Дейвид Брин
Пощальонът (18)

7. Циклоп

Фоайето на Дома на Циклоп — някогашната университетска лаборатория за разработване на изкуствени интелекти — събуждаше живи спомените за изминалата по-елегантна ера. Златистият килим току-що бе почистен и съвсем леко захабен. Ярките флуоресцентни лампи осветяваха фината мебелировка в покритото с ламперия помещение, където селяни и служители от селата в радиус от седемдесет километра нервно мачкаха в ръцете си петиции, докато чакаха реда си за кратка аудиенция с великата машина.

Когато Гордън влезе, всички се изправиха на крака. По-смелите се приближиха и му стиснаха ръката. В изпълнените им с уважение думи и в погледите им се четеше надежда и любопитство. Той се усмихваше и сковано кимаше, като от все сърце му се искаше двамата с Ъейдж да изчакат някъде другаде.

Най-накрая красивото момиче от рецепцията им се усмихна и ги поведе през вратите в дъното на фоайето. Докато Гордън и водачът му минаваха през дългия коридор към залата за срещи, от отсрещния край се появиха двама души. Единият носеше познатата черно-бяла униформа на служител. Другият, облечен в избелял, но добре поддържан костюм отпреди войната, намръщено изучаваше дълга компютърна разпечатка.

— Все още не разбирам, доктор Гроубър. Циклоп казва ли да изкопаем кладенеца до северната котловина или не? Ако питате мен, отговорът му изобщо не е ясен.

— Виж, Хърб, ще кажеш на хората си, че не е работа на Циклоп да измисля всичко до най-малката подробност. Той може да намали броя на възможностите, но не е в състояние да вземе решение вместо вас.

Фермерът оправи стягащата го яка.

— Естествено, всеки знае това. Но в миналото отговорите му бяха по-ясни. Защо и сега не е така?

— Първо, Хърб, са изминали повече от двайсет години, откакто геологичните карти на Циклоп не са били осъвременявани. Освен това със сигурност знаеш, че е бил проектиран да общува с висококвалифицирани специалисти, разбираш ли? Така че е съвсем естествено много от обясненията му да не са съвсем ясни… понякога дори и за нас, неколцината оцелели учени.

— Да, н-но… — В същия момент гражданинът вдигна поглед и забеляза Гордън. Направи движение, сякаш искаше да свали шапката, която не носеше, след това избърса длан в панталоните си и нервно я протегна. — Хърб Кейлоу от Сайтаун, господин инспекторе. За мен е голяма чест, сър.

Гордън промълви някакви любезности, докато се ръкуваше с човека. Чувстваше се като политик повече от всякога.

— Да, сър, господин инспектор. Чест! Искрено се надявам в плановете ви да влиза посещението на нашето градче и откриване на поща. Ако това е така, обещавам ви такова посрещане, от което…

— Хърб — прекъсна го техникът и многозначително си погледна часовника. — Господин Кранц е дошъл да се срещне с Циклоп.

Кейлоу се изчерви и кимна.

— Имайте предвид поканата ми, господин Кранц. Ще се погрижим добре за вас… — Човекът почти се кланяше, докато отстъпваше назад към фоайето. Другите не забелязаха, но за миг Гордън почувства, че страните му пламват.

— Очакват ви, сър — напомни техникът и го поведе по дългия коридор.

Животът на Гордън в пустинята беше изострил слуха му повече, отколкото местните жители навярно предполагаха. Затова, когато заедно с водачите си приближи до отворената врата на заседателната зала и чу тихия спор отпред, Гордън нарочно забави ход и се престори, че оправя униформата си.

— Откъде изобщо можем да сме сигурни, че онези документи, които ни показа, са истински! — питаше някой. — Да, целите бяха в печати, но въпреки това изглеждаха доста груби. А и ако питаш мен, онази история с лазерните сателити е доста съмнителна.

— Сигурно. Но тя обяснява защо не чухме нищо в продължение на цели петнайсет години! — отговори друг глас. — А ако беше блъфирал, как ще обясниш писмата? Илайъс Мърфи от Олбъни получи вест от отдавна изчезналата си сестра, а Джордж Сийвърс остави фермата си в Грийнбъри и отиде да види жена си в Къртин, след като години наред я беше смятал за мъртва!

— Не разбирам какво значение има — тихо се обади трети глас. — Хората вярват и това е главното…

Питър Ъейдж забърза напред и прочисти гърлото си при вратата. Гордън го последва и четирима облечени в бяло мъже и жени се изправиха зад полираната дъбова маса в слабо осветената заседателна зала. Всички, освен Питър, бяха надхвърлили средната възраст.

Гордън се ръкува с тях, радостен, че вече ги е срещал; иначе при тези условия щеше да му е невъзможно да запомни имената им. Опитваше се да е вежлив, но погледът му непрекъснато се насочваше към широкото дебело стъкло, разделящо помещението на две части.

Масата внезапно свършваше при стъклото. И ако залата бе осветена оскъдно, онази част зад стъклото беше още по-тъмна. Светлина идваше само от блестящо, опалово лице, подобно на перла или на луна.

Зад обектива на единствената блещукаща камера се намираше тъмен цилиндър, по двата края на който се виеше сложен, сякаш постоянно повтарящ се светлинен мотив. Нещо в тези еднообразни вълни докосна Гордън отвътре… Не можеше да обясни как точно. Почти не беше в състояние да откъсне поглед от мигащите точки.

Машината бе обвита в мек облак от гъста па̀ра. И макар че стъклото беше дебело, Гордън изпита едва доловимо чувство за студ, идващ от дъното на стаята.

Първият служител, доктор Едуард Тейгър, го хвана за лявата ръка и се обърна към стъкленото око.

— Циклоп — заговори той, — бих искал да ти представя господин Гордън Кранц. Той донесе акредитивни писма, според които е пощенски инспектор на правителството на Съединените щати и представител на възстановената република.

— Господин Кранц, бих искал да ви представя Циклоп.

Гордън погледна към обектива, премигващите светлини и стелещата се мъгла и се почувства като малко дете, което сериозно се е оплело в собствените си лъжи.

— Радвам се да те видя, Гордън. Моля, седни.

Гласът имаше съвършен човешки тембър. Идваше от говорителите в края на дъбовата маса. Гордън седна на тапицирания стол, предложен му от Питър Ъейдж. След кратка пауза Циклоп продължи:

— Носиш ни радостни вести, Гордън. След всички тези години, прекарани в грижи за хората тук, те изглеждат прекалено хубави, за да са истина. — Последва втора пауза. — За мен беше истинско щастие да работя с приятелите си, които настояват да се наричат мои „служители“. Но същевременно се чувствах самотен и ми беше тежко, като си представях останалата част от света в развалини.

— Моля те, Гордън, кажи ми има ли оцелели от братята ми на Изток?

Гордън си възвърна дар слово и поклати глава.

— Не, Циклоп. Съжалявам. Нито един от останалите велики компютри не оцеля. Страхувам се, че ти си единственият останал жив от вида си.

Макар да съжаляваше, че му се налага да съобщи тази новина, той се надяваше, че това е добър знак и ще може да продължи да говори истината.

Циклоп задълго замълча. На Гордън му се стори, че чува слаба въздишка, почти ридание. Но това, разбира се, бе плод на въображението му.

По време на паузата малките светлинки продължиха да мигат, сякаш безспирно повтаряха нещо на някакъв таен език. Гордън усети, че трябва да продължи да говори, иначе щеше да се изгуби в този хипнотизиращ мотив.

— А между другото, останалите големи компютри умряха в първите секунди на войната от електромагнитните вълни. Не мога да сдържа любопитството си да те попитам как оцеля ти?

Подобно на Гордън, машината сякаш се отърси от тъжните си размисли.

— Добър въпрос. Стана така, че моето оцеляване беше просто заради едно щастливо забавяне. Войната избухна по време на Деня на представянето ми в университета. Когато бомбите се взривиха, се случи така, че бях в моята Фарадеева клетка. Така че…

Колкото и да бе заинтригуван от историята на Циклоп, Гордън почувства моментен триумф. Беше поел инициативата и сега задаваше въпроси точно така, както би го направил един „федерален инспектор“. Хвърли поглед към сериозните лица на служителите и разбра, че е извоювал малка победа. Приемаха го съвсем сериозно.

Може би всичко това ще свърши работа.

И все пак се стараеше да не гледа към мигащите светлини. И скоро усети, че се изпотява, независимо от студа зад стъклото.