Дейвид Брин
Пощальонът (35)

11.

През следващата седмица леденият дъжд отново се превърна в сняг. Благодарение на храната и почивката, двамата затворници постепенно възстановяваха силите си. Общуваха само помежду си. С останалите затворници и с пазачите си обменяха не повече от някоя и друга сричка.

Въпреки това не беше много трудно да се научат някои неща за царството на холнистите. Храната им се носеше от мълчаливите, свити от страх роби от порутеното градче. Единствените хора в малко по-добра форма — с изключение на самите оцеленци — бяха жените, които задоволяваха холнистите. Дори те работеха през деня — вадеха вода от ледения поток или чистеха конюшните.

Всичко изглеждаше така, сякаш бе обичайният им начин на живот. И все пак Гордън беше убеден, че това неофеодално общество се намира в състояние на раздвижване.

— Приготвят се за голямо преместване — каза той на Джони, докато наблюдаваха една вечер пристигането на керван. Все повече и повече уплашени роби изпълваха Агнес, дърпаха каруци и издигаха нови временни постройки. Очевидно в малката долина не бе възможно да живеят толкова много хора. — Използват това място като изходен пункт.

— Тази навалица може и да ни бъде от полза, ако намерим начин да се измъкнем оттук — реши Джони.

Гордън изсумтя замислено, но не хранеше особени надежди, че онези роби там биха му съдействали по някакъв начин. Имаха си достатъчно лични проблеми.

Един ден след обяда им заповядаха да излязат от кочината и да се съблекат. Две мълчаливи жени се приближиха и взеха дрехите им. После върху северняците се изсипаха кофи ледена вода. Всички пазачи се разсмяха на възклицанията и треперенето им, но жените не посмяха дори да вдигнат поглед към тях.

Холнистите, облечени в камуфлажни дрехи и накичени със златни обеци, лениво се упражняваха в мятане на ножове. Двамата северняци зъзнеха, увити в мазни одеяла, и се опитваха да се стоплят на слабия огън, който беше запален недалеч.

Вечерта върнаха дрехите им изчистени и закърпени. Този път една от жените хвърли бегъл поглед към Гордън и той успя да разгледа лицето й. Сигурно беше на около двайсет, въпреки че очите й я правеха да изглежда много по-стара. Кестенявата й коса бе прошарена от сиви кичури. Тя погледна Гордън за миг, докато се обличаше. Но когато той се осмели да й се усмихне, бързо се обърна и повече не погледна към него.

Вечерята беше по-добра от обичайната вкисната каша. Имаше някакви парчета, които наподобяваха месо. Вероятно конско.

Джони се осмели да помоли за допълнително. Останалите затворници го изгледаха ужасени и се завряха още по-дълбоко в ъглите си. Единият от мълчаливите им пазачи изръмжа и отнесе чиниите им. Но за тяхна изненада им ги върна отново пълни.

Вече беше тъмно, когато трима холнисти с меки барети застанаха на вратата. В ръката на единия имаше факла.

— Хайде, излизайте — каза той. — Генералът иска да ви види.

Гордън погледна към Джони, гордо изправен в своята униформа. Очите на младия човек бяха самоуверени. Сякаш казваха — тези пък смотаняци с какво могат да се сравняват пред Гордън в качеството му на официален представител на Възстановената република?

Гордън си припомни как момчето го крепеше по пътя от Коквил. Не искаше, но заради Джони отново повтори старата лъжа.

— Хайде, пощальоне — намигна му той. — „И в дъжд, и в сняг…“

— „И през опасности безброй…“ — поде Джони и се усмихна в отговор.

Двамата тръгнаха напред, последвани от пазачите си.