Оке Едвардсон
Слънце и сянка (21)

21

Снимката се намираше на кухненската маса, той я взе и огледа. Кой беше направил това? Кой би бил способен да го извърши? Този, който го е направил, да си вдигне ръката. Хайде, само си вдигни ръката!

Той вдигна дясната си ръка, държейки полароидната снимка в лявата, тъй като беше левак. Така трябва да се прави, нали? Защо да е обратното? Тоест да държи снимката в дясната си ръка. Поклати глава, размишлявайки какво да прави с нея. Не можеше да вземе решение. Винаги беше така.

Но все пак беше решил нещо, нали?

Свали дясната си ръка и прикрепи снимката към стената с карфица с черна главичка. Приближи се и я загледа. Те го гледаха също, но нещо не бе както трябва, нали? Оня на дивана нещо кимаше, ама явно в последния момент бе задържал главата си да не тупне пред него. Добре направено. Същото бе и с нея. Отлично.

Сега се разрида. Иначе наоколо цареше пълна тишина. Тихо. Снегът заглушаваше всичко. Той хлипаше и чуваше собствените си стенания. Знаеше, че има някой, който ги чува, но… сатаната му неден още не се бе показал.

Не искаше да е тихо. Отиде при музикалната уредба, избра една плоча, постави я на грамофона и затананика в такт с музиката, the old home town looks the same, as I step down from the train… Той пееше с музиката, това беше истинска музика, нея щеше да хареса тя, както беше убеден, когато й пусна Том за пръв път, а в отговор тя му се изкикоти. Не както после, когато извърши… ужасното нещо спрямо него. „Я го спри — смееше се тя. — Напомня ми за дома. Мили боже, ха-ха-ха, я го спри, че ще се спомина.“ Разрови се в плочите му и се закикоти още по-силно. „Такива ли глупости слушаш? Не, наистина ще пукна от смях. Ха-ха-ха! Ха-ха-ха!“

Почти както когато се случи. Той трябваше да го е разбрал.

— Какво ти е? — беше попитал баща му веднъж.

— Нещо ти има.

Следващия път, когато се прибра у дома, той не каза изобщо нищо, защото и не можеше да каже нещо, нали? Завинаги.

Цялата стая се огря от слънчевата светлина, която я изпълни. Снимката изчезна в нея, изгоря. Сега мога да забравя, помисли си той.

 

 

Фредрик Халдерш и Анета Джанали посетиха „Коса“.

— Юнисекс — отбеляза Халдерш. Млади мъже и жени подстригваха млади мъже и жени. Халдерш бе оставил тази необходимост далеч зад гърба си. Погледна пооголения си череп, отразен в многобройните огледала. По него никой от фризьорите творци нямаше с какво да се изяви, но поне си му беше здрав и читав.

— Посещаваш ли подобни места? — попита я той.

— Какво?

— На такива места ли си поддържаш афроприческата?

— Я стига — сопна се Анета Джанали на Халдерш през огледалото.

Двамата бяха забележителна двойка. Тя правеше това наблюдение не за пръв път.

— С какво мога да ви помогна? — Около трийсетгодишна жена излезе от една стая вляво и седна край масата с касовия апарат, където те чакаха. Беше висока, може би един и осемдесет, облечена в черна блуза и черна пола. Косата й бе сресана настрани, привидно проста фризура. Халдерш попиваше всички ухания в салона и чуваше музиката от комерсиалния радиоканал. Усещаше се неловко тук и без съмнение това споделяха относно него всички наоколо. Педе… не, стегни се сега. С Анета си. Трябва да покажеш, че не ти пука. Майната му на педеругите.

— Искаме да зададем няколко въпроса относно Луиз Валкер — каза Анета Джанали и показа служебната си карта. — От криминалната полиция сме. — Жената кимна със сериозен израз на лицето. — Това твой салон ли е?

— Да, казвам се Ирма Флетчер. — Тя хвърли поглед към коридора, откъдето се бе появила току-що. — Можем да идем в офиса ми.

Там се настаниха край ниска стъклена маса. По нея бяха разхвърлени списания с гланцирани корици. Халдерш съзря само женски глави по тях, притвори очи за момент и после ги извърна към стената, на която бяха залепени няколко черно-бели модни афиша с жени, облечени в разкъсани дрехи. Сякаш бяха опръскани с кръв. Една от жените лежеше на земята с ужасно оцъклени очи. Зад нея личеше мъж в профил с шлифер и шапка, с револвер в ръка.

— Какво, по дяволите, е това? — Той посочи с глава към стената.

— Кое? — попита жената, която ги беше поканила вътре, и извърна глава.

— Що за дяволия е това? Да не би да сте отмъкнали тази фотография от криминално-техническия ни отдел? От някое местопрестъпление?

Тя погледна към стената и двамата забелязаха, че се изчерви. Всичката й кръв сякаш нахлу в лицето й, помисли си Анета Джанали, скоро гримът й ще потече поради повишената температура.

— О, аз пък си мислех, че сме ги махнали. Никой, разбира се, не се впечатлява от тях. Висят тук от известно време и всъщност… всъщност виждаме не тях, а стената. — Лицето й бе все още аленочервено. — Но, да, извънредно неподходящи са.

— Какво представляват?

— Ами… няколко нови… модни композиции. — Тя пак погледна стената. — През есента получихме доста такива.

— Това ли е модата на новото хилядолетие? — попита Анета Джанали.

— Кръв по главата — отбеляза Халдерш. — Какъв прекрасен нов свят.

Ирма Флетчер имаше вид на ужасно засрамена. Внезапно тя стана, свали трите афиша и ги напъха в голям прозрачен кош за хартиени отпадъци до вратата. После отново седна.

— Доколкото разбираме, Луиз Валкер не е работила тук през последните два месеца? — започна Анета Джанали, поглеждайки към записките си.

— Да, така е. Тя работеше по-скоро сезонно или по-точно… вземахме я, когато ни беше необходим допълнителен персонал. Всъщност доста нередовно.

— Звучи несигурно.

— Това имах предвид, като казах нередовно. Но тя искаше да е така.

— Тя е искала да е така?

— Бях й предложила половин щат редовно назначение преди година, но тя отказа.

— Отказала е това предложение? Изглежда необичайно.

Ирма Флетчер леко сви рамене.

— Не ми даде никакво обяснение, пък и аз не я разпитах.

— Добра ли беше в работата си?

— Да… беше добра. Като че не толкова енергична, за да усвоява нови похвати. Но вероятно това се дължеше и на възрастта й, не може да се каже, че беше първа младост. Не знам впрочем. Не искам да гадая.

— Поддържаше ли по-близки отношения с някой от фризьорите тук?

— Не, доколкото знам. Можете да ги разпитате, но не вярвам.

— Значи повече се е държала настрана? — попита Халдерш.

— Тук работим здравата и може да се каже, че всеки се държи настрана — отбеляза Ирма Флетчер. — Някои имат дори собствени столове. Тоест притежават ги. А после… после се разотиват след работа, когато я приключат.

— Познавахте ли я по-отблизо?

— Всъщност не особено. Пихме по кафе в заведението, което се намира в непосредствена близост със салона, и то само веднъж. Аз я поканих — когато й предложих да я назнача. Но повече не се случи.

— Можете ли да кажете нещо за нея? Каква беше?

— Харесваше мъжете.

— Моля?

— Имах впечатлението, че се интересуваше — и то доста — от мъже, флиртаджийка, така да се каже. Това веднага се набива в очи.

 

 

— Кристиан бе добър продавач. Каква… трагедия.

Беше следобед. Седяха в офис, от който се разкриваше изглед към града — всички, с изключение на Халдерш, предпочел да остане прав.

„Комек“ беше разположил стоката си на дванайсетия етаж. Хората наоколо бяха приведени над компютрите и разговаряха през тях. Говорят през главите на компютрите, помисли си Халдерш. Хайде, да приключвам с асоциациите.

Шефът по съвместителство на продажбите и персонала в „Комек“ беше застанал пред тях и ту изглеждаше сериозен, ту просияваше от добро настроение. Забравя се, помисли си Анета Джанали.

Беше ранният следобед на петъчен ден и всички мъже бяха облечени свободно в карирани ризи и тенис фланелки под удобния туид на саката или пуловерите с поло яки. Малкото на брой жени, които Халдерш успя да съгледа, имаха обичайния вид. Може би някоя от тях беше с джинси. Шефът по продажбите носеше черна фланелка под черно едноредно сако, ботуши, черни джинси.

Casual wear^[1], отбеляза Анета Джанали. Ще обясня после на Фредерик. В петък човек е поотпуснат на работното си място. Иначе се носят вратовръзки. Сега мъжете са в настроение за игра. „Комек“ става „Комик“.

— Добър в какъв смисъл? — задълба Халдерш.

— Знаеше какво прави. Целенасочен. Постигаше резултати.

— Защо тогава не ви е липсвал?

— Моля?

— Нямало го е десет дни. Защо не сте го потърсили?

— Най-напред нещата при нас не стоят така — поясни мъжът и кръстоса крака. — Ние не упражняваме ежедневен контрол над нашите служители по този начин. Това са хора със специфична компетентност, които се оправят сами.

Специфична компетентност, майната му, помисли Халдерш. Единственото до…

— Освен това Кристиан си бе взел една седмица отпуск точно през този период. Разбрах го едва впоследствие.

— Но това е само седмица.

— Както казах, хората тук се справят сами. Може и да не се е явявал на работа някой и друг ден след почивката си. Не съм проверявал това. Все още. — Той погледна към Халдерш, като че с известна арогантност. Халдерш не можеше да определи дали е така и реши да не се замисля по въпроса.

— Познаваше ли добре Кристиан? — попита той шефа.

— Моля?

— Общуваше ли с него извън службата например? Не като колеги, а като частни лица?

— Не. Е, по някоя бира с другите момчета — той погледна към Анета, — с… екипа, искам да кажа.

— Добре. Нещо друго? — продължи Халдерш.

— Какво имаш предвид?

— Ами каква личност бе според теб? Разказваше ли… нещо за свои близки? За съпругата си, да речем. За свободното си време. За нещо извън „Комек“?

— Само обичайното.

— Само обичайното? — намеси се Анета Джанали.

— За мадами.

 

 

Качиха се на трамвай номер четири до Хаген. Ангела се изненада, когато той предложи това.

— Та ти изобщо не пътуваш с трамвай?

— Тази вечер ще го направя.

— Но защо?

Какво можеше да й отговори? Че би искал да види града, както го виждат другите? Е. Просто нямаше желание нито да вземат такси, нито му се караше кола. Искаше да повървят.

— Иска ми се да повървя. Ще идем до „Авеню“ и оттам ще се качим на трамвая. Готова ли си?

— Виждаш, че не съм — отговори тя от банята.

— Добре. Чакам те.

Тя приглади косите си и постави малко блясък на устните. Разтвори широко очи и се взря в огледалото. В банята нямаше достатъчно светлина. Тук под очите си виждаше торбички. Погледнеше ли се в някое от огледалата в болницата, торбичките не личаха. Направи гримаса на огледалото. Не, не е от светлината. Искаш да живееш в къща. Your flat days should be over. Къща край морето.

Винтер влезе в голямата стая и застана край прозореца. Колтрейн надуваше тромпета с Ред Гарланд^[2]. Soft lights and Sweet Music.^[3]

Градът бе обгърнат в газова омара. Мека светлина се процеждаше през нея. Високите му точки примигваха. През последните години топографията на града се бе променила коренно. Устреми се към небето. Самолетите кръстосваха трасетата си, спускайки се надолу.

Той сведе поглед. Там долу. Някъде там. Колко ли пъти съм седял така и съм си мислил: някъде го има отговора, решението. Там върви онзи, когото ще срещна, може би точно в този момент той се придвижва тъкмо там. Онзи, който сега преминава през парка. Отправя се към обелиска. След като го е извършил. Винаги съм го срещал.

— Готова съм — обади се Ангела откъм преддверието. В същия този миг музиката спря и това бе последното парче от диска. Той натисна копчето и излезе от стаята.

Докато чакаха асансьора, от апартамента на госпожа Малмер се появи възрастен мъж и предпазливо затвори вратата след себе си. Поколеба се, като ги видя, но след това застана редом с тях, кимна им и също зачака. Беше висок, с посивяла коса и кафеникави петна по лицето.

— Кой беше този? — попита тя, когато слязоха и поеха в западна посока. Непознатият тръгна към „Ален“.

— Никога не съм го виждал.

— Хм.

— Какво има?

— Нищо.

На спирките на площад „Васа“ се бяха струпали много хора в очакване на трамваите. От устите им излизаше пара. Ангела усещаше студа през палтото си и съжали, че не си е взела шапка. Ушите й вече подсилваха това съжаление. Минус седем и още не е дошла неделята на витрините^[4]. Може би пък ще е плюс седем на Бъдни вечер.

— Ето ти там твой колега — каза му тя.

— Къде?

— Полицейската кола на отсрещната страна.

— Да, виждам.

— Стои неподвижно.

— Ами…

— Можеш ли да видиш кой е?

— Какво имаш предвид?

— Откъде е.

— От кой район ли? Хм, трябва да е от Луренсберг. Защо?

— Ня…

— Сега си спомням. Ние…

Радиоколата потегли, зави през кръстовището и мина покрай тях. Винтер вдигна ръка за поздрав.

— Симон — рече.

— Това ли бе водачът? Познаваш ли го?

— Знам кой е.

Трамваят беше пълен, когато се качиха и застанаха по средата на вагона, хванати за дръжките над главите им. Ангела намери опора и за краката си, за да запази равновесие, и изглеждаше тъй, сякаш бранеше корема си. Не беше добра идеята ти, Ерик, помисли си Винтер.

Много пътници слязоха на площад „Кунгспорт“ и Ангела можа да седне. Там, където бяха те, беше тихо, но в задния край на вагона някой извика, сипеше заплахи, мърмореше нещо. Всички гледаха на другата страна. Край Брунспаркен се качиха още пияни. Винтер се поотмести.

След две спирки около Ангела се освободи място. Във вагона се разнесе миризма на алкохол, тютюнев дим и пот от дебелака пред него. Няколко момичета се загледаха във Винтер. Чернокож мъж си беше пуснал нещо в дискмена, при слушането на което си въртеше главата. Край „Йернторъет“ се качиха младежи с черни кожени якета, нашарени с имена и символи. Един дявол, две вещици. Секира, от която капеше кръв. Торбите им с бира издрънчаха, когато ги поставиха на пода, покрит със замърсен сняг. Съвсем млада двойка три реда пред тях се обърна няколко пъти и сякаш специално гледаше него или Ангела. Момичето му се стори някак познато. Той се вторачи в улицата. Една полицейска кола мина оттам, преди трамваят да поеме нагоре по „Стигберъет“. Пак ръката на закона, помисли си той.

Лота Винтер ги посрещна, обгърната в мирис на чесън и подправки.

— Къде са момичетата? — попита Винтер.

— Петък вечер е. Осем часът. Те вече за нищо на света не остават у дома дори заради тебе, Ерик. Мога ли да ви прегърна? — Тя ги прегърна.

— Ама че сте студени.

— Но нали ще се приберат преди единайсет? Момичетата де.

— На мен вино, на Ангела вода — разпореди се Винтер.

— Говори ли с мама?

— Да.

— И как е?

— Идва си за Коледа — съобщи Винтер.

— А иначе как ти се стори?

— Както и ти каза… изглежда, се държи… силна е. Да се надяваме, че ще е така.

Да се надяваме, че ще е така с всички нас, помисли Лота и наля виното и водата.