Оке Едвардсон
Слънце и сянка (31)

31

Винтер бе помолил Хане Йостергорд да му се обади, щом дойде в полицейското управление на площад „Ернст Фонтел“. Тоест днес. Тя почука на вратата, която той беше затворил, и влезе в стаята му.

— Здравей, Ерик.

— Здравей, Хане. Добре е, че можа да дойдеш.

— Аз и бездруго бях в управлението.

— Седни. Искаш ли чаша кафе?

— Не, благодаря. — Тя седна на стола за посетители. Винтер беше по риза с къси ръкави и тиранти. Вратовръзката си бе метнал върху сакото, което висеше на закачалка до умивалника. Косата му бе още по-къса отпреди. Беше поотслабнал. Лицето му бе по-тясно, отколкото си го спомняше, с по-изострени черти, донякъде смекчени от очилата с тънки рамки. Ако добре го познаваше, те не бяха марка „Джорджо Армани“. Не бе толкова лесен.

— Носиш очила?

— За четене. Нали всички стареем.

— Хубави са. Да не са „Армани“?

— Е, не, то… — Той ги свали и започна да се взира във вътрешната страна на рамките, в огънатата им част, където обикновено личеше марката — „Еър Титаниъм“. — Погледна я. — Специално ли се интересуваш?

— От рамки за очила? — Тя се изсмя кратко. — Не. За такива хобита нямам време.

Той постави очилата на бюрото си. Тя изчакваше да й каже нещо.

— Как е иначе?

— Иначе? Какво имаш предвид? Когато не съм тук, в тази сграда ли? — Тя кръстоса крака. — Това е един голям въпрос.

— Да…

— Давай направо. Интересува те как я караме с дъщеря ми ли?

— Защо мислиш така?

— Но нали знаеш.

— Знам какво, Хане?

— Хайде стига, Ерик! Тук в полицейското управление би трябвало да знаете, че дъщеря ми бе задържана от двама твои колеги, защото се беше напила. — Тя пак кръстоса крака. — В нетрезво състояние, нали такъв е изразът?

— Остави това, Хане. Да, знам го. Но не, не по този повод исках да разговаряме.

— Разбира се, можеш спокойно да го направиш.

— Моля?

— Можеш спокойно да ме питаш как съм… след въпросната случка.

— И как си?

— Сега съм по-добре. — Тя се усмихна. — Оттогава Мария се държи прилично. — Сякаш въздъхна. — Доколкото ми е известно във всеки случай.

— Това е било… урок за нея, не мога да намеря по-подходяща дума. — Той отново си сложи очилата. — Човешко е… все пак.

— Да. Ние сме клети грешни хора. Това се опитвам да внуша на социалните служби — каза тя.

— Социалните служби?

— Винаги се прави разследване от тяхна страна при подобни произшествия.

— Считай го за формалност.

— Личи си, че нямаш деца.

— Все още не.

— О, да. Чух. Това е много хубаво. Поздравления. И поздрави Ангела.

— Благодаря. Но наистина го считай просто за… формалност.

— Ако не се повтори.

Винтер не знаеше какво да й отговори.

— Нали никой не може да гарантира, че това няма да се повтори? — каза тя.

— Ами…

— В такъв случай би следвало да съм аз. Аз би трябвало да съм такава гаранция. Явно обаче съм претърпяла крах.

— Това са пълни глупости, Хане. Извинявай, че ти говоря така. — Той повтори израза си, но без да се извини отново: — Пълни глупости!

— Дано е така.

— Има подобни примери.

— Какво искаш да кажеш?

— Мария има един… приятел на име Патрик, нали?

— Да… но откъде знаеш?

— Казаха ми колегите, срещнали Мария. В това няма нищо чудно. Те непрекъснато се движат из центъра на града и прочее. Но в случая става дума за Патрик, с когото разговаряхме, тъй като той разнася вестници и в онази жилищна сграда, където бе извършено убийството. Чела си за него немалко в пресата, нали?

Тя кимна.

— Патрик дали е видял нещо?

— Още не съм наясно.

— Но нали е бил там?

— Разнасял е вестници, да. Но това, което искам да ти кажа, е, че го е сполетяло нещастие, от друг тип. Дойде тук с разбита кост на скулата и аз наредих да го закарат в Салгренската болница.

— Какво е станало?

— Струва ми се, че е ял пердах у дома.

— Възможно е. — Тя го погледна сериозно.

— Виждала ли си нещо… подобно? — попита той.

— Не директно, макар че е изглеждал малко… разбутан понякога, когато е бил у нас… при Мария. Това обаче не става много често.

— И не е споделял с теб нищо?

— Не. Дори не и с намеци, косвено, но аз съм размишлявала понякога по въпроса.

— Баща му го е пребил. Не мога да го докажа, но съм сигурен, че е така.

— И какво смяташ да направиш?

— Ще видим. Патрик би следвало да подскаже как би искал да се подходи.

— Колко ужасно.

— Трябва да направя нещо за него.

Винтер стана и отиде към музикалната уредба.

— Искам да чуеш ето това.

Той пусна „Сакрамент“. Музиката му беше добре позната. За една замайваща секунда му се стори, че долавя дори някаква мелодия, подобно на откъслечен тон в циментобъркачка. Като медитациите на Колтрейн.

Хане Йостергорд слушаше, без да разтваря широко очи. Има си тийнейджърка вкъщи, помисли той. За нея това не е нещо необикновено. Спря музиката подир минута.

— Не е съвсем по моя вкус — отрони тя след малко. — Какво е?

Той й разказа и й подаде опаковката на диска.

— Патрик е пускал метъл у нас вкъщи. — Разгледа внимателно обложката, черната брегова линия, небето, сребристия символ. Винтер беше откопирал текста от дипляната, за да се чете по-лесно.

Помоли я да прочете текста на първата песен. Изглеждаше тъй, сякаш тя се усмихва въпреки цялата си сериозност.

— Силно развихрена фантазия — отбеляза.

— Нали? Така е.

— И невероятен регистър. От край до край надолу и нагоре, ако може така да се каже.

— От ада до небето.

— И после един от пророците изниква в един ъгъл.

— Ето че стигнахме и до истинската причина да те поканя на разговор тук, Хане. — Той кимна в посока към лицевата страна на опаковката.

— Хабакук? Искаш сведение за Хабакук?

— Да.

— Ерик, аз не съм теолог. Той е бил праведен професионален пророк, но повече не знам за него. Чел ли си текста му? В Библията?

— Да. Имал ли е дъщеря?

— Нямам никаква представа. Но не мисля, че се знае нещо за живота му. Трябва да потърсиш сведения за него в теологичната литература, в екзегетиката. В справочниците по екзегетика^[1].

— Добре. Мислех си за университета. За богословския факултет.

— Да. Между другото, има Интерпретирана библия, пособие за тълкуване на библейски персонажи и текстове. Нещо подобно. Това, което може да се намери за Хабакук, е там. — Тя погледна обложката. — Като си помисли човек, че са го въвлекли в такава история. Хабакук.

— Имаш предвид в убийството?

— Или само за такава обложка. То стига. — Тя вдигна поглед към Винтер. — Как бихте разтълкували това?

— Всъщност ние се опитваме да избягваме именно тълкувания, за да търсим фактически данни.

— Небе и ад.

— Поне така изглежда.

— А дали не е просто някаква игра? Говоря за тази група, „Сакрамент“… Какво може да имат предвид с тази… нелепица?

— Това вероятно няма никакво значение. Но някой друг цели нещо с него.

— Миналата седмица четох статия в един от седмичниците — каза Хане Йостергорд. — Темата й бе… духът на времето. В нея се говореше, между другото, че само две седмици ни делят от новото хилядолетие и че всички понятия се размиват и променят.

— Fin du siecle.^[2]

— Да. Краят на века и всъщност двоен край: и на едно хилядолетие. Вече не можем да фиксираме насоките.

— Дали водят нагоре или надолу?

— Именно. Небе или ад.

— И завършва с невероятен примес от двете — каза Винтер. — Светът се разкъсва на различни посоки.

— Не и моят свят — заяви Хане и пак се усмихна. — При нас се води непреклонна борба със силите на злото.

— И това помага ли? — Винтер притвори очи, после пак ги отвори и се вгледа в Хане. — Колко дълго, Хане, ще викам, без да ме чуваш, колко ще трябва да се вайкам пред тебе от насилието, без ти да донесеш спасение от него?

— Звучи като от Стария завет. Да не е от книгата на Хабакук?

— Отговорът е положителен.

— Има ли тук цитати? От Библията? — попита тя и взе копията от текста на песните.

— Не, доколкото можах да забележа. Поне не дословни.

Хане остави текстовете на бюрото.

— Все повече хора търсят духовно ръководство и житейска утеха — заяви тя. — Но по различен начин.

— Всички искат да получат кутия с шоколадови бонбони и роза с дълго стъбло — каза Винтер.

— Не е ли нормално?

— Да.

— Или купичка супа — добави тя. — Толкова хора идват в нашата благотворителна кухня за малко супа.

— Чух за това.

— Не е ли ужасно?

— Благотворителната кухня ли? Не знам. Иначе пък мнозина ще умрат от глад в мрака.

Когато той каза това, тя погледна през прозореца.

— Сезонът на светлината скоро ще настъпи тук — рече Хане.