Дейвид Брин
Пощальонът (14)

3. Юджийн

Понито видимо се задъхваше, докато тежко стъпваше в дъжда, водено от покрит с дъждобран човек. Единственият му товар бяха седлото и две пълни чанти, защитени от дъжда с найлон.

Сивата междущатска магистрала блестеше на дъжда. Локвите образуваха истински малки езера в бетона. През сухите години след войната магистралата беше засипана с прах и днес върху нея растеше трева. По-голямата част от пътя приличаше на дълга тревиста ивица, равна просека между гористите хълмове, които гледаха към мътната река.

Гордън повдигна мушамата си и се консултира с картата. Вдясно напред, където се съединяваха южният и източният край на Уиламит преди да завият на запад към Юджийн и Спрингфийлд, се бе образувало голямо блато. Според старата карта, под него трябваше да има модерен индустриален парк. Сега от блатото се издигаха само няколко стари покрива. Алеите, паркингите и моравите се бяха превърнали в царство на водните птици, които изобщо не се притесняваха от влагата.

В Кресуел му бяха казали, че малко по̀ на север междущатската магистрала става непроходима. Трябваше да се отклони чак до Юджийн, да открие брод през реката и после да намери начин да се върне обратно на магистралата към Кобърг.

Жителите на Кресуел не бяха много сигурни в подробностите. След войната само двама пътешественици бяха изминавали този път.

„Всичко е наред. Юджийн е една от целите ми от месеци насам. Тъкмо ще видя какво е станало там.“

Наистина престоят му нямаше да е дълъг. Сега градът бе само кратка спирка за отдих по пътя му към още по-забулена мистерия, очакваща го по-нататък на север.

Магистралата все още не беше напълно разбита. Вярно, че бе обрасла с трева, но единствено падналите мостове, покрай които мина, носеха очевидни белези от целенасочено разрушение. Изглежда, че когато човек строеше добре, само той самият притежаваше силата, способна да разруши творението му. А магистралата бе построена много добре, помисли си Гордън. Може би бъдещите поколения американци, дебнещи се в гората да се изядат един друг, щяха да я смятат за дело на някакви богове.

Той поклати глава. „Дъждът ми навява такова настроение.“

Не след дълго наближи голям знак, наполовина заровен в калта. Разрови с крак боклуците и коленичи да разгледа ръждясващата табела — като следотърсач, навел се над изстинала следа.

— „Трийсето авеню“ — прочете на глас той.

Широк път се врязваше в хълмовете на запад, встрани от магистралата. Според картата Юджийн се намираше точно зад възвишенията пред него.

Стана и потупа животното.

— Хайде, Добин. Размахай опашка и дай знак за завиване надясно. — Понито стоически изпръхтя, когато Гордън леко го поведе за юздите надолу по рампата и се насочи към склона на запад.

От хълма изглеждаше, че мъглата смекчава неугледните черти на града. Дъждовете отдавна бяха отмили следите от пожарите. Много от сградите бяха покрити с растителност, израснала от пукнатините в настилката и скриваща раните им.

Хората от Кресуел го бяха предупредили какво да очаква. Въпреки това винаги му бе трудно да влезе в мъртъв град. Гордън се спусна по призрачните улици, покрити с изпочупено стъкло. Паважът блестеше под дъжда с блясъка на останка от друга ера.

В по-ниските части на града по улиците растеше елшак. Самите улици бяха покрити с дебел слой нанос, довлечен тук след разрушаването на язовирите Фол Крийк и Лукаут Пойнт. Катастрофата бе заличила шосе 58 западно от Оукридж и принуди Гордън да предприеме дълга обиколка на юг и запад през Къртин, Котидж Гроув и Кресуел, преди да успее отново да се насочи на север.

Разрушенията наистина бяха големи. „И въпреки всичко хората са се държали — помисли си той. — И почти са успели да се справят с положението.“

В Кресуел, между всички срещи и празненства — по повод избирането на нов началник на пощата и въодушевените планове за разширяване на мрежата на изток и запад — хората надълго и широко му бяха разказали за отчаяната борба на Юджийн. За това как градът се опитвал да издържи в продължение на четири дълги години и как епидемиите го изолирали от останалия свят. Странният съюз между университета и недодяланите фермери помогнал на града някак да преживее всички несгоди… докато накрая бандите главорези не взривили едновременно язовирите и по този начин прекъснали електричеството и снабдяването с чиста вода.

Тази история вече се беше превърнала в легенда, почти като легендата за падането на Троя. И въпреки това в гласа на разказвачите не се долавяше отчаяние. Сякаш гледаха на катастрофата като на временно отстъпление, което ще бъде преодоляно, още докато са живи.

Буйният оптимизъм се бе настанил в Кресуел още преди пристигането на Гордън. А историята му за „Възстановените съединени щати“ беше втората доза за последните три месеца.

През миналата зима дошъл друг посетител, този път от север — усмихнат мъж с черно-бяла роба, който раздал на децата необикновени играчки и след това си заминал, споменавайки магическата дума „циклоп“.

„Циклоп“, казал странникът.

Циклоп можел отново да оправи нещата. Циклоп щял да върне на света удобствата и прогреса, да спаси всички от несгодите и безнадеждността, възцарили се след Безнадеждната война.

Единственото нещо, което хората трябвало да направят, било да съберат старите машинарии и особено електрониката. Циклоп щял да приеме тяхното изпочупено и безполезно оборудване, а вероятно и малко допълнително храна за доброволните си помощници. В замяна щял да даде на жителите на Кресуел неща, които работят.

Играчките били само предвестник на онова, което щяло да се случи. Един ден щели да започнат да се случват истински чудеса.

Гордън не можа да чуе от хората нищо свързано. Бяха прекалено полудели от щастие, за да са логични. Половината от тях решиха, че неговите „Възстановени съединени щати“ стоят зад Циклоп, а другата половина — че е тъкмо обратното. Не можеха да повярват, че двете чудеса не са свързани помежду си — две легенди, срещнали се в пустошта.

Гордън не смееше да ги обезсърчава, нито да им задава прекалено много въпроси. Напусна колкото можеше по-бързо — натоварен с повече писма от всеки друг път, решен да проследи историята до първоизточника й.

Когато зави на север по университетската улица, наближаваше обед. Лекият дъжд не му пречеше. Имаше време да разгледа Юджийн и да се добере до Кобърг, където се предполагаше, че все още съществува живот. А някъде още по̀ на север лежеше територията, от която последователите на Циклоп разпространяваха словото за предстоящото избавление.

Докато крачеше покрай разбитите сгради, той се питаше дали изобщо трябва да се опитва да прокара своята „пощенска“ измислица на север. Спомни си как малките паячета и летящите чинии блестяха в тъмнината и не можеше да не се надява.

А може би трябва да се откаже от лъжите и най-после да открие нещо истинско, в което да повярва. Може би някой някъде водеше борба срещу Тъмната епоха.

Видението беше твърде хубаво, за да се освободи от него, и твърде крехко, за да се опита да го задържи.

Разбитите фасади на мъртвия град най-после отстъпиха мястото си на „Осемнайсето авеню“ и кампуса на Орегонския университет. Голямото спортно игрище сега бе обрасло в трепетлики и елшак, достигащ на места повече от шест метра височина. Там, близо до стария гимнастически салон, Гордън забави крачка, после внезапно спря и задържа понито.

Животното изпръхтя и разрови с копито земята. Гордън се заслуша. Нямаше никакво съмнение.

Някъде, вероятно недалеч оттук, някой крещеше.

Викът се усили и после заглъхна. Беше женски, изпълнен с болка и смъртен страх. Той вдигна капака на кобура и извади револвера си. Откъде идваше звукът? От север? Или от изток?

Навлезе в гъсталака между университетските сгради, като трескаво търсеше място, на което да залегне. Откакто преди няколко месеца напусна Оукридж, всичко бе станало лесно, даже прекалено лесно. Явно беше усвоил лоши навици. Чудно как никой не го бе чул, докато се шляеше по пустите улици, сякаш бяха негова собственост.

Въведе понито в гимнастическия салон през разбитата врата и скри животното зад някаква преграда. Хвърли му малко овес, но остави седлото на гърба му.

„А сега какво? Ще чакаме ли? Или да проверим какво става?“

Гордън отви лъка и колчана и закачи тетивата. В дъжда лъкът щеше да е по-полезен и със сигурност по-тих от пушката и револвера.

Напъха едната от торбите с пощата във вентилационната шахта. Докато търсеше скривалище за другата, внезапно си даде сметка какво прави.

Иронично се усмихна на глупостта си, остави торбата на пода и излезе навън.

 

 

Звуците идваха от отсрещната тухлена сграда с оцелелите по чудо прозорци. Явно претърсващите града бяха решили, че мястото дори не си заслужава труда да го проверяват.

Сега можеше да чуе неясни гласове, приглушено цвилене на коне и скърцане.

Като се убеди, че никой не го наблюдава от покрива или прозорците, той се промъкна през обраслата поляна и се заизкачва по широките бетонни стълби. Дишаше с отворена уста, като се мъчеше да е колкото може по-тих.

Върху вратата имаше древен катинар и гравиран надпис:

МЕМОРИАЛЕН ЦЕНТЪР ТИЪДЪР СТЪРДЖЪН

Основан през май 1989 г.

Работно време на кафенето:

11–14:30

17–20

Гласовете идваха отвътре… въпреки че бяха твърде неясни, за да разбере нещо. Една външна стълба водеше към горните етажи. Гордън отстъпи назад и видя открехната врата три етажа по-нагоре.

Знаеше, че за пореден път постъпва глупаво. Бе открил мястото и сега трябваше да се върне при понито си и колкото може по-бързо да изчезне оттук.

Гласовете отвътре станаха гневни. През процепа на вратата се чу звук от удар. Изпълненият с болка вик беше последван от груб мъжки смях.

Проклинайки характера си, който го караше да остане, вместо да избяга, както би постъпил всеки друг с поне малко мозък в главата, Гордън започна да се изкачва по бетонната стълба, като внимаваше да не издава нито звук.

 

 

Подът пред наполовина отворената врата беше покрит с всевъзможни боклуци, но иначе четвъртият етаж на студентския център изглеждаше непокътнат. Колкото и да бе странно, нямаше нито един счупен прозорец, въпреки че медните рамки бяха започнали да се покриват с патина. Под бледата светлина на атриума надолу се спускаше покрита с килим рампа, която свързваше етажите.

Докато внимателно се приближаваше към откритата централна част на сградата, Гордън изпитваше чувството, че се е върнал назад във времето. Търсачите бяха оставили непокътнати кабинетите на студентската организация с техните купища хартия. Таблата по стените все още бяха покрити с избелели обяви за спортни срещи, представления и политически дебати.

Само в отсрещния край имаше няколко яркочервени съобщения, свързани с катастрофата — последната криза, избухнала без никакво предупреждение и сложила край на всичко. Иначе цялата бъркотия изглеждаше някак уютна, радикална, ентусиазирана…

Младежка…

Той бързо стигна до спиралната рампа и започна да се спуска надолу към гласовете.

Балконът на втория етаж гледаше към централното фоайе. Гордън се сниши и пропълзя останалата част от разстоянието.

Два от прозорците откъм северната страна на сградата бяха разбити, за да направят място на две големи каруци. От шестте коня, завързани край западната стена зад редица флипери, се издигаше па̀ра.

Сред изпочупените стъкла навън дъждът образуваше розови локви около няколко проснати тела на хора, убити неотдавна от автоматично оръжие. Само една от жертвите бе успяла да измъкне оръжието си при засадата. Пистолетът лежеше в локвата на сантиметри от неподвижната ръка.

Гласовете идваха отляво, където балконът правеше завой. Гордън предпазливо се промъкна напред и надзърна в другата част на Г-образното помещение.

В няколкото достигащи до тавана оцелели огледала можеше да види пода на стаята. До голямото огнище между огледалата бяха струпани купчина разбити мебели.

Той се притисна към прашния килим и подаде глава навън, само колкото да види четиримата въоръжени до зъби мъже, които спореха около огъня. Петият се бе излегнал върху диван, но автоматът му беше насочен към двамата пленници — момче на около деветгодишна възраст и млада жена.

Червените петна върху лицето й бяха с формата на човешка длан. Кестенявата й коса бе разпиляна. Тя притискаше към себе си момчето и гледаше със страх нападателите си. Нито един от двамата нямаше сили дори да заплаче.

Брадясалите мъже бяха облечени в камуфлажни гащеризони. На лявото ухо на всеки от тях висеше поне по една златна обеца.

„Оцеленци“. Гордън усети, че го залива вълна от отвращение.

Някога, преди Войната, в света съществуваше движение с няколко течения, вариращи от трезв стремеж за общо спасение до параноични антисоциални истерии. В известен смисъл самият Гордън можеше да се определи като „оцеленец“. Но думата беше придобила друго значение след опустошенията, които нанесоха последователите на най-лошото от теченията.

По всички места, които бе посетил, към тях се отнасяха по един и същ начин. Хората от всеки град или село обвиняваха мародерите за ужасните беди, довели до Колапса, повече, отколкото бомбите и бактериите на Врага, които бяха нанесли такива големи поражения по време на Едноседмичната война.

А най-лоши от всички бяха последователите на Нейтън Холн, „дано гние в ада“.

Но никой не предполагаше, че в долината на Уиламит са останали оцеленци! В Котидж Гроув Гордън научи, че последната голяма група е заминала преди години на юг от Роузбърг, в пущинаците на река Роуг!

Тогава какво правеха тези негодници тук? Придвижи се още малко напред и се заслуша.

— Не, командире, мисля, че не е редно да продължаваме това разузнаване. Тази птичка вече достатъчно ни изненада с тоя „Циклоп“, за който се изпусна преди да млъкне окончателно. Според мен трябва да се връщаме с лодките в Сайт Браво и да докладваме какво сме открили.

Говорещият беше дребен, плешив и жилав. Той грееше ръце на огъня с гръб към Гордън, преметнал оръжието на гръб с дулото надолу.

Едрият мъж, към когото се бе обърнал с „командир“, имаше белег от ухото до брадичката, отчасти скрит от растителността по лицето му. Той се ухили, показвайки няколко дупки между зъбите си.

— Да не искаш да кажеш, че вярваш на всички тия глупости? На дивотиите за някакъв си огромен компютър? Що за идиотщини! Наприказва ги всички тия, само за да ни спре!

— Така ли? А как тогава ще обясниш това?

Дребният мъж посочи към каруците. Гордън можеше да види края на по-близката в огледалото. Беше пълна с най-различни неща, несъмнено намерени тук в кампуса. Целият товар се състоеше не от друго, а от електроника.

Не земеделски сечива, дрехи или бижута. Електроника.

Гордън за първи път виждаше каруца да се пълни с подобни неща. Изводът накара пулса му да заблъска в ушите. Бе толкова възбуден, че когато дребният се обърна да вземе нещо от масата, едва успя да се отдръпне назад.

— А какво ще кажеш за това? — попита дребният оцеленец. Държеше в ръцете си игра, подобна на онази от Котидж Гроув.

Блеснаха светлинки и от малката кутийка се понесе висока писклива мелодия. Командирът продължително се зазяпа в нея. Накрая сви рамене.

— Това нищо не значи.

— Съгласен съм с Малкия Джим… — обади се един от другите.

— Той е Син пет — изръмжа едрият мъж. — Спазвай дисциплината!

— Добре де — кимна третият, стреснат от внезапното прекъсване. — Съгласен съм със Син пет. Май е по-добре да докладваме на полковник Безоар и на генерала. Може да се окаже важно за нахлуването. Ами ако тукашните селяни наистина имат някакви модерни технологии? Можем да се втурнем презглава срещу тях и да се натъкнем на тежки лазери или дявол знае какво… особено ако имат действащи самолети или кораби!

— Още една причина да продължим разузнаването — изръмжа водачът. — Трябва да разберем нещо повече за тоя Циклоп.

— Ама нали видя колко трудно я накарахме да каже дори онова, което научихме! А не можем да я оставим тук, докато продължаваме напред. Ако се върнем, ще я оставим в някоя от лодките и…

— Стига с тая проклета жена! Довечера ще й видим сметката. И на момчето също. Явно доста време си прекарал в планината, Син четири. Тия равнини са тъпкани с хубави птички. Не можем да рискуваме някоя от тях да се разписка, а и сто на сто не можем да я вземем със себе си нататък!

Спорът не изненада Гордън. Навсякъде, където успяваха да се установят, тези следвоенни ненормалници започваха, освен храна и роби, да отмъкват и жени. След първите няколко години клане, в повечето анклави на холнистите отношението мъже-жени беше далеч от нормалното. Днес жените бяха скъпа стока за тези мародери.

Нищо чудно, че някои от тези тук искаха да вземат жената със себе си. Гордън успя да види, че щеше да е доста красива, ако не бяха раните и смъртният страх в очите й.

Момчето в обятията й гледаше към мъжете със свиреп гняв.

Гордън предположи, че бандите от река Роуг сигурно са били обединени от някакъв обаятелен лидер. Очевидно планираха да нападнат до море, като заобиколят отбраната на Роузвил и долината на Камас, където фермерите някак успяваха да отблъскват постоянните им атаки.

Планът бе ужасен и като нищо можеше да сложи край на каквито и да е опити за цивилизация в долината на Уиламит.

Досега Гордън си казваше, че трябва да намери начин да стои настрана от всичко това. Но през последните седемнайсет години почти всички оцелели бяха застанали на едната или другата страна. Селата се принуждаваха да забравят враждите помежду си и да се обединяват, за да изкоренят подобни банди. Самият вид на камуфлажни дрехи и златни обеци навсякъде предизвикваше почти еднаква реакция — сякаш ставаше дума за лешояди. Гордън не можеше да напусне мястото, без поне да опита да удари мъжете по някакъв начин.

Дъждът утихна. Двама от тях излязоха навън и започнаха да събличат телата, да ги обезобразяват и да прибират ужасните си трофеи. Когато отново заваля, бандитите насочиха вниманието си към каруците. Опитваха се да открият нещо по-ценно. По псувните им можеше да се заключи, че усилията им са били напразни. Гордън чу крехките и незаменими електронни части да хрущят под ботушите им.

Виждаше се само онзи, който пазеше пленниците, но за щастие не гледаше към Гордън и огледалата. Чистеше си оръжието, без много, да се задълбочава в заниманието си.

Гордън се чувстваше длъжен да предприеме нещо. Като проклинаше собственото си безумие, той вдигна ръка. Жената примигна и Гордън за миг се уплаши, че ще заговори. Тя хвърли бърз поглед към пазача си, който все още се занимаваше с пушката.

Когато погледът й отново срещна очите на Гордън, младата жена леко кимна. Той й направи знак да мълчи и бързо се отдръпна назад от балкона.

Най-напред извади манерката си и дълго пи. Устата му съвсем бе пресъхнала. После откри стая, в която слоят прах не беше толкова дебел — в противен случай нямаше да се удържи да не кихне — и седна в очакване, като дъвчеше парче сушено месо от кресуелските си запаси.

 

 

Моментът настъпи малко преди да започне да се смрачава. Трима от разбойниците излязоха на обиколка. Онзи, когото наричаха Малкия Джим, остана да се грижи за еленския бут, нанизан на шиш над огнището. Мършавият холнист, който носеше три златни халки на ухото си, пазеше пленниците и зяпаше младата жена, докато бавно дялаше парче дърво. Гордън се чудеше колко ли време ще му трябва похотта му да вземе връх над страха от гнева на шефа. Вече достатъчно му бе опънал нервите.

Лъкът беше готов. Една стрела бе поставена в него, а две други лежаха върху килима. Кобурът беше разкопчан, ударникът на револвера — вдигнат. Оставаше само да изчака удобен момент.

Пазачът остави дървото и се изправи. Жената още по-силно притисна момчето към себе си и се извърна настрани, когато мъжът приближи до нея.

— На Син едно няма да му хареса — тихо го предупреди бандитът при огъня.

Пазачът застана пред жената. Тя не се опита да се изплъзне, но затрепери, когато я докосна. Очите на момчето гневно проблеснаха.

— Син едно и без това каза, че ще й видим сметката. Не виждам защо тоя път аз да не съм пръв. Може би дори ще я накарам да проговори за оня Циклоп. К’во ще кажеш, маце? — похотливо я погледна той. — Щом боят не ти развърза езика, знам какво ще ти разкаже играта.

— Ами детето? — попита Малкия Джим.

— К’во „детето“? — небрежно повдигна рамене другият. Внезапно в дясната му ръка се появи ловджийски нож. С лявата той хвана момчето за косата и рязко го дръпна от обятията на жената. Тя изкрещя.

Гордън действаше автоматично — време за мислене нямаше. Но дори в тази ситуация не направи очевидното, а подходящото. Вместо да стреля в мъжа с ножа, той вдигна лъка и прати стрелата право в гърба на Малкия Джим.

Дребният мъж подскочи и загледа с празен и учуден поглед дръжката на стрелата. После с тихо хриптене се свлече на пода.

Гордън бързо постави втора стрела и се обърна точно навреме, за да види как другият оцеленец измъква ножа си от рамото на жената. Тя сигурно се бе хвърлила между него и момчето, препречвайки острието с тялото си. Детето лежеше зашеметено на пода.

Тежко ранена, тя все пак се мъчеше да издере с нокти врага си, но за нещастие не даваше възможност на Гордън да се прицели добре. Изненаданият бандит отначало отстъпи с псувни, като се опитваше да я хване за китките. Най-накрая успя да я събори на земята. Изпаднал в див гняв от болезнените рани и без да забелязва отсъствието на другаря си, холнистът изрева и вдигна ножа си, за да я довърши. Пристъпи напред към ранената, тежко дишаща жена.

Стрелата на Гордън разкъса камуфлажния плат, остави плитка кървава следа по гърба му и с бръмчене се заби в дивана.

Въпреки всичко, оцеленците сигурно бяха най-добрите бойци в света. Преди още да е посегнал към последната си стрела, мъжът се метна настрани и вдигна пушката си. Гордън отскочи назад точно навреме и куршумите от бърза серия точни единични изстрели профучаха на мястото, където се намираше само допреди миг.

Пушката бе снабдена със заглушител, което караше собственика и да стреля на полуавтоматичен режим. Въпреки това свистящите куршуми следваха Гордън, докато той се претърколи настрани, извади револвера си и спринтира към другата част на балкона.

Човекът отдолу имаше остър слух. Серия куршуми профуча пред лицето на Гордън само миг, след като успя да се дръпне назад.

Настъпи тишина, ако не се смяташе грохотът на пулса в ушите му.

Ами сега?

Изведнъж се чу силен писък. Гордън повдигна глава и видя в огледалото замъглено движение… дребната жена се беше изправила срещу много по-едрия си враг с вдигнат над главата си стол!

Оцеленецът се обърна и стреля. Червени петна избухнаха по гърба на момичето и то се строполи на земята. Столът падна в краката на холниста.

Гордън сигурно бе чул щракането на спусъка, когато пълнителят на карабината се изпразни. А може би това беше само предположение. Независимо от причината, без да мисли, той скочи с протегнати напред ръце и дръпна спусъка на револвера. Продължи да натиска и след като патроните свършиха.

Врагът му остана прав, като държеше в лявата си ръка нов пълнител, готов да го зареди. Но върху камуфлажната му риза започнаха да се разширяват тъмни петна. Изненаданият му поглед срещна очите на Гордън през пушечния дим.

Карабината се изплъзна от внезапно отпусналите се пръсти и оцеленецът рухна на пода.

Гордън изтича долу и прескочи перилата на рампата. Първо спря при двамата мъже, за да се увери, че са мъртви. После забърза към смъртно ранената жена.

Устата й потрепери, когато повдигна главата й:

— Кой…

— Не говори — заповяда й той и изтри струйката кръв от устата й.

Зениците й се разшириха, предвещавайки настъпващата смърт. Очите й се спряха върху лицето му, върху униформата е избродираната емблема „Пощенска служба на Възстановените съединени щати“. В тях се четеше въпрос и почуда.

„Нека вярва — каза си Гордън. — Тя си отива. Нека поне умре с надежда.“

Но не можеше да се насили да произнесе думите — лъжите, които бе произнасял толкова често и които през последните няколко месеца го бяха довели толкова далеч. Не и този път.

— Аз съм просто пътник, госпожице — поклати глава той. — Просто… просто гражданин, притекъл се да помогне с каквото може.

Тя кимна. Изглеждаше леко разочарована, сякаш появата му не бе сама по себе си чудо.

— На север… — изхриптя тя. — Вземи момчето… Предупреди… Предупреди Циклоп…

В последната й дума Гордън долови уважение, преданост и вяра в спасението… всичко това само в изреченото с последния дъх име на някаква машина.

„Циклоп“, вцепенено си помисли той, докато полагаше тялото й на пода. Вече имаше още една причина да проследи легендата до самия й първоизточник.

Нямаше време да я погребе. Карабината на бандита имаше заглушител, но револверът на Гордън трещеше като гръмотевица. Другите със сигурност го бяха чули. Имаше само броени секунди да вземе детето и да се измъкне оттук.

Но само на три метра от него имаше коне, които можеше да открадне. А някъде на север лежеше нещо, за което младата жена бе решила, че си заслужава да се умре.

„Стига да е истина“, помисли си Гордън, докато посягаше към карабината и мунициите на врага.

Щеше да остави пощаджийското си представление в момента, в който откриеше някой, поел нещата в ръцете си и опитващ се да направи нещо. Щеше да му предложи себе си и помощта си, колкото и малко да беше това.

Дори на някакъв гигантски компютър.

Чуха се викове… които бързо приближаваха.

Обърна се към момчето, зяпнало го с широко отворени очи от ъгъла на помещението.

— Хайде — каза Гордън и го хвана за ръката. — По-добре ще е да яздим.