Оке Едвардсон
Слънце и сянка (18)

18

Помещението бързо се изпълни с хора. Винтер бе седял сам в своята стая около десет минути, загледан в снеговалежа през прозореца. Някой му беше оставил цветя, без картичка. Когато стана, за да отиде на заседанието, на вратата се почука и при него влезе Рингмар. Беше си ходил у дома, за да вземе пеницилинови хапчета против фарингита. Имаше нездрав вид, когато се появи в апартамента. Хвърли поглед на жертвите, разтърси се от пристъп на кашлица и се върна обратно във вестибюла.

— Би трябвало да си в леглото — каза му Винтер.

— Да.

— Имаш ли температура?

— Да.

— Я си отивай вкъщи.

— След оперативката.

— Не можем да рискуваме да заразим всички тук, Бертил. Аз самият просто не желая да си тук.

— Ерик…

— Щом толкова искаш да работиш, вземи със себе си снимки, всякакъв друг материал, какъвто искаш, и разсъждавай по случая в леглото, ако изобщо ти се удаде с такава инфекция.

— Добре, добре.

Рингмар направи няколко крачки навътре в стаята.

— Ама и ти се завърна у дома по най-подходящия начин. — Погледна към Винтер, който обикаляше писалището. — Проклета работа.

Отидоха на оперативката. Винтер я започна, обобщи какво се знае по случая. Снимките минаваха от ръка на ръка.

Не е много загорял от слънцето, помисли си Анета Джанали. Та нали и не затова бе ходил в Испания.

Фредрик Халдерш слушаше Винтер. Разглеждаше снимките, които държеше в ръка. Как ще се оправим с това? Какво ще кажем?

— Какво ще кажем за това? — обади се той, вдигайки една от снимките в ръката си. — И колко можем да… говорим?

— Какво? — не го разбра Сара Хеландер, седнала на два стола разстояние от Халдерш.

— Какво се е случило с тях? — уточни Халдерш.

— Колко можем да информираме за това как изглеждат.

— Имаме двама души, мъж и жена, убити в своя дом, и това е, което ще твърдим — каза Винтер. — Няма никакво друго основание да се впускаме в повече подробности.

— А ще го има ли изобщо? — попита Анета Джанали, на чийто въпрос Винтер не отговори.

— Кристиан и Луиз Валкер — подхвана Винтер.

— Женени от четири години. Той на четирийсет и две, тя на трийсет и седем години. Деца нямат. Кристиан Валкер е работил като продавач на компютри… на хардуер… а Луиз Валкер е била фризьорка на непълен работен ден. — Той погледна материалите, които държеше в ръцете си. — Живели са в апартамента на Ашеберъсгатан от две години и половина, приблизително. Като наематели. Плащали са висок наем.

Може и да сме се срещали тук на площад „Васа“ — помисли си той, — например в магазина за хранителни стоки „Богьо“, на улицата, вероятно и в гаража. Гаражът се простира на стотици метри под къщата. Трябва да проверим дали са имали място за паркиране на колата си там.

— По-рано са живели в Лунден, в двустаен апартамент, взет на втора ръка — продължи той на висок глас. — Преди това Кристиан е бил сам в квартира в Шелторп. Луиз е дошла в Гьотеборг преди седемнайсет години от Кунгсбака и започнала работа във фризьорски салон на улица „Мьолндалсвеген“. Тогава живеела в Ранеберген, сама. Никой от тях не е бил женен преди. Или осъждан, между другото. Поне не тук, в тази страна. Ще проверим в Интерпол как стои въпросът. Нямат, доколкото е известно, роднини в Гьотеборг. Кристиан Валкер е израснал във Вестерос. Луиз в Кунгсбака.

— Дошла е в града, за да потърси щастие — прошепна Халдерш на Анета Джанали, която седеше близо до него.

— Тихо, Фредрик — сгълча го тя.

Винтер даде знак на един от полицейските асистенти, застанал до прожекционния апарат за диапозитиви. Загасиха лампата в помещението. Навън бе достатъчно тъмно, за да е нужно да придърпват и завесите.

— Виждате раните по телата. Тук и тук. Там. Всеки от нанесените им удари е бил достатъчен, за да ги умъртви. Силата им е била голяма.

— С назъбено острие — обади се Халдерш.

— Не се знае със сигурност — възрази Рингмар с удебелен глас.

— Направо ги е кълцал — настоя Халдерш. — С адска сила.

Сара Хеландер притвори за миг очи. Не беше виждала досега нещо подобно. Зад себе си чу познати звуци и някой скочи от мястото си, излезе на бегом от стаята.

Винтер помоли асистента да изключи прожекционния апарат и запали лампата. Шест реда столове отзад бяха преместени от мястото, където младият криминалист бе повърнал. Там, отпред, където стоеше Винтер, не се усещаше никаква миризма.

Застанал встрани, Рингмар видя как телата проблясват на диапозитивите. Помисли си за някой, който крадешком влиза в порнографско кино и гледа, без да е в състояние да спре прожекцията. Като насила. Тела, които правят определени движения, но това тук бе по-лошо. Тези тела нямаха никаква защита. Бяха изложени пред всички. Огледът им бе непристойно деяние.

Убиецът е знаел, че ние ще стоим тук и ще гледаме произведението му на екран, мислеше Рингмар, когато мирисът от повръщано стигна до неговия ъгъл. Всичко е… режисирано. Това е някакво послание.

По разпореждане на Винтер на екрана просветна още една фотография. Същата сцена, но заснета под друг ъгъл и по-отблизо. Винтер пристъпи към екрана, вдигна ръка към телата, но на Рингмар се стори, че го прави с известно колебание. Мисли като мен. Той също изпитва срам.

Винтер каза нещо, но Рингмар не го чу. В ушите му сякаш бе натъпкан памук, сякаш инфекцията се бе влошила, докато стоеше вътре. Отново стана тъмно и после запалиха лампите на тавана.

— Ето и какво се чуваше, когато влязохме в стаята там. — Винтер пусна магнетофона, музиката екна в помещението, по-високо, отколкото той допускаше, и затова понамали звука. Тя обаче се усилваше като че от само себе си, когато започна песента. Песен ли, помисли си Винтер. Това е нещо ново за мен.

Криминалистите слушаха и се споглеждаха. Един бегло се усмихна, друг за миг притисна ушите си с длани. Винтер не виждаше някой да разпознава изпълнението, никой от по-младите не вдигаше ръка. Той изключи магнетофона.

— Мръсни дяволи! — процеди Халдерш.

— Това ли бе пуснато? — попита Анета Джанали.

— Да. Според домоуправителя тази музика е гърмяла от жилището им в продължение на доста дни.

— Именно тази ли? — попита Мьолерщрьом, регистраторът.

— Той твърди, че не е познавач — сухо поясни Винтер, — но горе-долу така е звучала.

— И какво, по дяволите, е това? — недоумяваше Халдерш.

— Нямам представа — призна Винтер. — Затова ви пуснах тук… тази музика. Има ли някой, който би могъл да каже каква е?

Никой не се обади. Подир няколко секунди Винтер видя вдигната ръка. Беше един от младоците. Сетер. Юхан Сетер.

— Е, Юхан?

— Ъъъъ… искаш да разбереш кои са изпълнителите? Каква група свири?

— Искам просто да разбера какво е това. Ако някой може да каже нещо за групата, то ще е бинго. Но, хм… мен тук хич ме няма.

— Даа… някакъв вид траш метъл — каза Сетер.

— Не съм много по тази част, но това несъмнено е метъл. Death metal, бих казал дори. Или black metal.

— Death metal? — Винтер погледна Сетер, който не изглеждаше уверен. — Death metal? Мъртвешки метъл?

Внезапно някой от събралите се прихна.

— Супер пасващо име — отбеляза Халдерш.

— Какво, по дяволите, е death metal? — попита Рингмар.

— Нали току-що го чу — каза Халдерш. — Чудна мелодийка.

— Я замълчи, Фредерик — отрони Анета Джанали.

— Много е популярен — поясни Сетер. — Ъъъъ… по-популярен, отколкото може да се допусне.

— Популярен сред кои? — попита Халдерш. — Партията „Швеция“? Народната партия?

— За семейство Валкер може би? — допълни Мьолерщрьом.

— Не знаем. — Винтер погледна към Халдерш.

— Още не сме успели да прегледаме сбирката от дискове в апартамента на жертвите.

— Плоча ли бе пусната? — поинтересува се Сара Хеландер.

— Не, аудиокасета без никакви надписи. BASF хрома екстра. Деветдесетминутна.

— Пръстови отпечатъци?

— Техническият екип сега ги снема. Ние прехвърлихме това, което чухте, на друга лента.

— Много ли касети са имали? — заинтересува се Халдерш.

— Май изобщо никакви — отвърна Винтер. — Поне не намерихме други там.

— Къде е Беръенхем? — попита Халдерш. — Ларш има слабост към много странни идиотщини и ги слуша.

— В болнични е — поясни Рингмар.

— Ами изпратете му тази гадост у дома да я прослуша.

— Добре — каза Рингмар.

— Това може и да е някакъв знак, послание — допусна Анета Джанали. — Съобщение за нас. Или изпреварвам нещата сега?

— Може и така да е — съгласи се Винтер. — Във всеки случай убиецът е оставил касетата да свири. Беше на авто ривърс.

— И колко дълго? — попита един от младоците.

— Как, по дяволите, можем да определим? — каза Халдерш. — Ако го знаехме, случаят, кажи-речи, би бил разплетен.

— Значи тази музика е чувал домоуправителят? — попита Сара Хеландер.

— Не знаем с точност — поясни Винтер. — Но разбирам какво имаш предвид. Ако го накараме да си спомни приблизително откога е започнал да я чува за пръв път, може би ще стигнем до нещо.

— Откога са мъртви? — попита Анета Джанали. — Имаме ли данни от аутопсията?

— Вероятно от около четиринайсет дни — каза Винтер. — Може и от по-малко.

— Уф, мамка му! — процеди Халдерш.

— Лентата в изправност ли е? — попита Мьолерщрьом. — Възможно ли е да издържи да свири на рипийт цели четиринайсет дни?

— Очевидно — отвърна Винтер.

— Казва му се авто ривърс — поясни Халдерш и хвърли поглед на Мьолерщрьом. — Лентата се обръща, когато музиката стигне до края, и започва да свири отново. Така се върти ли, върти, докато не спре токът. Или докато лентата не се повреди.

— Но има и друго обяснение.

Рингмар кимна от мястото си до Винтер.

— Какво именно? — попита Сетер.

— Високопоставени лица са се промъкнали обратно в жилището около седмица след убийството и са пуснали малко музика за повишаване на настроението — обади се Халдерш и някой се изсмя на шегата му.

— Е, какво ще правим с това тук? — попита Сара Хеландер.

— Имаше предложение Беръенхем да прослуша касетата и аз го приемам — заяви Винтер. — Но трябва да проверим кои още могат да ни окажат съдействие. Магазини за касети и дискове, за нови и стари плочи. Поп групи, които свирят в града ни. Щом е толкова популярна, тази музика все ще бъде разпозната от някого. Звукозаписни компании. Свържете се с пишещите за рок музика по вестниците и списанията, в радиото и телевизията. — Той обгърна с поглед помещението. — Юхан, това ще е твоя задача. Ще ти се окаже помощ. Вземи касетата, иди в дома на Ларш и после ще се чуем отново.

Сетер кимна.

— Има още нещо — продължи Винтер и направи отново знак на младия полицай. На екрана заблещука друга картина. Показваше стената в стаята, където бяха жертвите. На нея имаше нещо. Всички можеха да го прочетат, буквите бяха половин метър високи и изпълваха голяма част от повърхността й: W ALL

— Значи това беше там, когато влезе? — попита Анета Джанали.

— Да — отговори Винтер. — Ще трябва да разберем откога.

— Откакто и тези двамата са седнали на дивана — каза Халдерш.

Винтер не отговори.

— Това е съобщение — повтори Анета Джанали. — Не е толкова трудно да се предположи.

— С червена боя ли е нанесен? — попита Халдерш.

— Не — отговори Винтер.

— WALL — повтори Рингмар. — Стена. Дали пък убиецът не иска да ни каже, че е драскал по стена?

— Ако е убиецът — каза Винтер. — Но това не е една дума. Просто не знам. W е вписано в кръг. Какво ли ще рече? Разстояние между W и ALL.

— Всичко — допусна Рингмар. — Всички. Това би могло да означава всички. Взел е всички.

— Всичките двама?

— И онези, които ще ги последват.

— Стига, Бертил! Хайде, иди си у дома и се пъхни в кревата.

— Всички ли трябва да си вземат болнични? Всички?

— Ларш ще се върне утре.

— Ти разговаря ли с него?

— Преди половин час.

— Сетер бил ли е при него с касетата?

— Да, но не било по вкуса и познанията на Ларш, каза той.

— Окей, това е едно известие за всички нас тук, заедно с касетата. Нещо иска да ни каже.

— Че иска да го заловим? — подметна Винтер.

— Или че възнамерява да си поиграе с нас.

— Нужно му е било все пак някакво време да пише… да се подготви. Да нагласи… цвета. Ходел е напред-назад…

— Използвал е четка.

— Да.

— Носел я е със себе си?

— Говориш за него непрекъснато като за мъж.

— Да не би да мислиш, че е жена?

— Не.

— Въпросът е дали е носел четката със себе си.

— Това е един от въпросите — отговори Винтер. — Другият е къде е отишъл после.

— Мразя такива неща — каза Рингмар. — Загадки.

— Нали все със загадки се занимаваме?

— Със загадки в загадките, да. Мразя това. Чувствам се унизен, обиден. Ядосан. Толкова ядосан, че май болестта ми минава.

 

 

Винтер беше сам в апартамента на Ашеберъсгатан. Върна се там.

Смрадта още не бе напуснала помещението. Картините, които си спомняше от сутринта, онова, което бе видял най-напред тук, после снимките. Видях ги на живо, мислеше той. Видях смъртта на живо и чух саундтрака. Какво ми идва наум? Саундтракът?

Диванът сега беше празен, оцапан. Ревът от аудиокасетата сякаш още ечеше между стените. На едната от тях текстът проблясваше на светлината от прозореца. Когато Винтер на идване прекоси улицата, облаците се бяха разпръснали и сега през стъклата вътре проникваше по-силна светлина, а разкривените букви изглеждаха по-плътни, по-агресивни. Винтер се вгледа в кръга около W. Какво ли означаваше?

Как могат да се тълкуват различните степени на лудост?

И толкова ли е просто?

Или е ненормално деяние на инак здрав човек?

Досега съм виждал само едно нещо, което се доближава до това тук. Мислех си, че ще ми бъде спестено да си го припомня.

Представи си момчетата, сами на своите столове. Преди три години ли беше?

И ето пак. Продължава.

Някъде изшумя тръба. Този звук му беше познат. Тази сграда бе като онази, в която живееше. Също така от камък върху камък, каменен блок, построен в по-стари времена. Все едно че беше у дома си. Внезапно се сети за Ангела.

За Ангела и за нейния корем, вече станал част от него самия. Нали така беше?

Дори разположението на стаите в този апартамент бе досущ като в неговия. Не беше разсъждавал по това, когато влезе тук в началото на вчерашния ден, мислите му бяха заети с друго. Сега обаче го забеляза. Стаите започваха от вестибюла и кухнята, големият хол, където седеше в момента, вътрешната спалня и още една стая. Тоалетна и отделно от нея — баня.

Техническият екип извършваше своята работа с всички подробности, но в този момент той искаше да е сам. Момчета, я идете да пийнете някъде по кафе за половин час.

Навсякъде бяха разпръснати дрехи. Започваха от кухнята и свършваха при дивана. Кога ли е започнало разсъбличането? Още в кухнята?

Защо? Или дрехите са били захвърлени там по-късно? Трябва да може да се установи. Има ли някакъв определен замисъл? Още едно проклето послание? Още една загадка? Той се размисли за Рингмар, който така бързо беше оздравял.

Кръв имаше само в хола. Нямаше и следа от нея в антрето или в кухнята. Не беше останала май и в телата. На Кристиан и Луиз Валкер. Очите й бяха във всеки случай затворени.

Бяха седели в кухнята. Винтер не знаеше, но беше сигурен, че засъхналата утайка от вино в чашите и тази в бутилката бяха от тогава. Той смътно позна етикета — от лавиците зад чашите в „Системата“^[1] на „Авеню“. Една от по-евтините испански марки.