Дейвид Брин
Пощальонът (27)

3.

Още като малка, Дина беше осиновена от Джоузеф Лазаренски и другите оцелели техници в Кървалис скоро след Безнадеждната война. Бе израснала в Дома на Циклоп и затова беше по-висока и много по-добре образована от останалите жени. Това бе една от причините, поради които му харесваше.

По-късно обаче на Гордън му се искаше да не е чела толкова много книги… или да е чела много повече. Тя бе развила теория. Нещо по-лошо — фанатично й се бе отдала и я проповядваше на обкръжението си от млади жени.

Той се страхуваше, че без да иска, играе важна роля в този процес. Все още не беше сигурен защо се остави Дина да го убеди да вземе някои от момичетата й в армията като разузнавачи.

„Трупът на младата Трейси Смит, проснат на земята… следите, губещи се в ослепителния сняг…“

Увити в зимните си дрехи, двамата с Дина минаха покрай пазачите на входа на Дома на Циклоп и излязоха под ясното нощно небе.

— Ако Джони наистина се е провалил, ни остава една-единствена възможност, Гордън — тихо каза Дина.

— Не ми се говори за това. Не сега — поклати глава той. Беше студено и бързаше да стигне до трапезарията, за да чуе доклада на младия Стивънс.

Дина го сграбчи за ръката и не го пусна, докато не се обърна към нея.

— Гордън, трябва да ми повярваш. Никой не е толкова разочарован, колкото мен. Да не мислиш, че аз и моите момичета сме искали Джони да се провали? Да не мислиш, че сме толкова луди?

Гордън се удържа да не й отговори онова, което му бе на ума. По-рано през деня беше минал покрай група от доброволците на Дина — млади жени от селата, момичета с въодушевени гласове и пламенни погледи на новобранци. Представляваха странна гледка, облечени в дрехите от еленова кожа на разузнавачи, с ножове на поясите, китките и глезените, седнали в кръг с отворени книги в скута.

Сузана: Не, Мария, не. Всичко обърка. Лизистрата няма нищо общо с историята за Данаидите. И едните, и другите са били на погрешен път, но по различен начин.

Мария: Не разбирам. Защото едната група е използвала секса, а другата — мечовете ли?

Грейс: Не, не затова. Защото и на двете групи им е липсвала идеология…

Спорът беше прекъснал в мига, в който жените забелязаха, че Гордън ги наблюдава. Те скочиха на крака, отдадоха чест и го гледаха, докато той смутено забърза покрай тях. Всички имаха странен блясък в очите… нещо, което го накара да се почувства така, сякаш за тях е върховна инстанция, символ, но на какво — не знаеше.

В очите на Трейси се четеше същото. Каквото и да означаваше то, той не искаше да има нищо общо с него. И без това се чувстваше достатъчно зле заради мъжете, които умираха в името на лъжите му. Но тези жени…

— Не — поклати глава Гордън. — Струва ми се, че не сте чак толкова луди.

Дина се засмя и стисна ръката му.

— Добре. Сега вече съм спокойна.

Той обаче знаеше, че това няма да е краят.

Друг пазач в трапезарията взе палтата им. Дина поне прояви достатъчно благоразумие да изостане и Гордън влезе сам, за да чуе лошите новини.

Младостта е чудесно нещо. Спомняше си младежките години непосредствено преди Безнадеждната война. По онова време само автомобилна катастрофа можеше да го накара да намали темпото.

Но с момчетата, които бяха напуснали южен Орегон заедно с Джони Смит преди около две седмици, се бяха случили по-лоши неща. Самият Джони сигурно бе преминал през същински ад.

Седнал до огнището с чаша димящ бульон в ръце, той все още изглеждаше на седемнайсет. Младежът очевидно имаше нужда от гореща баня и поне четирийсет часа сън. Дългата му пясъчноруса коса и рядката му брада скриваха безброй малки драскотини. Само една част от униформата му беше непокътната — грижливо закърпената емблема с простия надпис „Пощенска служба на Възстановените съединени щати“.

— Гордън! — широко се усмихна момчето и се изправи.

— Молех се да се завърнеш жив и здрав — каза Гордън, докато го прегръщаше. Остави настрана пакета депеши, които младежът извади от чантата си… и за които Джони без колебание би жертвал живота си. — Ще ги прегледам след малко. Сядай. Пий си бульона.

Гордън хвърли поглед към голямото огнище, около което се бяха настанили новобранците от юг. Ръката на едно от момчетата бе превързана. Друго лежеше на една маса, докато армейският лекар доктор Пилч се грижеше за дълбокия разрез на скалпа му.

Останалите сърбаха от бульона и с неприкрито любопитство гледаха към Гордън. Явно Джони беше напълнил главите им с какви ли не истории. Момчетата изглеждаха нетърпеливи, готови да се хвърлят в бой.

Никой от тях не бе на повече от шестнайсет.

„Толкова за последната ни надежда“, помисли си Гордън.

Хората от централната част на южен Орегон водеха сражения с оцеленците от река Роуг вече повече от двайсет години и през последните десетина от тях бяха съумели да ги отблъснат. За разлика от северняците на Гордън, фермерите около Роузбърг не се бяха изнежили от мирен живот. Бяха твърди и добре познаваха враговете си.

Имаха и истински водачи. Гордън беше чувал за един от тях, който удавяше в кръв всяко нападение на холнистите. Без съмнение, това бе причината и за новия план на врага — големи групи холнисти да изминат цялото разстояние по море и да акостират при Флорънс, далеч на север от обичайните си противници.

Ходът беше брилянтен. И сега нищо не бе в състояние да ги спре. Фермерите от юг бяха пратили като подкрепление само десет момчета. Десет деца.

Щом Гордън се приближи, новобранците се изправиха на крака. Той мина пред строя, като ги разпитваше за имената и родните им места. Те усърдно кимаха и всеки от тях се обръщаше към него с „господин инспектор“. Несъмнено всички мечтаеха да спечелят най-високата чест — да станат пощальони… служители на нация, изчезнала още преди раждането им.

Този факт обаче нямаше да им попречи да умрат за нея. Гордън бе сигурен в това.

Забеляза Фил Бокуто да седи в ъгъла и да дялка парче дърво. Чернокожият бивш морски пехотинец не каза нито дума, но Гордън можеше да се обзаложи, че вече е преценил южняците. Ако някой от тях проявеше каквито и да е заложби, щеше да стане разузнавач, независимо от мнението на Дина и нейните момичета.

Гордън усети, че тя наблюдава от дъното на стаята. Трябваше да знае, че никога не би се съгласил с новия й план. Не и докато командва армията на Уиламит.

Не и докато е жив.

Прекара няколко минути в разговор с новобранците. Когато отново погледна към вратата, Дина си беше отишла, вероятно за да отнесе вестта на своите бъдещи амазонки. Очертаваше се неизбежен конфликт.

Когато Гордън се върна при масата, Джони Стивънс посочи към чантата си. Този път не можеше да отклони младежа. Взе пакета с пощата.

— Съжалявам, Гордън — тихо каза момчето. — Направих всичко, което ми беше по силите, но те просто не пожелаха да ме изслушат! Занесох им твоите писма, но… — то поклати глава.

Гордън хвърли поглед върху отговорите на призивите за помощ, които бе написал преди повече от два месеца.

— Всички искат да се присъединят към пощенската мрежа — иронично добави Джони. — Дори да се провалим тук, част от Орегон все пак ще остане свободна и ще е готова за бъдещето.

Гордън четеше имената на градовете около Роузбърг, изписани върху пожълтелите пликове. Някои от тях се бяха превърнали в легенда. Прочете набързо някои от отговорите. Всички бяха учтиви, изпълнени с любопитство и дори с възторг от вестта за възраждането на Съединените щати. Но нямаше обещания. Нямаше и подкрепления.

— Ами Джордж Поътън?

— Всички останали кметове и шерифи очакват неговата дума — сви рамене Джони. — Няма да направят нищо на своя глава.

— Не виждам отговора му. — Гордън бе прегледал всички писма.

— Поътън каза, че не се доверява на хартията, Гордън. Както и да е, отговорът му се състоеше само от една дума. Поръча ми да ти го предам лично. — Гласът на Джони стана съвсем тих. — Поръча ми да ти кажа: „Съжалявам“.