много слаба осведоменост.

Рингмар държеше жичка в ръка, изправения идеално кламер.

— Браво, Рингмар. Остава само да започнеш да отваряш с това брави.

— Дали така е влязъл?

— Не сме намерили никакъв белег. Имал е ключ. Не. Отворили са му. Бил им е познат.

— Разпитахме всички познати, които са известни.

— Бил е таен познат.

— Какво имаш предвид?

— Тайни. Човешки тайни.

— Ммм.

— Бил е част от тайната. Там вътре е трябвало да се разиграе нещо, в което е щял да участва и той. Но не се е стигнало до това. Не се е получило. Не и последния път.

— Променил си е намеренията?

— Да.

— Още с идването си в дома им ли? — попита Рингмар, който се опитваше да огъне кламера обратно до неговата изначална форма.

— Това е важен въпрос. Взел е решението, когато е отишъл там, или нещо се е случило и довело до убийството.

— Или до станалото след убийството.

— Да. Дали е бил непознат, поканен там, или е бил свързан с далечното минало? Дали не ги е познавал отдавна?

От много време, помисли Винтер. Неговата работа се бе превърнала в един вид археология на престъпленията. Разравяше пластове назад във времето, за да стигне до отговори. Спускаше се в сенките на миналото. Вече му бе омръзнало. Стигаше му настоящето.

— Някой от миналото — повтори той.

— Познавал е нея? Или него? А може би и двамата?

— Ммм. Нея. Струва ми се, че работата опира до жената. До Луиз. Още повече сега, след разговора с Лареда.

— Лареда понякога се увлича — вметна Рингмар.

— И това е много добре — отбеляза Винтер.

— Ако изхождаме от обстоятелството, че е бил пуснат в дома, възниква въпросът как са установили контакт — разсъждаваше Рингмар. — Ако са били бегли познати или не са се познавали изобщо, но са си дали среща у Валкерови… как са се свързали, за да се договорят?

— Може би чрез обява за контакт.

— Мислиш ли?

— От раздела „Самотни сърца“.

— Знаеш ли колко много подобни обяви се публикуват всеки ден във вестниците? Само през празниците например.

— Не, не знам. А ти знаеш ли?

— Не, сър. Но е ясно, че са безчет.

— Четеш ли ги, Бертил?

— Това е добро развлечение. Но да търсиш в тях, е все едно да ровиш за игла в купа сено — каза Рингмар, вглеждайки се в кламера, който сега се бе превърнал в две стоманени игли.

— Сексуални контакти — уточни Винтер. — Страниците с подобни обяви в порнографските списания.

— Повече игли в повече купи сено.

— Ммм.

— А за спермата предполагаш ли нещо? Допускаш ли, че познанството е било от… този род?

— Да.

— Но това е все пак теория. Установили са контакт посредством обява.

— Не е изключено. И без съмнение се случва все по-често.

— Хората изпитват потребност от взаимност и нежност — отбеляза Рингмар. — Тази потребност нараства постоянно.

— И се задоволява по нови начини.

— У Валкерови не намерихме никаква порнография — припомни Рингмар.

— Филми — каза Винтер. — Можем да започнем оттук. Да се поразговорим с онези, които дават под наем видеокасети наблизо.

— И после какво? Дори от време на време да са вземали под наем някоя порнографска касета и ние научим за това, не съм сигурен, че ще отбележим някакъв напредък. Без съмнение ще се учудим от статистическите данни за наемане на порнографски касети.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички са го правили поне веднъж. Председателят на общинския съвет. Пастори. Стюре Биръершон. — Винтер се усмихна при мисълта за шефа на техния отдел, който бе на редовното си пътуване с цел временно изчезване и Винтер не възнамеряваше да разговаря с него.

— Или си купуват такъв материал в интернет — продължи Рингмар. — Лесно и дискретно.

— Да, да.

— Мислил ли си за това някой път?

— Да взема под наем порнографски филм? Всъщност не. В противен случай не бих бил… аз.

— Не е в твоя стил?

— Изобщо не е никакъв стил.