Оке Едвардсон
Слънце и сянка (23)

23

Писмото лежеше трето в малката купчинка. Щемпелът бе на Direction General de la Policia^[1], но Винтер знаеше кой е всъщност подателят.

Остави настрана белия плик. Той като че пламтеше върху светлата повърхност на бюрото — знак за нахлуването на личния живот в неговата работна стая. Печатът на испанската полиция бе един вид символ на граничната линия между живот и работа; опасна, променлива. Писмото пареше писалището по същия начин, както визитната картичка на Алисия бе прогорила сякаш дупка в тъмната маса в стаята му в „Ла Луна“.

Бяха пили още по една чаша вино, всъщност само той. Отчаянието му се беше задълбочило, когато внезапно дочу неколцина да разговарят на шведски, минавайки покрай Пласа Алтамирано. Гласът на възрастния мъж му напомни този на баща му. Алисия долови това. Да, в същия момент той почувства, че тя го бе доловила.

Часове по-късно той се взираше в морето от един прозорец на апартамент над брега. Не знаеше името на улицата, нито пък как се стига до нея. Някъде долу пролая куче, сетне се възцари тишина. Наоколо нямаше жива душа.

Подир още няколко часа се събуди в своята стая в „Ла Луна“ и повече не помнеше. Беше късна сутрин, той взе душ, облече се и потегли към летището.

Беръенхем почука на вратата и влезе в стаята. Винтер държеше плика в ръка.

Посетителят му изглеждаше отслабнал. Погледът му не се насочи веднага към Винтер. Не седна.

— Има ли нещо ново?

— Но седни, Ларш.

Беръенхем седна и прокара длан по челото си. Косата му бе влажна.

— Закъснях малко. Една кола беше поднесла след моста.

— Хората са все неподготвени за зимата.

— Почти нямаме такава, затова.

— Е, как е иначе, Ларш? — Винтер говореше приглушено.

— Добре. Оставих Ада в яслите и това допълнително отне време.

— Успя ли да… поотдъхнеш?

— Да, горе-долу. Имах нужда от два-три дни още.

— Една седмица. Има ли нещо, за… което можем да поговорим?

— Какво имаш предвид?

— Ами някакви проблеми, които особено да ти тежат. В работата?

— Не, не.

Винтер пое дълбоко дъх и се замисли. Приведе се напред.

— Чуй сега, Ларш. Знам, че повечето от това, което правим тук, е… бреме, трудно за носене. Остават спомени. Не е никак лесно да се отърсиш от изживяванията. А ти… бе сполетян от повече неприятности в сравнение с мнозина други. Не, не сполетян. Думата не е подходяща. Да кажем, изправен пред.

— Вината във всеки случай беше моя — отрони Беръенхем.

— Хайде стига!

— Но така си беше.

— Повтарям: СТИГА! — Винтер понижи глас. — Това, което се опитвам да ти внуша, е, че ние трябва да действаме като екип и да дадем всичко, на което сме способни. На което сме способни. Ти чувстваш ли, че…

— По дяволите, Ерик, останах си у дома, за да отпочина малко, а както я караш, май искаш да ме пратиш в някакво болнично заведение. В психиатрична лечебница например.

— Това ли казах?

— Не, но…

Беръенхем като че се взираше в някаква точка над главата на Винтер.

— Погледни ме, Ларш. Това, което исках да кажа, е, че ти си абсолютно нормален. Човешко е. Но ако усещаш, че… ще ти бъде напрегнато, добре би било да вземеш решение по въпроса.

— Какво знаеш ти?

— Моля?

Беръенхем се надигна.

— Ти не знаеш нищо, по дяволите! — почти извика той. Винтер забеляза как долната му устна затрепери, съвсем леко. Беръенхем се опита да седне, но остана прав. — Помисли си, ако ти самият… — започна той и отново седна. Винтер го чакаше да продължи. Беръенхем вдигна очи.

— Господи, Ерик, прощавай. Та аз знам, че… баща ти…

— Май доста дърдорих. — Винтер протегна ръка, хвана Беръенхем за лакътя. — Трябва обаче да знаеш, че винаги можеш да разговаряш с мен… за всичко, което ти е на душата. Ще се опитам да те изслушам. Без да намесвам каквито и да било психолози.

Беръенхем си отдъхна. Изглеждаше тъй, сякаш през последния половин час бе задържал в себе си въздуха, без да го изпуска.

— Имам малко неприятности у дома.

— Ммм.

— Но с тях трябва сам да се оправя.

Служба и личен живот, помисли пак Винтер и хвърли поглед към плика, който лежеше между тях. Да, с това човек трябва сам да се оправя. Сега е служба. Вечер е личният живот. Нощем. Имаше намерение да подпита Беръенхем за едно-друго. За детето му. За това какво е да си баща.

Друг път.

— Юхан се отби при мен вкъщи — каза той вместо това.

— Сетер ли? Аха.

— Тази материя не е всъщност твоя, а?

— Death metal? Не, мерси.

— Или black metal. Очевидно има разлика.

— Не съм сигурен, че бих искал да я знам — отвърна Беръенхем и за пръв път се усмихна.

— В този случай обаче ще се наложи — възрази Винтер. — Сетер каза тази сутрин, че има някаква дистрибуторска фирма тук, в града, която работи в този жанр или в тези жанрове. Имали също два магазина за продажба на продукцията в тази област. И ако там не знаели какво е това, никъде другаде не биха могли да го кажат. Така поне твърди Сетер.

— Той ходил ли е там?

— Не, но аз си мислех, че двамата с теб бихме могли да ги посетим.

Офисът на въпросната фирма се намираше на Шуркогатан^[2]. Подходящо име, помисли си Винтер, докато се качваха по стълбите между стени, облепени с афиши с дяволски и сатанистки мотиви.

Вляво на вратата към „Дездемона Продъкшънс“ имаше афиш, на който бе изобразена гола жена в молитвена поза: „Проникни в мен, Исусе!“ Нещо ново на групата „Мардук“. Имаше и още: The Rocking Dildos, Driller Killer, the Unkinds, Ritual Carnage, Necromantia, Dellamorte, Order from Chaos, Angelcorpse.

Винтер позадържа погледа си върху Angelcorpse — групата гордо представяше новия си албум, озаглавен Exterminate.

Мъж с дълга черна коса и весело пъстра тенис фланелка отвори вратата след третото позвъняване, фланелката му беше черна с изображения на яркожълт залез над планински върхове и пламтящ кръст, извисен също над тях.

Посланието бе гравирано в пространството: Eternal Death.^[3]

Тук човек направо се чувства у дома, помисли си Беръенхем. Или като в службата.

— Моля?

— Рикард Нурдберг?

— Да, аз съм. А вие сте Вестер? От криминалната? — Той погледна към Беръенхем. — Двама детективи от криминалната?

— Името ми е Винтер, а колегата ми е Беръенхем. Може ли да влезем? — Той чуваше музиката отвътре, китарите, ударните. Певецът крещеше за неназован ужас. Патрули на смъртта екзекутираха на конвейер.

Рикард Нурдберг ги въведе в помещението.

Това бе всъщност мансарда. Компютри, папки, музикални уредби, няколко китари в един ъгъл. Навсякъде кутийки за компактдискове, плакати, афиши. Мансардата бе светла и чиста, светлината навлизаше в нея през прозорец на тавана, който пропускаше и гледка към синьото небе. Рикард Нурдберг седна край едно от бюрата в офиса. Винтер установи, че надали бе по-млад от него самия. Косата му бе със средна дължина, посивяла, оредяла на темето. Носеше тесни черни джинси и ботуши с вериги. Той запали цигара. Изглеждаше доволен от живота си. Зад него бе залепен афиш за собствената фирма за производство на компактдискове Dead Sun. Нечии вътрешности бяха изрязани в името на фирмата. Нурдберг затулваше отчасти наръч черва. Когато изтръскваше цигарата си, Винтер забеляза до пепелника фотография на две момиченца. Край нея — в рамка, картичка с надпис: „На нашия татко, най-миличкия в цял свят“. Вдясно от рамката имаше купчина компактдискове. Винтер можеше да прочете текста на най-горния: Tortura Insomnae.

— Много смърт има тук — отбеляза Беръенхем, оглеждайки се наоколо.

— Ха, че нали това ми е работата. — Винтер сякаш долови някаква искрица в погледа на Нурдберг. — Пък и тази област едва ли е съвсем непозната на господата, нали?

Той се изразяваше на изискан гьотеборгски с интонация, което подсети Винтер за заможните обитатели на Йоргрюте. Нурдберг очевидно бе излязъл навреме оттам.

— Носите ли записа? — попита ги той, помаха с ръка и мъж в подобно облекло и на почти същата възраст пристъпи към тях, за да се представи. Винтер му подаде касетата и Нурдберг я пъхна в един касетофон. Музиката екна и Винтер се пренесе отново в стаята на Ашеберъсгатан.

Нурдберг и колегата му слушаха внимателно.

— Нискобюджетно — произнесе Нурдберг след няколко секунди.

Подир минута колегата му завъртя отрицателно глава.

— Това не съм го чувал никога. Може би е от САЩ. Вероятно. Но не звучи норвежки във всеки случай.

— Норвежки? — учуди се Беръенхем.

— Те са най-големите в областта на black metal — поясни Нурдберг.

— Значи това е блек метъл? — попита Винтер.

— Определено.

— И по какво си личи, като го слушаш?

— Напорът, бързината. Ето, чуйте тук. Завихрянето на ударните при отмерването на всеки такт. Най-малкото.

— И пеенето — намеси се колегата. — На висока октава. — Заслушаха се в крясъците, които многократно преминаваха границата за фалцет. — Това тук е ДОБРО — заяви той.

— Аз не считам така — възрази Нурдберг.

— А защо е добро? — попита Беръенхем и погледна към колегата.

— Чисто и директно. Направо в целта. Повлияно от началото на осемдесетте.

— Това началото на осемдесетте ли е? — попита Винтер.

— Не. Звучи тъй, сякаш е правено преди няколко години. Некачествена продукция впрочем. Тук-там се усеща по нещо от „Батори“, но не са те.

— Защо не е добро? — сега Винтер се обърна към Нурдберг.

— Прекалено монотонно е в плътността си. Нищо не изпъква. Аз предпочитам нещо по-мелодично. — Той изключи касетофона и пусна компактдиск. Пак китари на високи обороти, вездесъщите ударни. Пеене, което сякаш изригваше от подземието на гробница. — Чувате ли? Ето какво имам предвид.

Беръенхем погледна Винтер.

— Долавям мелодията — отбеляза Винтер. — Малко напомнят на „Клаш“.

Нурдберг му хвърли странен поглед.

— Любопитното е, че ти го казваш — заяви той.

— Тези тук сами са заявявали, че има за какво да благодарят именно на „Клаш“.

— „Лондон зове“ — посочи Винтер.

— Именно тази песен — каза Нурдберг и му протегна кутията с цигари, но Винтер отрицателно завъртя шава. Нурдберг се обърна и отново пусна онзи запис.

— Определено не е европейско — заяви колегата му. — За момент си помислих за Швеция, но… не.

— В Швеция се прави страхотен блек метъл — уведоми ги Нурдберг.

— Колко страхотен? — обади се Беръенхем.

— Ами зависи с кого ги съпоставяш. Но това си е изобщо жанр, който си има своя, и то дълбока ниша. Да допуснем, че голяма шведска група продава по пет хиляди диска. После има и някои изключения от рода на големи студия като „Мюзик фор нейшънс“. „Диму Боргир“ от Норвегия например, „Крейдъл оф филт“ от Англия. При тях можем да говорим за тиражи от рода на сто и петдесет хиляди.

— Блек метъл?

— Блек метъл.

— И кои ги слушат?

— Хм, най-напред младежи. Почти без изключение момчета. Обикновени хора.

Обикновени хора, помисли си Винтер, най-миличките в цял свят.

— А какво ще кажете за… сатанизма тогава? — попита той.

— В основата на блек метъл — поясни колегата на Нурдберг. — Но преди всичко става дума за култ към дявола.

— И каква е разликата?

— Във втория случай става дума за култ към дявола с по-ограничен реквизит, отколкото в първия — произношението на Нурдберг бе все така изискано. — Аз обаче нито съм експерт в тази област, нито практикувам едното или другото.

— Следователно това тук е музика за онези, които издигат в култ дявола? — Винтер кимна по посока на музикалната уредба. Бе започнало ново парче, също така интензивно, както предишното.

— Не непременно — каза колегата на Нурдберг.

— Малцина от онези, които слушат такава музика, са действително такива или сатанисти. Всъщност опаковката е специфична.

— Опаковката ли?

— Стилът, както и самата музика. Подобни групи имитират „Кис“, но са и много по-крайни от тях.

— Сверкер е голям специалист по „Кис“ — усмихна се Нурдберг. — Между другото, аз май не успях да ви представя: криминалисти, Сверкер. Сверкер, криминалисти. — Той престана да ръкомаха. — Сверкер има собствено студио. Казва се „Депрешън“. Главно здрав пънк. Той знае всичко за пънка. Съвсем като тебе — направи движение с главата си към Винтер. — Тъкмо днес се радва на някои нови придобивки.

— „Слактмаск“ и „Шитсюстем“ — поясни скромно Сверкер, — и „Арсдестройър“.

— Никой от вас обаче не разпознава музиката на нашия запис? — попита Винтер.

— Можем да направим ето какво — подхвана Нурдберг, — ще пуснем един звуков файл в интернет с една от песните оттук. Мога да го направя сам и да поясня, че съм получил неизвестен запис отнякъде и съм любопитен да узная какво е то.

— Което си е и абсолютната истина — обади се Сверкер, отмятайки назад дългите си тънки кичури коса.

— Идеята е превъзходна — каза Винтер.

— Той има буквално хиляди адреси в целия свят — увери ги Сверкер. — Радиостанции, звукозаписни студия, частни клиенти.

— Направо отлично. Кога можем да го осъществим?

— Веднага щом приключим с приготовленията си тук. Но дали ще постигнем някакъв резултат, е друг въпрос.

Винтер отиде в апартамента за последен път. Всичко си беше както преди. Петната не бяха нито по-големи, нито по-малки. Музиката сякаш още тегнеше в стаите, черният метъл. А и звучеше съвсем прясно в съзнанието му след посещението в светлата мансарда на „Дездемона Продъкшънс“.

От техническия отдел бяха готови. Материалът за анализиране бе вече предаден в лабораториите, в съответно надписани пликове. Апартаментът щеше да се обнови. В него предстоеше да влязат други наематели. Ще имам нови съседи, помисли си той.

Изчака асансьора, който обаче така и не дойде. Вероятно вратата бе оставена отворена на някой от етажите. Заслиза надолу по стълбите и дочу как асансьорът изтрака някъде, спускайки се надолу. Мина покрай него, но онзи, който бе пътувал, вече беше излязъл, когато Винтер стигна до партера. Вратата му бе тежка и бавно се плъзгаше към положение на затворена.

Духаше вятър, но иначе вечерта бе безоблачна. Винтер зърна гърба на мъж, който се отдалечаваше по улицата. Може би именно той бе пътувал с асансьора. Винтер тръгна наляво. Небето бе приглушено синьо отвъд „Нурдстан“. Той напипа носната си кърпа във вътрешния джоб на палтото и завърза на нея два възела.

В пекарната за домашни печива бяха останали четири пухкави розови хлебчета. Той се надяваше, че Ангела е успяла да се прибере у дома. Искаше нещо да… им каже. Можеше да полегне пред корема й и да разкаже нещо весело.

На излизане от пекарната видя покрай него да минава жена, която буташе бебешка количка. Внезапно го обзе желание да види детето. Застигна жената.

Кой го тласкаше натам? Никой друг освен той самият.

Извини й се и тя спря.

— Мога ли да погледна детенцето? — попита Винтер.

— Моля?

Тя изглеждаше по-скоро удивена, отколкото уплашена.

— Само за миг ще хвърля поглед на детенцето ти. — Ситуацията бе нелепа, но желанието му бе по-силно от всичко друго. — И аз ще имам дете. За пръв път.

Количката бе безцветна, осветена от неон.

— Ще ставам баща — повтори, като че се чувстваше длъжен да оповести това пред нея.