Оке Едвардсон
Слънце и сянка (24)

24

Те се заеха да проследят живота на Кристиан и Луиз Валкер назад във времето. Бяха изискали всички достъпни сведения от колегите си във Вестерос и Кунгсбака, но нямаше налице престъпления, от които да се тръгне. Църквата, държавата и общината също предоставиха информация, ала засега не бе изникнало нищо, което да подпомогне следствието.

— Дали не е бил техен познат? — умуваше на глас Рингмар. Бяха седнали в неговата стая след сутрешната оперативка. Анета Джанали и Халдерш също присъстваха.

— Той не е влязъл с взлом в жилището им — поясни Винтер. — Може да е откраднал ключ от него или да си е направил такъв. Посещението му там обаче не е било изненадващо.

— Да — съгласи се Рингмар. — Не по този начин. Та те са хапнали заедно. И пийнали.

— Две бутилки вино — уточни Винтер.

— И аперитиви. Според Бейер в чашите е имало джин с тоник.

— Техниците са добри — отбеляза Халдерш. — Но Бейер не може ли да каже и марката на джина?

Винтер си помисли за „Танкърей“. Няма да е зле да купи бутилката за Коледа още преди майка му да е пристигнала.

Рингмар погледна Халдерш.

— Хм. Та това би ли ни помогнало?

— Ако убиецът е донесъл със себе си джина. Ако той винаги е пиел „Гордънс“, да речем, и някой в магазин на „Системата“, например в този на „Авеню“, си припомни за клиент, дето винаги си е купувал „Гордънс“.

— Трябва да е ставало често във всеки случай. Поне всяка седмица. Изглежда малко насилено, Фредрик — отбеляза Анета Джанали. Тя погледна към Халдерш. — Честно казано, това изглежда твърде насилено.

— Нима не трябва да работим именно така? — възрази Халдерш.

— Ще попитам Бейер — каза Винтер. — Всички подробности са важни, както знаете.

— Какво още ни е известно? — обърна се Анета Джанали към неопределено лице в помещението. — Какво ни е известно сега за онези хора?

— Това например, че не са имали много приятели — отговори Халдерш. — Във всеки случай не много, които са проявявали интерес дали те са живи или мъртви.

— Телефонният секретар е записал обаждания — припомни Рингмар.

— Да, от застрахователната компания „Трюг-Ханза“ — потвърди Халдерш. — С дърдоренето си за пенсионни осигуровки. Това е единственият контакт, който мнозина днес имат с околния свят. Със застрахователни компании, които искат да изстискат осигуровки, преди да е настъпила старостта с неизбежния артрит.

Тук обаче те са ударили на камък, помисли си, без да го изрече на висок глас.

— Има и още две обаждания — обади се Рингмар, който търпеливо изчака Халдерш да свърши.

— Ние говорихме за тях — уточни Халдерш. — За другите, снощи.

— Има нещо, което не се връзва — прошепна Анета Джанали.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Винтер.

— Действително — подкрепи я Халдерш. — Имаше нещо… странно.

— Не можахме да си обясним напълно защо те са търсили двойката Валкер.

— Почакайте — каза Винтер. — Едно по едно. Кой кого е търсил и в какъв ред, моля.

— Окей. Една двойка, приблизително на същата възраст като Валкерови, Пер и Ерика Елфвегрен, живеещи в Йернброт. В доста отношения са приличали на Валкерови. Нямат деца, на същата възраст са, някак си сходни и по външен вид… — Той бързо погледна останалите, сякаш за да уточни: „външният вид преди…“ — Направихме посещение там вчера след пет часа. Тя каза, че се била обадила само за да провери как е положението, както сама се изрази.

— Що за познати са били? — запита Рингмар.

— Тъкмо по този пункт… и двамата дадоха твърде смътни пояснения. Срещнали се в някакъв ресторант с дансинг, както казаха, но не можаха да си спомнят кой именно. Вечеряли у Валкерови веднъж, Валкерови пък им били на гости също така веднъж. — Анета Джанали погледна Халдерш. — Останахме с впечатлението, че познанството им е било извънредно повърхностно.

— Значи не са знаели нищо за Валкерови — заключи Халдерш.

— А известно ли е те самите къде са били, когато е било извършено убийството? — попита Винтер. Пия Фрьоберг им беше дала приблизителното време на престъплението, една възможна дата.

— У дома си — отговори Халдерш. — И двамата са си били тогава вкъщи, като това можа да потвърди единствено телевизорът.

— Хм.

— Какво не се връзва? — попита Рингмар. Той кимна в посока към Анета Джанали. — Преди малко ти каза, че има нещо тук, което не се връзва.

— Ами… тяхното поведение по някакъв начин. Отчасти… незаинтересовани или абсолютно невежи относно Валкерови. И в същото време очевиден страх.

— Толкова ли е необичайно? — попита Рингмар.

— Техни познати са били всъщност убити.

— Да, така е. И също така без съмнение те нещо крият. Нещо, което не желаят да кажат. — Тя вдигна поглед. — Нали знаете как е. Личи си, когато има нещо, което искаш да разбереш, но той или тя не желаят да го кажат.

— Така беше — Халдерш кимна към Анета Джанали. — Не бих могъл да се изразя по-точно.

— И същото беше с онези, другите — продължи Анета Джанали. — Фактически историята се повтаря.

— Онези другите? — попита Винтер. — Става дума за второто обаждане, записано на телефонния секретар?

— Да. Те са… — тя погледна в бележника си — семейство Мартел. Бенгт и Сив Мартел.

Бенгт и Сив, помисли си Винтер, като моите родители.

— Никаква връзка с коняка — уточни Халдерш.

— Знаех си, че ще го кажеш — парира Анета Джанали.

— Е, и какво с тях? — Рингмар изглеждаше леко раздразнен. — Живеят в Мьолндал, нали?

— Да. Все едно че сме сложили индиго, толкова си приличат с предишната двойка. Същият тип… ако мога да се изразя така. Същите отговори. И пак същото повърхностно познанство.

— Бяхме там снощи — поясни Халдерш. — Има обаче някоя и друга отлика. Най-напред, Елфвегренови нямат деца, докато Сив Мартел е разведена и има две, тийнейджъри. Те живеят при баща си, който е в Малмьо. — Халдерш погледна Анета Джанали. — Дори и аз забелязах, че на нея й е трудно да каже нещо за децата си. Беше… мъчително.

— Значи след развода не са дадени и на двамата за съвместно отглеждане? — попита Винтер.

— Тя явно не ги е виждала от години.

— Не мисля обаче, че е алкохоличка — каза Анета Джанали. — Или че е била такава.

Дори с коняк не е злоупотребявала, помисли си Халдерш, но не каза нищо.

— А другата отлика? — попита Рингмар.

— За разлика от Елфвегренови, които бяха само уплашени, Мартелови изпитваха бездънен ужас — каза Халдерш. — Не от нас обаче.

— И още по-ясно си личеше, че нещо крият — допълни Анета Джанали. — Не знам дали това има някаква връзка с убийството.

— Алиби? — попита Винтер.

— Може би — отвърна Халдерш. — „Две посещения в ресторант и още две други… срещи“, както ни казаха те. Но трябва да проверим. Още не сме успели да го направим.

— Нещо крият — повтори Анета Джанали.

— Ще разговарям с тях — заяви Винтер. — Ще започна с Мартелови.

— Иди у тях, така бих те посъветвал — предложи му Халдерш. — Те изглеждаха… някак неловко в собствения си дом.

— Да се върнем към Валкерови… на оперативката ти каза, че за всеки от тях на респективните им работни места са се носели слухове — Рингмар се бе обърнал към Анета Джанали.

— Не казах точно слухове. По-скоро намеци. Никой не пожела да навлезе в подробности.

— И двамата обаче са били склонни към флиртуване? — продължи Рингмар.

— Да, нещо такова. За мъжа дори се правеха не само намеци. Той… ами да, срещал се с други жени. Докато тя е била като че предимно флиртаджийка.

— Сигурно има и други замесени — предположи Винтер. — Започваме от Елфвегренови и Мартелови. Или по-скоро ще понаобиколим още веднъж нашите обекти.

Винтер четеше записките си. Другите си бяха тръгнали. Той бе пуснал тихо записа на блек метъл, но крясъците на певеца отекваха все така силно. Телефонът иззвъня.

— Винтер.

— „Сакрамент“^[1].

— Моля?

— На телефона е Ролф Нурдберг. Мисля, че намерихме оркестъра. Казва се „Сакрамент“. Канадски е. Значи Сверкер горе-долу позна.

— Сигурен ли си?

— Поне така мисля. Получихме много отговори, съвършено независими едни от други, както се казва. Около двайсет. И според всички това е „Сакрамент“. Никога не съм чувал за тях. Дори и Сверкер не ги знае.

— „Сакрамент“ — повтори Винтер. Кръщавка — помисли си — или нощна литургия.

— Някои уточняват дори мелодията и названието й — продължи Нурдберг. — Пуснах от сиди файла на емпетройка първото парче и то се казва „Зъл бог“, целият диск пък съдържа „Дъщерята на…“ почакай за момент… „Дъщерята на Хабакук“, както и да се произнася това.

— Хабакук? Това пък какво е?

— Нямам представа. Ако трябва да гадая, бих заложил на изфантазирано име на дявол.

— „Дъщерята на Хабакук“ — повтори Винтер.

— Може пък да е мила — допусна Нурдберг и избухна в смях, който прозвуча като предизвикан от самоирония. — Но не ми се вярва особено. Окей. Пуснахме значи този превъзходен мотор за търсене на какво ли не, какъвто е интернет, и получихме деветдесет и осем попадения за „Сакрамент“. Навлязохме по-надълбоко в мрежата и се оказа, че „Сакрамент“ са от Едмънтън и са направили още един диск освен „Хаб…“, да де, както и да се казва. И една промоция.

— Отлично — похвали го Винтер.

— Във всеки случай 4721 мислят така — уточни Нурдберг. — Досега сайтът на „Сакрамент“ е бил посетен от 4721 души. Това съвпада с данните, които ти предоставихме при твоето посещение при нас. Статистиката показва, че една група има приблизително пет хиляди фенове.

— Но им нямаш имената?

— Какво? Ха-ха!

— Тогава какво можем да направим? — попита Винтер. За кой ли път скланям глава пред експертизата, помисли си той.

— Хм… можем да се опитаме да изискаме „Дъщерята…“ направо от Канада. Или да проверим при други дистрибутори, щом вече имаме названието. Да видим кои магазини са си набавили плочата. Дали е била рекламирана в различните списания за фенове. Тоест извън самите магазини. В случая залагам повече на списанията. Но това ще е адска работа. Проблемът е, че дискът е от 1996-а, а оттогава е излязло толкова много нещо, та годината спокойно би могла да е и 1896. — Нурдберг пак прихна. — Производството го сочи, между другото.

— Можеш ли да ми помогнеш с всичко това? — попита Винтер.

— Окей. Пък и сам изпитвам любопитство. Я почакай… Сверкер казва нещо тук.

Винтер почака, дочу отдалечени гласове на другия край на жицата. Нурдберг се обади пак:

— Именно ние тук получаваме много дискове, които се промоцират, като голяма част от тях се изпращат на приятели, в магазини или където и да е, но немалко се запазват или по-скоро се продават на безценица, или се трупат в архива на тавана. А той е набъбнал. Възможно е някой екземпляр да се намира тъкмо там горе. Всъщност не изключвам вероятността поне да сме имали тук тази плоча, фирмата ни е голяма, дори в международен мащаб.

— Имаш ли време да провериш този архив?

— Не.

— Ще изпратя при теб някой от колегите си.

 

 

Настана вечер. Винтер се отправи за вкъщи през Хеден. Все още беше студено, ясно. Десетина младежи играеха футбол на един от посипаните с чакъл терени и оттам се разнасяха подвиквания и мекият приглушен звук на ритната топка, футбол през ноември. Защо не? Сезонът едва-що бе започнал в Англия. Винтер се сети за Стив и чу как някой вика. Обърна се и видя, че топката се търкаляше към него. Той се прицели на око в един от ъглите и я изпрати обратно. Още имаше хляб в него.

Стив продължаваше да упорства с компактдисковете. Самият той му беше изпратил джаз, осъзнавайки обаче, че това е безсмислено. Аз съм по-податлив на влияния от него. Онези, които слушат класически рок, са консервативни.

Не бяха говорили по телефона от месеци. Винтер обмисляше да замине в Лондон преди Коледа, но сега не знаеше дали ще може. Ангела бе одобрила идеята. Ако става.

А защо да не може? Детето се очакваше в началото на април. По-точно, на първи април, наблягаше Ангела, и това не бе никаква шега. Лондон мамеше. Лондон зовеше. Колко отдавна беше.

Винтер чу удари по топката отзад, шумното ликуване от вкаран гол.

Последния път, когато разговаряха, комисар Стив Макдонълд беше в гипс след един задължителен неделен мач с местния отбор някъде в Кент. „Ела за няколко дни, ако ще идваш — беше му казал. — Ти обаче не си толкова важен за мен, защото ми се иска да видя Ангела. Отново.“ Бяха се срещали със Стив за кратко в Гьотеборг преди около три години, но жена му не познаваха. Нито неговите близнаци. Може би ще е по-добре да почакат, докато станат трима. В началото на април. Трима.

— Какво ще кажеш за Елиас? — попита го Ангела, когато той влезе в кухнята, където бе застанала с насълзени очи.

— Да те сменя ли? — попита той.

— Да, благодаря. — Тя му връчи ножа и Винтер зае позиция над дъската за рязане на лук. Половината глава чакаше обработка.

— Какво ще кажеш, а? Елиас? Или пък Исак? Емануел?

— Защо не Исая?

— Не се шегувай.

— Ами да… леко библейско… но не сме ние виновни.

— Ти нали вярваш в един бог.

— Поне от време на време.

— Винаги си казвал, че трябва отнякъде да черпим сила.

— Да.

— Освен това може и да е Изабела.

— Чудесно.

— Или Оливия.

— Също добре.

— Лео.

Винтер се опита да спре сълзите, като примига няколко пъти. Цялата глава лук бе вече нарязана.

— Ами… да, защо не. Май вече не ти прилошава?

— Разбира се. Нормално този период привършва след дванайсетата седмица, а ние го преминахме изцяло. Сега започва нов — спокоен, изпълнен с радост. Поне за майката.

— А как е коремът? Как е Елиас?

— Виж сам — каза тя и стана от стола, на който бе седяла досега. — Ела с мен.

Тя отиде в спалнята, а Винтер остави настрана ножа, който още държеше в ръка, и я последва. Ангела легна и оголи корема си, който беше наедрял. Винтер седна на леглото. Това щеше да му е за пръв път. Не бе правил подобно нещо досега. Всичко бе толкова трудно за проумяване. Дали беше истинско? Започнала бе да усеща движенията на плода от четири седмици. Или от пет. Ритничетата. Винтер се сети пак за футболната игра, пред очите му изникнаха момчетата от игрището на Хеден.

— Сложи ръка ето тук.

Той сложи длан на посоченото място. Усети как отвътре то се раздвижи. Беше истинско.