Оке Едвардсон
Слънце и сянка (39)

39

Стюре Биръершон се бе завърнал от своето пътуване в неизвестността. Беше на втория ден след Коледа. Биръершон нямаше слънчев загар, но и никога не се връщаше почернял от своите тайнствени пътешествия.

Може би ще поостане в града, мислеше си Винтер, седнал точно срещу шефа на криминалния отдел.

Биръершон се взираше в своя заместник през гъстия цигарен дим.

— Добре ли прекара Коледа?

— Чудесно.

— Макар че празниците още не са отминали. Чисто формално. — Биръершон изтръска цигарата си и внимателно прочисти гърлото си, посягайки към някакви документи. — Интересно.

— Какво точно искаш да кажеш? — попита Винтер и запали една „Корпс“. Не обичаше цигарен дим, никога не го бе обичал.

Биръершон остави отново книжата на бюрото.

— Много неща се разминават. Но е интересно. — Сега той държеше в ръка друг документ, разговор пред магнетофон, прехвърлен на хартия.

— Хареса ми разговора ти с Лареда. Умно момиче. — Биръершон пак изтръска цигарата си. — Може би дори е прекалено умна.

— Какво имаш предвид, Стюре? — Винтер пушеше, гледайки го. — Това са мисли, предположения. Ние трябва да ги анализираме и претеглим.

— Е, и докъде стигнахте? — Биръершон размаха петте документа. — Направихте ли разбор, изхождайки от всичко тук?

— Още не. Работата е много.

— И доста неща се разминават, както казах. Това за униформите. Изглежда интересно, но ние сме длъжни да проявим предпазливост. — Биръершон загаси цигарата и погледна пуретата на Винтер. — Няма ли да е рисковано, ако някой подхвърли с половин уста нещо на пресата.

— И кой ще е той, Стюре?

— Пресата ще го хареса — продължи Биръершон, без да отговори на въпроса на Винтер. — Ще бъде във възторг. — Той сведе поглед към комплекта дознателски материали върху бюрото си. Обикновено го държеше съвсем чисто, без никакви хартии по него. Това му беше странност, може би дори нещо по-сериозно. Четеше край прозореца, на стола, но книжата трупаше далеч от бюрото си. Не и сега обаче. Вероятно нещо се е случило там, в неизвестността, допусна наум Винтер. Биръершон вдигна поглед. — Точно както някои очевидно харесват тази така наречена музика. Също толкова болестно е. — Сякаш се усмихна. — Приличат си в това отношение. Медиите и рокаджиите на смъртта.

— Така ли ги наричаш — рокаджии на смъртта?

— Или черни рокаджии, няма значение как ще им викаме. Знам, че това се нарича black metal, но тук, на четири очи с теб, ще ги назовавам както искам. — Той поглади брадичката си и отново порови в книжата. — Този пророк… Хабакук събуди известно любопитство у мен. Имаш ли за него нещо допълнително, което не се съдържа в тези тук сведения?

— Всъщност не. Това, което сме ти дали, е взето от Шведския справочник за Библията.

— Най-забележителното при този пророк май е, че не е имал някакъв конкретен личен живот — отбеляза Биръершон.

— Да, той явно премълчава всичко, което може да се отнася до такъв — съгласи се Винтер.

— Добро качество е — отбеляза Биръершон. — За Хабе^[1] не знаем нищо, а още по-малко знаем за дъщеря му. — Той погледна към Винтер. — Нали имаше някаква дъщеря?

— Вече изпратих Халдерш в шести век преди новата ера, за да проучи това.

— Добре. Халдерш ще трябва да намери нещо. — Биръершон пак се взря в документа. — И така, Хабакук е бил професионален пророк в Храма в Ерусалим, бил е левит^[2] и дърпан за косата от ангел, е носел храна от Палестина на Даниил в трапа на лъвовете, където е бил хвърлен — прочете той и отново вдигна поглед. — Това сведение не притежава никаква историческа стойност.

— Именно в този случай ще трябва да се прояви Халдерш.

— Като поразмисля малко повече, стигам до извода, че дохристиянският шести век не е достатъчно зрял за Халдерш — каза Биръершон. — Той сигурно ще го обогати с много неща. — Засмя се отсечено, кратко и сипкаво. — Може би ние изобщо нямаше да седим тук, ако Халдерш е бил пуснат на воля преди две хиляди и шестстотин години. — Остави материала на бюрото и отново погледна към Винтер. — Това ми напомня нещо, да го кажа между другото, преди да продължим нататък. — Биръершон стана и сякаш изпружи дългите си крака. Надвеси се над Винтер, затулвайки свещта, традиционна за втория ден след Коледа. Силуетът му изглеждаше гигантски и Винтер можеше да си представи своя шеф в роба до петите, с дълга коса и брада, с току-що подготвени документи на пергамент. Или на каменни плочи. Хабакук е получавал послания от Бог: „… и Бог ми отвърна и рече: запиши своето видение и го нанеси върху каменни плочи с хубав почерк, та да може да се чете.“

Книгата на Хабакук. Винтер бе мислил за Рингмар и за онова, което той му беше казал относно произхода на думата „рубрика“. Имаше връзка.

Злото накрая ще бъде победено дори ако изглежда непобедимо вовеки веков, твърдял пророкът. Историята винаги има смисъл за този, който вижда надалеч и преценява случилото се в светлината на вярата.

Хабакук би могло да означава „джудже“.

Биръершон каза нещо.

— Моля?

— Ще бъдем деветима в щаба на Нова година вечерта и аз съм един от тях. Това ми е известно от някое време, но то не ще окаже въздействие върху твоята работа.

— Добре.

— Трябва да призная, че за момент помислих за теб. — Биръершон бе седнал пак, робата, косата до раменете и дългата брада до гърдите бяха изчезнали. — Колкото да маркирам, че ти си не по-малко важен от мен. Равнопоставен заместник. Но с оглед на настоящия случай мисля, че стечението на обстоятелствата не е добро.

— Прекаленото разминаване имаш предвид.

— Добре размишляваш в родината, Ерик. Това без съмнение ще ти се удаде и на големия банкет в Гьотеборг по случай настъпването на новото столетие.

— На новото хилядолетие.

— Вече с нетърпение очаквам да го посрещна заедно с нашата областна полицейска управителка.

— Няма да сте сами обаче — каза Винтер.

Той ги виждаше пред очите си: деветимата съзаклятници в специалната зала на полицейското управление, деветимата специални шефове на различните отдели със задача да подпомагат централата за комуникация през тази изключителна нощ, която все повече наближаваше. Това бе саможертва на върха, доказателство, че главното ръководство поставяше работата преди празнуването.

— Ще е интересно — рече Биръершон. — После мога да разказвам, че съм бил там.

— Ще си мисля за тебе в дванайсет часа — заяви Винтер. — Надявам се, че електрониката ще издържи.

— Нали затова сме там — каза Биръершон.

Винтер се засмя.

— Какво ще правиш ти самият, когато удари магическият час? Имаш ли някакви по-специални планове?

— Ами… ще вечеряме у дома. Майка ми е на гости. Ще бъдем тримата. Аз, Ангела и мама. Спокойно и приятно.

— Малко спокойствие преди… увеличаването на семейството ви няма да е излишно. А… Ангела как се чувства?

— Работи и негодува срещу проблемите в службата си повече от когато и да било, но това е по-скоро положително.

— Добре. Значи знаеш къде съм, когато карнавалът избухне в ликуващо кресчендо.

— Надявам се, че всички ще могат да овладеят своята радост — каза Винтер.

— Ако трябва да бъда откровен, мисля, че това ще бъде тежка нощ за момчетата на бойното поле — отбеляза Биръершон.

— В колите има и много момичета — рече Винтер, — както и в патрулните отряди.

— Да де, но ти разбираш накъде бия.

Биръершон запали втората си цигара, откак Винтер бе влязъл в кабинета му. Инспекторът се сети за домоуправителя, който пушеше като комин. Дали поне шефът ще ги понамали? Биръершон вдигна очи:

— Както сме казвали хиляди пъти, все още е така, тоест единственото, което обикновено ни възпира в работата ни, е недостигът на фантазия. Но в този случай е като че обратното. Разбираш ли какво имам предвид? Тук фантазията се лее толкова изобилно, че самите ние трябва да я възпираме. По някакъв начин материалът по случая е… прекалено обхватен. Всички тези следи уж могат да водят в една и съща посока, но пък и не е необходимо да го правят. — Лицето му внезапно сякаш натежа, стана по-възрастно. — Тоя тип е ужасяващ. Истински дявол. Той всъщност изгражда допълнителна външна конструкция, която заема повече място от самото деяние. Следиш ли мисълта ми?

— Следя я. Струва ми се интересна. — И беше интересна. Големият криминалист Стюре Биръершон мислеше с размах.

— За някаква секунда човек може да допусне, че това изобщо не се е случило. Такова усещане се поражда. Нужно е да си възвърнеш друго чувство, отвъд това, за да продължиш. Да се опиташ да насочиш мисълта си надолу и нагоре… по тези следи. По посланията.

— Съгласен съм.

— Смяташ ли, че се гаври с нас, Ерик? Тоест че всички тези негови послания са ментета?

— Ментета?

— Че имаме работа с нечие въображение, което няма нищо общо с престъплението. А с нещо, което е станало после… и е осъзнато. Една съзнателна дезинформация.

— Не съм убеден.

— Всъщност и аз не съм. Но това, с което разполагаме, не ни е достатъчно. — Биръершон отново погледна купчинката книжа. — Има следи, петна, отпечатъци, но нищо съпоставимо. Техническата група на Бейер изследва и сперма, но и това не стига.

— За жалост все още не мога да ти дам заподозрян.

— Бих се задоволил и с някого за разпит.

— И такъв нямаме.

— Може би АФИЗ ще ни измъкне оттук — допусна Биръершон.

Да. Така беше ставало преди. Ставаше дума за електронизираната система за пръстови отпечатъци от всички, които са били задържани или арестувани заради някакво провинение, а ако такова лице попаднеше някъде за друго престъпление, системата веднага биеше тревога. Нещата бързо се изясняваха.

— Какво казва групата? — попита Биръершон. — Има ли някой, който да мрънка, че разследването на убийството продължава прекалено?

— До мен поне не е стигало.

— В случая нямаме дори сериен убиец, нали?

— Обикновено разбираме, ако се отнася за престъпления от такъв род.

— В Швеция май нямаме незаловени серийни убийци, нали?

— Щом ти го казваш.

— Казвам го. Готов съм ида го повторя.

— Ммм.

— Обвържи някого с местопрестъплението — подхвана Биръершон. — Трябва да започнем оттам. Онази другата двойка. Не можеш ли да ги дотътриш тук и да им насочиш лампата в очите? Има доста неясноти.

— По-скоро една неопределеност в поведението им — каза Винтер. — Това може да се дължи на много неща. Например на несигурност пред полицията въобще. На страх чисто и просто.

— Възползвай се от това.

— Правя го по свой начин.

— Миналото им е май твърде бледо. На Валкерови.

— Хм…

— Един-два полудвусмислени намека, но нищо по-здраво, за което да се заловиш.

— Ще видим.

— Сам каза, че ще посетиш нейната майка. На Луиз. В Кунгсбака. Не си доволен от разговора, който вече си имал с нея.

— Отивам там в четвъртък.

 

 

Беръенхем и Ада направиха един снежен фенер в двора. Всъщност той го градеше, а тя повече го рушеше.

— Хайде сега да пробием отвор за светлината — предложи й той.

През нощта бе навалял още сняг и сега беше пухкав, но още една нощ щеше да го направи заледен. Така че фенерът може би щеше да се задържи.

Мартина дойде с топъл сок.

— Ам, ам — загука Ада.

Той приглади косата си.

— Поотпусна ли те? — попита тя.

— Тази нощ не усетих нищо.

— А сега как е?

— Само лека болка, когато се наведох.

Тя не каза нищо повече, но той знаеше, че държи да отиде на лекар. Не. Ще се оправи. Просто е… стресиран. Сега е Нова година. Празникът на празниците. Ще е дежурен. Може би е по-добре така. Ще остане трезвен и ще гледа към реката, когато лумнат най-пищните фойерверки в историята на града и взривят небосвода. Определена им бе позиция край парапета на моста и той ще е там. Ако не трябва никому другаде.

Ада беше уморена и те се прибраха вътре. Вечерта настъпи бързо. Ада заспа.

Когато детето се събуди, той излезе на двора и запали фенера, който сетне наблюдаваха от прозореца. Задуха вятър, но пламъкът удържа. Задуха по-силно и когато отиде, за да го запали отново, усети, че за един час е станало по-студено.

 

 

През нощта сънува лица, които се въртяха в кръг. Разпозна две от тях. Звучеше музика, каквато никога не бе слушал. Нещо го ядосваше и лошото не искаше да изчезне. Някой се приближаваше към главата му.

Събуди се и усети главоболието по-силно от друг път. Стана, пусна две хапчета в чаша вода и след това си легна в очакване лекарството да задейства.

Светлината беше угаснала и комай никой не бе виновен за това. Коленичи, за да прегледа всички кабели и бушони.

Когато влезе, полицаят тъкмо излизаше. Той му кимна. Изглеждаше тъй, сякаш щеше да отива на вечеря. Елегантен. Супер. Усмихна се и всмукна от цигарата. Нима криминалистите работят и в празничните дни между Коледа и Нова година? Нали нормалният престъпник също почива? Може би не е толкова съблазнително да планираш нещо именно за следпразничните дни, когато всъщност трябва да си вкъщи и да ти е хубаво. И така си му е било хубаво, когато е станало време да тръгва натам.

В килера му светна. То наистина не беше нещо повече от килер, но той, разбира се, го наричаше „офис“. Щом имаше светлина тук, значи, че поне в една трета от жилищата нагоре токът също беше дошъл. Провери на стълбището, но там не светеше и той продължи да опитва. В килера угасна, после пак светна.

Сега усети, че замириса на нещо.

Навлезе по-навътре в тясното помещение, което беше обаче достатъчно голямо, за да не може погледът да обхване онези негови ъгли, които бяха прикрити в сянка. Там осветлението изобщо не беше добро. Самият той рядко се вясваше насам. Не се чувстваше като у дома си.

В неговия собствен дом се случваха разни неща, ако човек може да се изрази така.

Тук живееше и криминалистът, така че не би следвало да има произшествия.

На пейка зад два крепежни инструмента съзря кашонче от „Макдоналдс“ и полупразна бутилка с безалкохолна напитка. Той порови в кутията от хамбургери и констатира, че вътре има две листа салата. Както и много петна от кетчуп и от онази гадната майонеза. Имаше още от напитката, но и от нея му се гадеше, благодаря.

Ала кой, по дяволите, се е мушнал тук, за да плюска? Вярно, килерчето си го биваше, но не беше ресторант.

Такова нещо му се случваше за пръв път на територията, която поддържаше. Първо, помещението беше заключено. Той отиде да провери ключалката, но по нея нямаше следи от насилие. Значи някой е влязъл тук с помощта на ключ или с някакъв дяволски добър шперц, защо не и със стоманен кабел. Така е отворил.

Някое хлапе? Но защо ще влиза тук хлапе, за да плюска хамбургери? Толкова ли е по-забавно, отколкото да яде с другите в училищния стол? Вярно, там не даваха кой знае каква вкусна храна, но… тъй или иначе, странно беше.

Той изля безалкохолната напитка в мивката и постави бутилката под нея. Пластмасови шишета човек не следваше да изхвърля, но празни кутии от хамбургери можеше и той я пъхна в полупразния черен чувал за боклук в кофата до вратата.