Дейвид Брин
Пощальонът (9)

8.

Барикадите отдавна бяха безлюдни. Оставена на произвола на времето, преградната стена на шосе 58 в източния край на Оукридж се бе превърнала в куп бетонни парчета и разкъсана ръждясваща стомана. Самият град пустееше. Личеше си, че поне тази част от него е напусната преди много време.

Гордън погледна надолу по главната улица, сякаш четеше историята й. Тук се бяха водили две-три битки. В центъра на най-големите разрушения се издигаше фасада с килнат на една страна надпис „Център за спешна медицинска помощ“.

От горния етаж на близкия хотел три оцелели прозореца отразяваха сутрешните лъчи.

Не че очакваше нещо по-различно, но спомените от Пайн Вю го караха дълбоко в себе си да се надява, че ще открие повече оцелели кътчета, особено сега, когато се намираше в плодородната долина на Уиламит. Ако не жив град, Оукридж можеше поне да покаже други признаци, които да подхранят оптимизма му. Например, опит за мелиорация. Ако в Орегон имаше индустриална цивилизация, градчета като това би трябвало да продължат да съществуват.

Но само двайсетина метра по-нататък видя останките на бензиностанция. Голям шкаф за инструменти лежеше преобърнат настрани, а ключовете, клещите и резервните части бяха разпилени по покрития с масло под. На една от стените все още висяха неупотребявани гуми.

От това Гордън реши, че се е случило възможно най-лошото. Нещата, необходими за оцеляването на една машинна цивилизация, се търкаляха по земята и никой не ги беше докоснал… Което означаваше, че никъде наоколо не съществува технологично общество. От друга страна можеше да се поразрови и да открие из развалините нещо, което да му свърши работа.

„Е — въздъхна той, — вече ми се е случвало да го правя.“

Макар и преобърнали развалините на Бойзи^[1], търсачите преди него бяха пропуснали малко съкровище от консерви в склада зад един магазин за обувки… непокътнат склад на някой оцеленец. През годините си беше изработил собствен метод за търсене.

Гордън се спусна към гората и навлезе в храсталаците. Нарочно сменяше посоката, за да обърка евентуалните си преследвачи. На едно място, откъдето се виждаха три различни ориентира, той смъкна раницата си и я скри под близкия кедър. Свали и тъмнокафявото си кожено яке, постави го върху раницата и покри багажа си с клони.

Би направил всичко възможно да избегне евентуален конфликт с подозрителните местни жители, но само глупак би тръгнал без оръжие. В ситуация като тази можеше да се стигне до два вида сражения. За първия по-добра работа би свършил безшумният лък. В другия случай можеше да се наложи да изразходва част от безценните си патрони. Гордън провери револвера и го върна обратно в кобура. В ръката си носеше лъка и една платнена торба.

В първите няколко къщи в покрайнините грабителите по-скоро бяха вилнели, отколкото да се отдадат на внимателно търсене. Често развалините по тези места обезкуражаваха дошлите по-късно и в тях оставаха някои полезни неща. Неведнъж се бе убеждавал в това.

Но и след четвъртата къща теорията на Гордън не се беше потвърдила по особено блестящ начин. В торбата му имаше чифт почти изгнили ботуши, лупа и две макари конец. Бе претърсил всички обичайни и необичайни места за съхраняване на запаси, но не откри никаква храна.

Припасите му от Пайн Вю не бяха свършили, но бе изял повече, отколкото му се искаше. Станал бе по-точен с лъка и преди няколко дена успя да улучи малка пуйка. Така че, ако не му провървеше в търсенето, можеше да се наложи за известно време да напусне долината и да си устрои зимен ловен лагер.

Онова, което искаше истински, беше място като Пайн Вю. Но напоследък съдбата и без това проявяваше към него достатъчно благосклонност. А прекаленият късмет го правеше подозрителен.

Продължи към петата къща.

 

 

В останките от онова, което навремето е било двуетажен дом на преуспяващ лекар, се издигаше грамадно, покрито с балдахин легло. Подобно на останалата част от къщата, спалнята бе почти напълно обрана, с изключение на мебелите. Въпреки това Гордън приклекна над тежкия килим и предположи, че е намерил нещо, което посетителите преди него са пропуснали.

Големият овален килим не беше на мястото си. Леглото го настъпваше, но само с десните си два крака. Лявата половина се опираше направо в дървения под. Или собственикът е бил небрежен, Когато е поставял килима, или…

Гордън остави торбата си и хвана края на килима.

„Ух. Доста е тежък.“

Започна да го навива към леглото.

Да! В пода имаше тънък квадратен процеп. Кракът на леглото попадаше точно в една от двете месингови халки на капака. Вход към мазе.

Силно натисна подпората на балдахина. Кракът на леглото се повдигна и падна обратно с трясък. Гордън натисна още два пъти и при всеки опит ехото гръмко отекваше из цялата къща.

На четвъртия опит подпората се счупи надве. Гордън едва успя да се отдръпне, за да не бъде набучен на острия кол и падна върху дюшека. Балдахинът го последва. Той изруга, докато се бореше със задушаващото го покривало и силно кихаше във вдигналия се облак прах.

Най-после дойде на себе си и успя да се измъкне от останките на древната мухлясала тъкан. Излезе със залитане от стаята, като продължаваше да кашля и киха. Пристъпът бавно отминаваше. Вкопчи се в перилата на стълбата, сгърчен в онова мъчително, близко до оргазъм състояние, в което изпадаше преди да кихне с всички сили. Ушите му бучаха, имаше чувството, че чува гласове.

„Следващия път сигурно ще чуеш църковни камбани“, каза си той.

Най-после дойде ред на последното гръмко „А-а-а-а-пчхи!“ Влезе отново в стаята, като търкаше очи. Капакът беше достъпен, покрит с дебел слой прах. Гордън го задърпа нагоре. Накрая със силно скърцане той се отвори.

Отново му се стори, че чува някакъв звук, но този път извън къщата. Ала когато спря и се заслуша, не чу нищо. Нетърпеливо приклекна, разкъса паяжините и слезе долу.

Вътре имаше голяма метална кутия. Огледа се наоколо с надежда да открие още нещо. В края на краищата, нещата, които един лекар отпреди войната би скрил в метално сандъче — пари и документи, — нямаше да му свършат толкова добра работа, колкото запас консерви. Но нямаше нищо друго. Пуфтейки, Гордън нарами кутията.

„Добре. Тежка е. Дано само не е пълна със злато или някакъв подобен боклук.“ Пантите и катинарът бяха ръждясали. Той вдигна ножа си, за да разбие катинара с дръжката. И внезапно замръзна на място.

Сега вече не грешеше. Гласовете бяха близо, прекалени близо.

— Май се чу от оная къща! — обади се някой откъм обраслата градина. Изсъхналите листа зашумоляха под нечии крака. После стъпките се чуха на верандата.

Гордън прибра ножа в канията и грабна багажа си. Остави кутията до леглото и забърза към стълбата.

Не бе въодушевен от възможността да се сблъска с другите. В Бойзи и в другите развалини в планинския район си имаше установени правила — всеки можеше да опита късмета си и въпреки че групите или самотните търсачи бяха предпазливи, рядко се обираха помежду си. Само едно нещо беше в състояние да ги накара да се обединят — слухът, че някой някъде се е натъкнал на холнист. В останалите случаи гледаха да не се пречкат помежду си.

На други места обаче подобни правила не съществуваха и територията се пазеше с оръжие. Може би бе попаднал точно на такъв клан. Във всеки случай щеше да е най-добре да се измъкне колкото може по-бързо.

„И все пак… — Той хвърли жаден поглед към кутията. — Мамка му, та това си е мое!“

Тропотът на ботушите се чуваше съвсем наблизо. Вече беше прекалено късно да се опитва да затвори капака или да скрие тежката си находка. Гордън тихо изруга и забърза колкото може по-безшумно нагоре.

Горният етаж бе с двойно скосен таван. Вече беше претърсил ненужните вехтории. Сега искаше само да намери къде да се скрие. Гордън се придържаше до стените — опасяваше се дървеният под да не заскърца под краката му. Избра една подпора в съседство до малък триъгълен прозорец и остави зад нея торбата и колчана си. След това бързо опъна лъка.

Дали ще претърсят къщата? Тогава сандъчето със сигурност щеше да привлече вниманието им.

В такъв случай дали щяха да го приемат като откуп и да му оставят част от съдържанието? Знаеше, че подобни неща се случват на места, където все още действаше някаква примитивна форма на чест.

Държеше на прицел всеки, който се качеше горе, макар че предимството му изглеждаше съмнително — все пак бе притиснат в дървена къща. А местните със сигурност бяха запазили изкуството да добиват огън.

Сега можеха да се различат стъпките на поне трима души. Те бързо се изкачваха по стълбите. Когато всички биха на втория етаж, някой извика:

— Ей, Карл! Глей тука!

— К’во? Пак ли сгащи некви хлапета да си играят на чичо док… дявол да го вземе!

Нещо силно тупна на пода. Последва го звук от удар на метал в метал.

— Дявол да го вземе!

Гордън поклати глава. Явно Карл имаше ограничен, но изразителен речник.

Чуха се звуци от влачене, придружени от радостни възклицания. Накрая и третият се обади на висок глас:

— Много гот от страна на онуй приятелче, дето е изровило това. Май требе да му благодарим. Немаше да е зле да го видим, та да не го застреляме, ако го срещнем пак.

Гордън не се хвана на въдицата. Чакаше.

— Е, поне заслужава предупреждение — първият глас звучеше още по-силно. — Тука в Оукридж първо стреляме. По-добре да се чупи, преди да сме му направили дупка, по-голема от празната чутура на некой оцеленец.

Гордън кимна, приемайки предупреждението за чиста монета.

Стъпките започнаха да се отдалечават. Прозвучаха надолу по стълбите, после на първия етаж и накрая заглъхнаха.

От прозореца видя от къщата да излизат трима мъже и да се отправят към горичката. Носеха пушки и пълни торби. Когато изчезнаха между дърветата, той се хвърли към другия прозорец, но не забеляза движение. Никой не ги прикриваше от другата страна.

Бе чул стъпките на трима души. Сигурен беше. Три гласа. Нямаше голяма вероятност някой да е останал самичък в храстите. Въпреки това Гордън бе крайно предпазлив на излизане. Остави до отворения капак на тавана лъка, торбата и колчана и запълзя, докато главата и раменете му не се подадоха навън. Извади револвера и рязко изскочи напред. Кръвта нахлу в главата му. Беше готов да прати и шестте куршума по всичко, което се движи.

Нищо. В коридора на втория етаж нямаше никой.

Вдигна торбата си, без да откъсва поглед от дъното на коридора и я пусна, да падне с трясък на пода.

Пак нищо.

Прибра нещата си и се запромъква приведен напред. Бързо се прокрадна в спалнята.

Сандъчето лежеше отворено и празно до леглото, а до него се търкаляше смачкана хартия. Както бе предположил, откри разни любопитни неща като борсови акции, колекция от марки и документи за къщата.

Но имаше и нещо друго.

Върху скъсана картонена кутия бяха нарисувани двама ухилени ловци с пушки. Гордън погледна оръжието на картинката и задавено изстена. Без съмнение е имало и кутии с патрони.

„Мръсни крадци!“

Но останалият боклук почти го подлуди. „Аспирин с кодеин“, „Еритромицин“, „Мегавитамин комплекс“, „Морфин“… Опаковките и кутийките бяха захвърлени, но съдържанието липсваше.

Грижливо пазени… разменяни… тези неща можеха да му осигурят достъп до почти всяко селце. Дори можеше да си издейства да остане на пробен срок в някое богато ранчо в Уайоминг!

Спомни си един добър доктор, чиято клиника сред развалините на Бют^[2] беше пазена като светиня от околните села и кланове. Гордън си помисли какво ли би могъл да направи с тези лекарства възрастният джентълмен.

Но погледът му направо се замъгли и пред очите му заплуваха черни кръгове, когато видя празна опаковка с надпис „Паста за зъби“.

„Моята паста за зъби!“

Гордън преброи до десет, но не бе достатъчно. Опита се да овладее дишането си. Това само съсредоточи вниманието му върху гнева. Стоеше прегърбен, безсилен да каже каквото и да е срещу поредната несправедливост на този свят.

„Всичко е наред — каза си той. — Жив съм. А ако успея да се добера обратно до багажа си, сигурно ще продължа да живея. Ще се тревожа за зъбите си догодина, ако се стигне дотам.“

Гордън вдигна нещата си и се запромъква навън от къщата на напразните надежди.

 

 

Човекът, който прекарва повече време сам в пустошта, може да има голямо предимство пред всеки добър ловец ако ловецът прекарва повечето нощи у дома сред близките си. Разликата е в почти кръвната връзка с дивите животни. Това беше неуловимо чувство, което го правеше нервен. Гордън го усети много преди да е в състояние да определи произхода му.

Връщаше се обратно към западния край на града, където бе оставил багажа си. По едно време спря и се заслуша. Дали не преувеличаваше? Не беше прочут следотърсач, способен да разчита звуците и миризмите на гората като пътни знаци. Въпреки това се огледа за нещо, което да подкрепи предчувствието му.

Гората се състоеше предимно от западна канадска ела и клен, а по доскоро откритите места растяха подобно на плевели млади елхи. Тя се различаваше коренно от сухите гори в източната част на Каскадите, където го бяха ограбили. Тук усещането за по-разнообразен живот бе по-силно от всичко, на което се беше натъквал след Тригодишната зима.

Почти не се чуваха животни, докато не спря да се движи. Скоро обаче из цялата гора се разнесе истинска лавина от звуци. Сиви свраки прелитаха на групи от място на място, гонейки сойките от малките, пълни с насекоми полянки. По-малките птички подскачаха от клон на клон, вдигаха врява и търсеха храна.

Птици като тези не проявяваха особена привързаност към човека, но не полагаха кой знае какви старания да го избягват, ако беше тих.

„Тогава защо съм нервен като котка?“

Гордън чу остър крясък отляво, на двайсетина метра от него, близо до вездесъщите боровинкови храсти. Рязко се извърна, но там също имаше птици.

Поправка. Само една птица. Присмехулник.

Създанието се спусна от близките клони и кацна сред купчина сламки. Гордън предположи, че това е гнездото му. Птицата застана там, подобна на малък господар, надменна и високомерна, после изкряска и отново излетя към храстите, спусна се рязко надолу, пак изкряска и се върна на старото си място.

Той небрежно разрови пръстта с лъка си и се постара да си придаде колкото може по-безгрижен вид, като същевременно отхлабваше ремъка на револвера. Засвири с изсъхнали от страх устни и бавно продължи да се движи към голяма ела, като се стараеше нито да се доближава, нито много да се отдалечава от храстите.

Нещо зад тях бе предизвикало защитната реакция на присмехулника и правеше всичко възможно да остане мълчаливо и скрито, без да обръща внимание на досадните атаки.

Гордън усети, че го дебнат. Продължи да се шляе с пресилена небрежност. Но щом стигна дървото, измъкна револвера си и с всички сили се затича през гората приведен, като се мъчеше да избягва дърветата и трънливите храсти.

Остана за момент под прикритието на едно дърво. Изненадата му бе дала малка преднина. После изтрещяха три изстрела, и трите от пушки с различен калибър. Гордън спринтира към падналия дънер на върха на малко възвишение. Още три изстрела го последваха, докато прелиташе над гниещото дърво. При падането си на земята от другата страна чу хрущящ звук и влудяваща болка прониза дясната му ръка.

За момент изпита сляпа паника, когато ръката с револвера се отпусна безпомощно. Ако я бе счупил…

Ръкавът на униформата му се пропи с кръв. Страхът преувеличаваше болката, докато най-накрая успя да дръпне ръкава си и видя една дълга, плитка драскотина, покрита с трески от дърво. При падането си беше счупил лъка и бе одраскал ръката си в някое от парчетата.

Гордън хвърли непотребния лък настрани и запълзя по тесен ров надясно, като се мъчеше да остане скрит под храстите. От другата страна на малкото възвишение се чуха радостни възгласи.

Следващите няколко минути бяха вихър от профучаващи клони и резки зигзази. Гордън падна в малък поток, обърна се и забърза срещу течението.

Ловците често вървят надолу по течението, спомни си той, докато тичаше нагоре с надеждата враговете му да се придържат към тази практика. Скачаше от камък на камък, като се стараеше да не размътва водата. След това отново се хвърли в гората.

Зад него се чуваха викове. Собствените му стъпки му се струваха толкова шумни, че сигурно бяха в състояние да разбудят и мечка от зимен сън. На два пъти спираше да си поеме дъх зад някакво прикритие, като същевременно се опитваше да е колкото може по-безшумен.

Накрая виковете заглъхнаха в далечината. Гордън спря и се облегна на близкия дъб, като дишаше тежко. Извади от колана си превързочния пакет. Раната не бе сериозна. Нямаше причина да се страхува от инфекция от полираното дърво. Ужасно го болеше, но не бяха засегнати кръвоносни съдове или сухожилия. Превърза я и просто пренебрегна болката, докато се изправяше и се оглеждаше наоколо.

За своя изненада разпозна поне два от ориентирите си… високия разнебитен знак на мотел „Оукридж“ се издигаше над върховете на дърветата, а на изток се различаваше предпазната ограда на магистралата.

Гордън бързо отиде до мястото, където бе оставил екипировката си. Намери всичко на мястото му. За щастие Съдбата не му бе нанесла поредния си удар. Все още не. Знаеше, че тя не действа така. Винаги ти оставяше малко надежда и след това я изтръгваше от теб, точно преди да си я достигнал.

 

 

Сега преследваният се беше превърнал в преследвач. Гордън внимателно огледа храста с разгневения присмехулник. Мястото бе пусто, както и очакваше. Следобедът бавно си отиваше. Той се промъкна от другата страна до мястото на засадата и седна за няколко минути, като гледаше и мислеше.

Бяха го държали на мушка, това беше сигурно. Просто не можеше да проумее как и тримата не успяха да го улучат още от първия път.

Толкова ли ги бе изненадал с внезапната си маневра? Оръжията им бяха полуавтоматични, въпреки че чу само шест изстрела. Или много скъпяха патроните си, или…

Доближи елата от другата страна на полянката. Два пресни белега на стъблото, на три метра височина.

„Три метра. Не е възможно да са толкова лоши стрелци.“

Значи така. Всичко си идваше на мястото. Изобщо не бяха искали да го убиват. Бяха се целили във въздуха нарочно, само за да го изплашат и да го разкарат оттук. Нищо чудно, че така и не го догониха по време на бягството му през гората.

Устните му се свиха. Колкото и да беше нелепо, това го накара да намрази нападателите си още повече. Можеше да приеме безмозъчната злоба, както му се налагаше да се примирява с времето и хищниците. Повечето от бившите американци се бяха превърнали в чиста проба варвари.

Но Гордън приемаше като лична обида тяхното пресметнато презрение. Тези хора бяха проявили чувство за милост. И в същото време го бяха обрали, наранили и тероризирали.

Спомни си подигравките на Роджър Септийн. Тези копелета не бяха по-добра стока.

Тръгна по следите им на запад. Отпечатъците от обувките им бяха ясни и открити… почти арогантни.

Вървеше бавно, но нито за миг не му мина през ум да се върне назад.

Наближаваше залез-слънце, когато пред очите му изникна палисадата на Ню Оукридж. Откритото пространство, което някога е било градски парк, сега беше заобиколено от висока дървена ограда. Зад нея се чуваше мучене на крава. Цвилене на кон. Гордън усети силните миризми на сено и живот.

Недалеч втора, още по-висока палисада ограждаше някогашния югозападен ъгъл на Оукридж. Центърът на селото се заемаше от редица двуетажни сгради. Гордън можеше да види техните издигащи се над стената покриви, както и водонапорната кула с гарваново гнездо на върха. На стража стоеше самотна фигура, загледана към тъмната гора.

Селището изглеждаше богато, може би най-доброто от всичко, което бе видял, откакто напусна Айдахо.

Дърветата около оградата някога са били отсечени, за да се избегне опасността от пожар. Но сега на прочистената ивица никнеха нови фиданки, някои от които достигаха половин човешки ръст.

„Явно в района не са останали много оцеленци — помисли си Гордън. — Или просто жителите са станали по-непредпазливи. Къде ли е главният вход?“

Заобиколи откритото пространство и тръгна към южната страна на селото. Чу гласове и се сниши сред храсталака.

— Кажи на кмета, че съм му благодарен за заема, Джеф. Доста я бяхме закъсали. Но ще се отплатим след жътвата догодина. Той вече притежава част от фермата, така че инвестицията е добре дошла за него.

Единият от пазачите кимна.

— Сигурна работа, Сони. Да се пазиш на връщане, чу ли? Момчетата се натъкнали днес на единак в източната част на града. Имало и стрелба.

Фермерът видимо се развълнува.

— Някой да не е пострадал? Сигурен ли си, че е бил просто единак?

— Да, напълно. Боб разправя, че побягнал като заек.

Пулсът на Гордън заблъска в главата му. Обидите вече препълваха чашата. Пъхна лявата си ръка под ризата и усети свирката, която Аби му бе закачила на врата. Това го накара да се почувства малко по-добре.

— Приятелчето обаче направило на кмета истински подарък — продължи първият пазач. — Бил намерил скривалище, пълно с дрога, точно преди момчетата на Боб да го разкарат. Кметът ще пусне една част на някои от Собствениците по време на партито да види какви ще ги вършат. Ще ми се и аз да се движех в тия кръгове.

— И на мен — съгласи се по-младият от пазачите. — Ей, Сони, мислиш ли, че кметът ще ти плати част от дължимото в дрога, ако си изпълниш квотата за годината? Това ще си е направо за празнуване!

„Сони“ глуповато се засмя и сви рамене. След това незнайно защо главата му клюмна надолу. По-старият от пазачите озадачено го погледна.

— Какво има? — попита той.

Сони поклати глава. Гордън едва чу думите му.

— Не ни трябва кой знае колко, нали, Гари?

— Какво имаш предвид? — намръщи се Гари.

— Вместо да искаме да сме сред приятелчетата на кмета, защо не поискаме кмет без приятелчета!

— Аз…

— Преди войната ние със Сали имахме три момичета и две момчета, Гари.

— Спомням си, Сони, но…

— Хал и Питър умряха във войната, но аз си мислех, че двамата със Сали сме благословени, че и трите ни дъщери пораснаха. Благословени!

— Сони, не си виновен. Просто лош късмет.

— Лош късмет ли? — Фермерът изсумтя. — Едната отвлечена и изнасилвана до смърт, когато дойдоха онези мародери, Пеги умря при раждане, а малката ми Сюзън… косите й са сиви, Гари. Прилича на сестра на Сали!

Всички замълчаха. Старият пазач сложи ръка върху рамото на фермера.

— Утре ще донеса една кана, Сони. Обещавам. Ще си поговорим за доброто старо време.

Фермерът кимна, без да вдига поглед. Изкрещя „Дий!“ и подкара коня си.

Пазачът дълго гледа след скърцащата каруца, като дъвчеше стръкче трева. После се обърна към по-младия си спътник.

— Джими, разказвал ли съм ти за Портланд? Двамата със Сони често ходехме там преди войната. Като бях дете, там имаше един кмет, който…

Те минаха през портата и Гордън вече не можеше да ги чува.

При други обстоятелства щеше да прекара часове в размисъл за това как толкова кратък разговор може да разкрие социалната структура на Оукридж и околностите му. Например натуралният дълг на фермера — класически случай на крепостничество. Бе чел за подобни неща в колежа, в един друг свят. Това бяха черти на феодализъм.

Но в момента нямаше време да философства. Беше бесен. Днешните обиди не бяха нищо в сравнение с изпълнилия го гняв, когато разбра за какво ще се използват лекарствата, открити от него. Само като си помислеше каква работа биха свършили те на доктора от Уайоминг…

Гордън се изправи. Превързаната му ръка пулсираше.

„Лесно мога да прескоча оградата, да открия склада им и да си поискам своето… а и нещо отгоре за обидите, болката и счупения лък.“

Картината не беше достатъчно задоволителна. Гордън я поукраси. Представи си как нахълтва на партито на кмета и мачка всички жадни за власт копелета, които си изграждаха миниатюрна империя в това затънтено кътче. Представи си как взема властта, власт в името на доброто… власт, която да накара тези селяндури да използват наученото на младини, преди образованието да изчезне завинаги от света.

„Защо, защо никой не се заема да оправи нещата? Бих помагал. Живота си бих дал за такъв лидер.

Явно великите мечти са вече минало. Всички добри хора като лейтенант Ван и Дрю Симс умряха, докато ги защитаваха. Трябва да съм единственият, който все още вярва в тях.“

Разбира се, и дума не можеше да става да си тръгне. Водеше го смесицата от гордост, инат и животински гняв. Със сигурност щеше да се стигне до бой. Независимо от резултата.

„Сигурно в рая или в ада има опълчение от идеалисти. Май скоро ще разбера.“

За щастие адреналинът не му бе замъглил съзнанието до такава степен, че да не може да изгради тактиката си. Щеше да обмисли действията си, докато чакаше да се стъмни.

Гордън отстъпи назад в сенките и един клон го закачи и смъкна шапката му. Улови я, преди да падне на земята и тъкмо се канеше отново да я сложи на главата си, когато спря и се вгледа в нея.

Насреща му блестеше излъсканият образ на конника — медна фигура, обрамчена с мото на латински. Гордън гледаше отблясъците на емблемата и лека-полека на лицето му се появи усмивка.

Щеше да е рисковано — вероятно много повече, отколкото да разчита на удар под прикритието на нощта. Но в идеята се съдържаше някаква симетрия, която му се хареса. Сигурно беше последният останал човек, който е способен да избере по-опасния път по чисто естетически причини. Това го радваше. Дори да се провалеше, планът пак щеше да си остане забележителен.

Налагаше се да се върне обратно при развалините на стария Оукридж от другата страна на селото, до някоя от най-малко пострадалите сгради. Нахлузи шапката на главата си и тръгна нататък, използвайки последната светлина.

 

 

Един час по-късно напусна претърсените сгради на стария град и бодро закрачи в посоката, от която бе дошъл по изровения асфалтов път. Направи голяма обиколка през гората и накрая попадна на пътя, по който беше поел „Сони“, южно от селото. Сега приближаваше твърдо, насочван от самотния фенер над широката порта.

Пазачът престъпно бездействаше. Гордън измина десет метра без никой да се опита да го спре. Беше видял пазача, застанал до парапета в края на палисадата, но идиотът гледаше в обратната посока.

Дълбоко си пое дъх, извади свирката на Аби и рязко изсвири три пъти. Острите звуци преминаха през сградите и гората като рев на нападащ хищник. По парапета се чуха забързани стъпки. Трима мъже с карабини и газени фенери в ръце се появиха над портата и се взряха в здрача към него.

— Кой си ти? Какво искаш?

— Трябва да говоря с някой от управляващите — извика Гордън. — Това е официална работа и настоявам да бъда допуснат в град Оукридж!

Това със сигурност ги извади извън обичайните релси. Настъпи продължително мълчание. Пазачите мигаха насреща му, после един срещу друг. Накрая един от мъжете забърза нанякъде, а онзи, който се бе обадил най-напред, прочисти гърлото си.

— Хм, пак ли? Да не си трескав? Да не носиш Болестта?

Гордън поклати глава.

— Не съм болен. Уморен съм и искам да ям. Разгневен съм, защото по мен стреляха. Но уреждането на всичко това ще изчака, докато изпълня своите задължения тук.

Този път шефът на охраната объркано заекна:

— Докато св-свършиш своите… Човече, какви ги дрънкаш, по дяволите?

По парапета се чуха забързани стъпки. Появиха се още няколко мъже, следвани от жени и деца, които се строиха в редица от двете страни. Очевидно дисциплината беше нещо добре усвоено в Оукридж. Местният тиранин и хранениците му явно държаха това положение от доста време.

Гордън повтори думите си. Бавно и отчетливо, с гласа на Полоний той каза:

— Настоявам да говоря с вашите управници. Играете си с търпението ми, като ме държите навън и това определено ще влезе в доклада ми. А сега доведете някой, който има право да отвори тази врата!

Тълпата растеше, докато върху палисадата израсна истинска гора от силуети. Всички зяпаха надолу към него, когато вдясно се появи група с фенери. Зяпачите от тази страна им направиха място.

— Виж какво, единако — каза шефът на охраната, — просто си просиш куршума. Нямаме никаква „официална работа“ с никой извън долината, откакто преди години не преустановихме връзките си с онова комунистическо гнездо надолу към Блейквил. Можеш да се обзаложиш, че няма да безпокоя кмета заради някакъв ненормален…

Мъжът изненадано се обърна към групата, която приближаваше портата.

— Господин кмете… извинявайте за данданията, но…

— И без това бях наблизо. Чух врявата. Какво става тук?

Пазачът посочи навън.

— Там някакъв ги плещи такива, дето не съм ги чувал от сума ти време. Сигурно е от ония побъркани, дето все се мъчат да се намъкнат вътре.

— Остави на мен.

В настъпващата тъмнина новодошлият се изправи зад парапета.

— Аз съм кметът на Оукридж — обяви той. — Тук не вярваме на милосърдието. Но ако ти си онзи, който откри съкровището и така любезно го преотстъпи на моите момчета, признавам, че сме ти задължени. Ще наредя да ти спуснат топла храна и одеяло. Можеш да преспиш до пътя. Утре обаче трябва да си идеш. Не искаме никакви зарази тук. А според думите на пазачите, трябва да си болен от треска.

Гордън се усмихна.

— Вашата щедрост силно ме впечатли, господин кмете. Но идвам по важна работа и съм изминал твърде много път, за да се връщам обратно. Първо ми кажете има ли в Оукридж работещо радио или някакво друго средство за комуникация?

След необичайния въпрос последва дълго и пълно мълчание. Гордън можеше да си представи изненадата на кмета. Най-накрая шефът си върна дар слово.

— Не сме имали радио от години. Оттогава нищо не работи. Защо? Какво общо има това…

— Срамота. Разбира се, след войната радиовръзките прекъснаха… — започна да импровизира той, — … цялата тази радиация, нали разбирате. Но се надявах да използвам предавателя ви да докладвам на шефовете си.

Изрече последните думи с апломб. Този път нямаше мълчание. По парапета премина вълна от възклицания. Според Гордън, там се беше събрала по-голямата част от населението на Оукридж. Надяваше се стената да е достатъчно здрава. В плана му не се предвиждаше да влиза в града като Иисус Навин.

В главата му имаше съвсем друга легенда.

— Дайте светлина! — изкомандва кметът. — Не този фенер, идиот такъв! Другият, с огледалото! Да. Сега го насочи към онзи човек, искам да го погледна!

Появи се голяма лампа и светлината се насочи към Гордън. Той обаче беше подготвен и нито прикри очи, нито отклони поглед. Оправи кожената чанта и се обърна така, че да могат да разгледат добре костюма му. Фуражката стоеше килната на главата му.

Ропотът на тълпата се усили.

— Господин кмете — извика той. — Търпението ми се изчерпва. Вече имам какво да докладвам относно поведението на момчетата ви днес следобед. Не ме карайте да използвам правомощията си по начин, който ще бъде неприятен и за двама ни. На път сте да изгубите привилегията да комуникирате с останалата част от нацията.

Кметът внезапно се олюля.

— Комуникация? Нация? Що за дрънканици? Останала е само комуната в Блейквил, онези побъркани нещастници надолу към Кълп Крийк и дявол знае какви диваци по-нататък. Кой си ти, по дяволите?

Гордън докосна шапката си.

— Гордън Кранц от Пощенската служба на Съединените щати. Натоварен съм със задачата да възстановя пощенските връзки в Айдахо и долен Орегон и освен това съм главен федерален инспектор на района.

Само като си спомни колко му беше трудно да се прави на Дядо Коледа в Пайн Вю! На Гордън и през ум не му беше минавало да се представи за „федерален инспектор“ до момента, в който думите сами излетяха от устата му. Това вдъхновение ли бе или чиста лудост?

„Е, със същия успех могат да ме обесят и за нищо“, помисли си той.

Тълпата още повече се развълнува. Гордън на няколко пъти чу думите „навън“ и „инспектор“ — и особено „пощаджия“. Когато кметът извика да млъкнат, ропотът бавно премина във възбуден шепот.

— Значи си пощаджия — саркастично каза той. — За идиоти ли ни взимаш, Кранц? Лъскавата униформа те прави длъжностно лице, така ли? И на кое правителство? Как ще докажеш думите си? Докажи, че не си някой ненормалник, съвсем пощурял от радиационна треска!

Гордън извади документите, които беше изготвил само преди час с помощта на печата, намерен в пощата в Оукридж.

— Това са акредитивни писма…

— Запази си хартийките, хахо — грубо го прекъсна кметът. — Няма да позволим да дойдеш достатъчно близко и да ни докараш някоя зараза! — Той се обърна към тълпата и вдигна ръка във въздуха. — Всички вие помните как по време на Хаоса тук идваха всякакви луди и измамници и се обявяваха за какво ли не, от Антихриста до Мечо Пух. Е, това поне е факт, от който зависим всички ние. Смахнатите идват и си отиват, но съществува едно-единствено „правителство“… онова, което си имаме тук!

— Имаш късмет, че сега не са чумните години, хахо — отново се обърна към Гордън той. — По онова време такива като тебе ги подлагахме на незабавно лечение… чрез кремация!

Гордън тихо изруга. Местният тиран бе хитър и определено не се хващаше лесно на въдицата. Ако не пожелаеха да прегледат „акредитивните писма“, които беше изработил, цялото му пътешествие до града щеше да се окаже напразно. Гордън пусна в игра последния си коз. Усмихна се към тълпата, а същевременно му се искаше да сплете пръсти в молитва.

Извади от джоба на кожената си чанта малък пакет писма. Престори се, че рови из тях, въпреки че ги познаваше до едно.

— Има ли тук някой си… Доналд Смит? — извика той към хората.

Внезапно възбуденият шепот се усили. Изумлението на хората беше очевидно дори в тъмнината. Най-после един глас се обади:

— Той загина една година след войната! В последната битка за складовете.

В гласа на говорещия се долавяше трепет. Добре. Явно изненадата не бе единствената емоция, която влизаше в работа. Но въпреки това му трябваше нещо много по-сигурно. Кметът продължаваше да се взира в него, също толкова объркан, колкото и останалите, но когато проумееше опитите му, Гордън щеше да загази.

— О, добре — каза Гордън. — Разбира се, ще трябва да го проверя. — Побърза да вземе друг плик. — А има ли господин или госпожа Франклин Томпсън? Или техен син или дъщеря?

Шепотът достигна връхната си точка.

— Мъртъв! — отговори някаква жена. — Момчето изкара до миналата година. Работеше при Джасковиц. Когато задуха, роднините му бяха в Портланд.

„По дяволите!“ На Гордън му оставаше само още едно име. Много сполучливо ги бе впечатлил със знанието си, но му трябваше някой жив!

— Добре! Ще проверя и това. И накрая, има ли някоя си Грейс Хортън? Госпожица Грейс Хортън…

— Няма никаква Грейс Хортън! — изкрещя кметът. Гласът му отново беше уверен и изпълнен със сарказъм. — Познавам всеки човек на своята територия. През десетте години откакто пристигнах тук, никога не е имало никаква Грейс Хортън, измамнико! Не разбирате ли какво е направил? — обърна се той към тълпата. — Намерил е някакъв стар телефонен указател и си е преписал някои имена, за да ни шашне. — Той се обърна и размаха юмрук към Гордън. — Приятелче, обвинявам те, че нарушаваш спокойствието и застрашаваш обществената безопасност. Имаш пет секунди да се разкараш, преди да наредя на хората си да открият огън!

Гордън тежко издиша. Вече нямаше избор. Поне щеше да може да се измъкне без други жертви, освен накърнената гордост.

„Добър опит, но знаеше, че шансовете ти са нищожни. Поне разтревожи копелетата за малко.“

Време беше да тръгва, но за негово учудване тялото му не се подчини. Краката му отказваха да се помръднат. Желанието му за бягство се изпари. Част от него настръхна от ужас, когато изправи рамене и извика:

— Нападението срещу пощенски служител е едно от малкото престъпления, които не бяха суспендирани от Конгреса за периода на възстановяването, господин кмете. Съединените щати винаги са закриляли пощенските служители. Винаги — натърти той и хвърли студен поглед към източника на светлина. За миг почувства, че тялото му потръпва. Той беше куриер, поне в духа си. Бе анахронизъм, избягнал чистката, която тъмната епоха беше предприела срещу идеализма. Гордън се втренчи в тъмния силует на кмета и спокойно зачака смъртта.

Мълчанието продължи още няколко секунди. После кметът вдигна ръка.

— Едно!

Броеше бавно, може би за да даде на Гордън време да избяга, а може би изпитваше садистична наслада.

— Две!

Играта бе изгубена. Гордън знаеше, че трябва да изчезва още сега. Но тялото му отказваше да се подчини.

— Три!

„Така умря последният идеалист“, помисли си той. Тези шестнайсет години оцеляване бяха чиста случайност, пропуск на Природата, който сега щеше да бъде наваксан. Накрая целият му придобит с усилия прагматизъм щеше да бъде заличен с един-единствен… жест.

Забеляза движение по парапета. Някой от края се мъчеше да си пробие път.

Пазачите повдигнаха пушките си. На Гордън му се стори, че движенията им са някак си мудни и колебливи. Не че това облекчаваше положението му.

Кметът забави последното отброяване, вероятно донякъде изнервен от упоритостта на Гордън. Вдигнатият му юмрук започна да се спуска надолу.

— Господин кмете! — извика с треперещ глас една жена и се хвърли към ръката на властелина. — М-м-моля ви… аз…

Кметът грубо отблъсна ръцете й.

— Махай се, жено. Изчезвай оттук.

Крехката фигура беше изтикана от пазачите, когато тя силно извика:

— Аз… аз съм Грейс Хортън!

— Какво? — кметът и останалите се обърнаха към нея.

— Това е м-м-моминското ми име. Омъжих се в годината след втория глад. Това беше преди да пристигнете вие и хората ви…

Тълпата бурно реагира. Кметът изкрещя:

— Глупаци! Преписал е името от някой телефонен указател, нали ви казвам!

Гордън се усмихна. Стисна пачката с писма в едната си ръка и докосна шапката си с другата.

— Добър вечер, госпожо Хортън. Чудесна вечер, нали? Между другото, имам писмо за вас от господин Джим Хортън от Пайн Вю, щата Орегон… Даде ми го преди двайсет дни…

Всички едновременно заговориха. Движенията бяха резки, възгласите възбудени. Гордън постави ръка на ухото си, за да чуе развълнувания възглас на жената, след това надигна глас, за да надвика останалите:

— Да, госпожо. Изглеждаше много добре. Страхувам се обаче, че това е единственото, което мога да ви кажа засега. Но ще се радвам да занеса вашия отговор на писмото на брат ви на връщане, след като свърша обиколката си из долината.

Пристъпи напред, по-близо до светлината.

— Има още нещо, госпожо. Господин Хортън не беше в състояние да плати отговора ви, затова ще ми се наложи да ви помоля за десет долара… пощенски разходи.

Тълпата зарева.

Кметът се въртеше на всички страни, размахваше ръце и крещеше. Никой не чу думите му. Портата се отвори и хората излязоха в нощта. Гордън бе плътно обкръжен от възбудените зачервени лица на мъже, жени и деца. Някои от тях куцаха. Други носеха пресните белези от наскоро изкарани болести. Но въпреки това болката от живота за момента изглеждаше незначителна пред блясъка на внезапно възвърналата се вяра.

В центъра на всичко това Гордън запази самообладание и бавно пристъпи към портала. Усмихваше се и кимаше към онези, които се протягаха и докосваха лакътя или кожената му чанта. Младите го гледаха със страхопочитание. По много от лицата на по-възрастните се стичаха сълзи.

Гордън се намираше в разгара на всеобщото тържество, когато усети бодването на срама… срам от лъжата си.

„Майната му. Не съм виновен, че те искат да вярват в Снежанка и седемте джуджета. Аз съм вече голям. Искам само онова, което ми принадлежи!

Глупаци.“

Въпреки това продължи да се усмихва, докато ръцете се протягаха към него и любовта продължаваше да се надига. Тя го заля като бурен планински поток от дълбока необичайна надежда и го понесе към Оукридж.