Дейвид Брин
Пощальонът (32)

8.

Стопанинът на планината използваше кани с меча мас, за да предсказва времето, като комбинираше традиционната техника с педантично, научно записване на резултатите. Отглеждаше крави и овце и така си осигуряваше мляко и вълна. Парниците му, отоплявани с биогенериран метан, даваха пресни зеленчуци през цялата година, дори в най-студената зима.

Джордж Поътън с особена гордост им показа пивоварната си, прочута с най-добрата бира в района.

Стените на обширния му дом бяха украсени с чудесна дърворезба и украшения, направени от деца. Гордън очакваше да види оръжия и бойни трофеи, но нямаше нищо подобно. Нищо не подсказваше за водената дълги години война.

През целия ден Поътън изобщо не продума за работа, а ги разведе навсякъде и наглеждаше приготовленията за празненството в тяхна чест. Късно следобед, след като им показа стаите и им пожела приятна почивка, техният домакин изчезна.

— Май го видях да тръгва на запад — отговори Бокуто на въпроса на Гордън. — Към скалите ей там.

Гордън му благодари и тръгна надолу по оградения с камъни път между дърветата. Цели часове Поътън умело избягваше всякакъв опит за сериозен разговор, като винаги ги разсейваше с нещо ново за виждане или с очевидно неизчерпаемия си запас от народни знания.

Довечера изглежда се очертаваше същото. За срещата с тях се събираха много хора. Можеше изобщо да няма никаква възможност за разговори.

Естествено знаеше, че не бива да бъде толкова нетърпелив. Но Гордън не искаше да се среща с никой друг. Искаше да говори с Джордж Поътън насаме.

Откри го седнал на самия ръб на пропастта, с лице към бездната. Далеч отдолу се чуваше ревът на притоците на Коквил. На запад планините на Коуст Рейндж бяха облени в кървавочервените отблясъци на залеза.

Джордж Поътън медитираше, седнал върху проста червена постелка. Обърнатите му нагоре длани почиваха върху коленете. Изражението на лицето му беше познато на Гордън — виждал го бе няколко пъти преди войната. Тогава, търсейки подходящо наименование, се беше спрял върху „усмивката на Буда“.

„А стига бе… — помисли си той. — Последният от неохипитата. Просто да не повярваш!“

Върху голото рамо на планинеца личеше избледняла синя татуировка — силен юмрук с леко протегнат пръст, върху който бе кацнал гълъб. Отдолу ясно се четяха думите „Роден във въздуха“.

Противопоставянето не изненада Гордън. Нито пък спокойното изражение на лицето на Поътън. Нещата се връзваха по някакъв начин.

Знаеше, че няма да е неучтиво, ако остане, стига да не пречи. Тихо си избра място на няколко крачки вдясно от Поътън и седна, обърнат също на запад. Гордън дори не се опита да заеме поза лотос. Не го беше правил откакто бе на седемнайсет. Въпреки това седна с изправен гръб и се опита да изчисти съзнанието си, докато цветовете грееха и се сменяха в далечината.

Отначало можеше да мисли единствено за това колко му е неудобно. Колко го боляха натъртванията от продължителната езда и спането върху твърдата земя. Поривите на ледения вятър го пронизваха до костите. В главата му настана ужасна бъркотия от звуци, грижи и спомени.

Но скоро клепачите му сами натежаха и бавно започнаха да се спускат надолу, докато накрая спряха по средата, неспособни да се повдигнат или да се затворят напълно.

Ако не знаеше какво се случва, сигурно щеше да изпадне в паника. Това беше просто мекият транс на медитацията. Чувството му бе познато. „Майната му“, помисли си той и се отпусна още повече.

Защо правеше това? От желание да се състезава с Поътън ли? Или искаше да му покаже, че не е единственото дете от епохата на ренесанса, което си спомня?

Или просто защото беше уморен, а залезът бе така прекрасен?

Гордън изпита чувство за празнота — като че ли белите му дробове са били затворени от много дълго време. Опита се да поеме дълбоко въздух, но това не промени нищо, сякаш тялото му знаеше нещо, което той самият не знаеше. Спокойствието, изписало се на лицето му, започна да се спуска надолу, докосна гърлото му, подобно на милувка на жена, премина през схванатите му рамене и взе да гали мускулите му, докато не се отпуснаха.

„Цветовете…“, помисли си той, виждайки само небето. Усещаше как тялото му леко се люлее от ударите на сърцето.

Колко време беше изминало, откакто за последен път бе седял така?

„Те са…“

Внезапно и с лекота чувството за тежест изчезна и той пое дъх.

— Цветовете…

Усети движение отляво.

— Понякога се чудя дали тези залези не са последния дар от Бога… нещо като дъгата за Ной, само че този път Създателят просто казва „сбогом“… на всички ни.

Гордън не отговори. Нямаше нужда.

— Но след толкова много години виждам, че атмосферата бавно започва да се изчиства. Залезите не са такива, каквито бяха след края на войната.

Гордън кимна. Защо хората от крайбрежието винаги смятаха, че имат някакъв монопол върху залезите? Спомни си прериите след Тригодишната зима, когато небето се прочисти достатъчно, за да се вижда слънцето. Тогава сякаш небето беше разсипало всичките си цветове, величествени и смъртоносни със своята красота.

Без да се обръща, Гордън знаеше, че Поътън продължава да седи на мястото си и се усмихва.

— Веднъж, може би преди десетина години, седях точно тук, на това място. Възстановявах се от една тежка рана и съзерцавах залеза, когато усетих, че някой или нещо се движи надолу покрай реката. Слязох да погледна по-отблизо. Нещо ми подсказваше, че не са враговете. Доближих се колкото можех по-тихо на неколкостотин метра разстояние и насочих далекогледа си по посока на шума. Изобщо не бяха хора. Представи си как се изненадах, когато ги видях да се разхождат покрай брега на реката, хванати за ръце. Той внимателно й помагаше на препятствията, а тя тихо мърмореше и носеше нещо, увито във вързоп. За Бога, това беше двойка шимпанзета. Или поне едното бе шимпанзе, а другото — някаква по-малка човекоподобна маймуна. Изчезнаха в гората, преди да успея да ги разгледам внимателно.

За първи път от десет минути насам Гордън примигна. Образът бе изплувал така ясно в съзнанието му, сякаш е бил там и е наблюдавал сцената през рамото на Поътън. „Защо ми разказва това?“

— Сигурно бяха избягали от зоопарка в Портланд, заедно с леопардите, които и сега могат да се открият из Каскадите — продължи Поътън. — Това беше най-простото обяснение… че са успели за няколко години да си проправят път на юг, търсейки храна и помагайки си един на друг. После си дадох сметка, че се движат по южния бряг на Коквил, право към територията на холнистите. Какво можех да направя? Отначало реших да тръгна след тях. Да се опитам да ги хвана или поне да ги отклоня от пътя им. Но нямаше да постигна нищо друго, освен да ги изплаша. А и в края на краищата, щом бяха стигнали дотук, каква полза имаше аз да ги предупреждавам за опасността да попаднат сред хора? Навремето са били затворени в клетка, а сега бяха свободни. Не съм толкова глупав да си помисля, че бяха по-щастливи, разбира се. Но поне не бяха зависими от прищевките на другите.

Гласът на Поътън стана още по-тих.

— А зная, че това е неимоверно скъпо нещо.

Отново настъпи тишина. После планинецът завърши историята си:

— Оставих ги да продължат. Сега, докато седя тук и наблюдавам залеза, често се питам какво ли е станало с тях.

Очите на Гордън се затвориха напълно. Тишината го притисна. Пое въздух и се насили да дойде на себе си. С тази странна история Поътън се опитваше да му каже нещо. Гордън на свой ред също имаше какво да каже.

— Не е казано, че задължението да помагаш на другите е същото като да бъдеш зависим от…

Не довърши. Нещо се бе променило. Отвори очи и видя, че Поътън си беше отишъл.

 

 

Вечерта се събраха много хора — много повече, отколкото Гордън предполагаше, че живеят в тази рядко населена долина. В чест на дошлия пощальон беше устроен истински фестивал. Децата пееха, а няколко малки трупи изпълниха превъзходни скечове.

За разлика от Севера, където най-популярните песни бяха най-често запомнени от дните на телевизията и радиото, тук само някои стари рок парчета бяха адаптирани за банджо или акустична китара. Вместо това музиката се бе обърнала към по-дълбоката и стара традиция.

Брадатите мъже, жените в дълги рокли, суетящи се около масата, светлините от огъня и лампите — всичко това приличаше на сбирка, която би могла да се случи и преди двеста години, когато в Долината за първи път е стъпил кракът на белия човек и когато хората са се събирали, за да се повеселят заедно и да се скрият от студа.

Джони Стивънс представи северняците на фестивала. Носеше скъпоценната си китара и плени хората с таланта си, карайки ги да пляскат с ръце и да се впуснат в буен танц.

При нормални обстоятелства това щеше да е страхотен купон и Гордън с радост би се включил с репертоара си от времето преди да стане „пощальон“, когато беше обикновен пътуващ актьор, продаващ песни и представления срещу храна и подслон и така прекосил половината континент.

Но малко преди да напусне Кървалис беше слушал джаз и Дебюси. Не знаеше дали изобщо би могъл някога да повтори онези неща отново.

Гордън знаеше какво се опитва да постигне Джордж Поътън с това празненство. Той сваляше бариерите… караше северняците да се отпуснат… преценяваше ги.

Впечатлението, което бе получил на скалата, не се беше променило. Със своята дълга коса и добродушни шеги, Поътън бе типичен пораснал неохипи. Явно отдавна изчезналото движение от деветдесетте много добре пасваше на стила на управление на Стопанина.

Например, в долината на Камас всички бяха независими и равни.

Въпреки това те се смееха, когато Джордж се смееше. Всичко изглеждаше напълно естествено. Той не даваше нареждания, не заповядваше. Всеки можеше да се обърне към него. Не се случи нищо, което по някакъв начин да предизвика и най-малкия признак на недоволство.

В уменията, които не изискваха метал или електричество, тези хора бяха не по-малко напреднали от техничарите от Уиламит. А може би дори повече. Ето защо Поътън така настояваше да ги разведе из фермата си — искаше гостите да се уверят, че нямат вземане-даване с някакви диваци, а с по свой начин цивилизовани хора. Част от плана на Гордън беше да докаже на Поътън, че греши.

Най-после настъпи времето да извади „подаръците от Циклоп“, които бяха донесли със себе си.

Хората гледаха с широко отворени очи, когато Джони демонстрира компютърната игра върху цветния монитор, грижливо поправен от техниците в Кървалис. Устрои им истинско шоу с рисуван динозавър и робот. Образите и ясните звуци караха всички да се смеят, включително и възрастните.

И въпреки това Гордън отново усети нещо тайнствено в тях. Хората викаха и се смееха, но аплодисментите им сякаш бяха от уважение към добрия номер. Бяха донесли машините, за да подразнят апетита им и да ги накарат отново да поискат да имат достъп до технологиите. Но Гордън не виждаше алчни пламъчета в очите на зрителите, нито пък желание да притежават подобни неща.

После дойде ред на Филип Бокуто. Чернокожият воин изнесе на сцената овехтялата си кожена раница и извади от нея някои от новите оръжия.

Показа газовите гранати и мините и обясни как могат да се използват за допълнителна отбрана на укрепени пунктове. Разказа им за визьорите за нощно виждане, чиято разработка скоро щеше да бъде завършена. Сред ветераните премина вълна на колебание. Докато Бокуто говореше, хората започнаха да хвърлят погледи към едрия мъж в ъгъла на помещението.

Поътън не каза нищо. Само веднъж се прозя, прикривайки уста от вежливост. Усмихваше се снизходително при демонстрирането на всяко ново оръжие и Гордън с тревога видя как само с езика на тялото той сякаш казваше — да, това е чудновато, може би дори хитроумно… но напълно неизползваемо.

„Копеле!“ Гордън наистина не знаеше какво да направи. Не след дълго усмивката се разпространи и сред останалите и той разбра, че е време да се откажат от безсмисленото представление.

Дина му беше извадила душата с молби да вземе някои подаръци, които тя самата бе подбрала. Игли и конци, неутрален сапун, мостри от новата линия за памучно бельо, което бяха започнали да произвеждат в Салем малко преди нападението.

„Жените ще полудеят по тях, Гордън. Тези неща ще свършат много повече работа от вашите пушки и играчки. Повярвай ми.“

Последният път, когато се бе доверил на Дина, резултатът беше онова стройно тяло под затрупания със сняг кедър. Оттогава Гордън се бе наслушал достатъчно на нейната версия на феминизма.

„Нямаше ли наистина да свършат по-добра работа? Може би постъпих твърде необмислено? Май трябваше да вземем някои по-земни неща — паста за зъби, тоалетни принадлежности, бельо…“

Поклати глава. След дъжд качулка. Направи знак на Бокуто да привършва и извади третия си коз. Взе пощенската си чанта и я връчи на Джони Стивънс.

Хората зашушукаха. Гордън и Поътън се спогледаха през стаята, когато Джони, горд с униформата си, застана до огнището, извади пликовете и започна да чете имената на получателите.

Бяха призовали всички във все още цивилизованите части на Уиламит, които познават някого на юг, да му пишат. Разбира се повечето от получателите вероятно щяха да са мъртви. Но някои писма със сигурност щяха да пристигнат до тях или до техни роднини. На теория старите връзки можеха да се възстановят. И тогава призивът за помощ щеше да бъде нещо не толкова абстрактно, а лично.

Идеята не беше лоша, но отново реакцията не бе такава, каквато очакваше. Купчината писма без получатели растеше. И докато Джони изричаше имена, на които никой не отговаряше, Гордън усети, че става нещо друго. Хората си припомняха колко много от тях са загинали. И че малцина са оцелели до по-добрите времена.

И сега, когато най-после живееха в мир, нямаше нищо чудно, че не искаха да бъдат молени да се жертват отново, още повече за чужденци, на които до този момент им е било по-леко. Малцината, които все пак получаваха писма, ги взимаха неохотно и ги прибираха, без да си дават труда да ги прочетат.

Джордж Поътън изглеждаше изненадан, когато чу собственото си име. Но обърканият израз на лицето му бързо изчезна, когато сви рамене и взе пакета и малкия плик, предназначени за него.

Нещата никак не вървяха на добре. Джони приключи работата си и погледна въпросително Гордън: „А сега какво?“

На Гордън му оставаше един-единствен коз. Мразеше го с цялата си душа и същевременно знаеше най-добре как да го използва.

„По дяволите. Но това е последният ни шанс.“

Той застана до огнището с лице към смълчаната публика и дълбоко си пое въздух. След това започна направо… с лъжите.

— Ще ви разкажа една история — заговори Гордън. — Искам да ви разкажа за една държава, съществувала някога. Може да ви се стори познато, тъй като мнозина от вас са били родени там. Но въпреки всичко тази история ще ви удиви. Мен поне винаги успява.

Жителите на тази държава били силни хора, най-силните в света. Но това сякаш не ги интересувало. Когато можели да завладеят останалия свят, те просто не обърнали внимание на възможността, сякаш имали много по-интересни неща за вършене.

Те били по един очарователен начин луди. Смеели се, творели, спорели… Обичали да се обвиняват в най-тежките престъпления като хора — нещо на пръв поглед странно, но всъщност скритата им цел била да станат по-добри — по-добри един към друг, по-добри към Земята. По-добри от всички предишни поколения на Човека.

Всеки път, когато поглеждате към Луната или Марс, сигурно си давате сметка, че там все още стоят следите на тези хора. Някои от вас все още си спомнят как са седели пред телевизорите си и са наблюдавали оставянето на тези следи.

За първи път през цялата вечер Гордън усети, че е привлякъл изцяло вниманието им. Погледите им се насочиха към униформата му и към емблемата с ездача върху пощальонската му шапка.

— Хората от тази държава наистина били луди — продължи той. — Но лудостта им била величествена… лудост, която не била срещана дотогава.

На първия ред стоеше човек, чието лице бе покрито с белези от стари рани. Гордън прикова поглед в него.

— Днес ние живеем, убивайки — каза той. — Но в онази приказна страна хората в повечето случаи изглаждали недоразуменията помежду си по мирен път.

Обърна се към уморените жени, които бяха насядали по пейките, изтощени от приготовленията за толкова много хора. На светлината на огъня лицата им изглеждаха като издялани. Мнозина от тях носеха издайническите белези на шарка или заушка — болести, някога отдавна изкоренени, но завърнали се с пълна сила след войната и изчезването на здравеопазването.

— Те смятали чистия, здравословен живот за нещо, подразбиращо се само по себе си — заговори пак Гордън. — Живот, много по-изтънчен и приятен, отколкото е имало някога. И сигурно по-приятен, отколкото ще има отново.

Сега хората гледаха към него, а не към Поътън. И не само на възрастните очите се напълниха със сълзи. Едно момче, което едва ли бе навършило петнайсет, хълцаше на глас.

— Какво са представлявали онези хора, онези американци? — разпери ръце Гордън. — Те критикували сами себе си, често с основание. Били арогантни, заядливи, често късогледи…

Но не заслужавали съдбата си!

Те придобили божествени сили — създавали мислещи машини, усъвършенствали телата си и моделирали самия Живот, — но онова, което ги унищожило, не била тяхната гордост от постигнатото. Не мога да повярвам! — поклати глава той. — Не е възможно да сме били наказани, защото сме мечтали и сме постигали мечтите си. Хората не са били обречени да живеят като животни! Нито да придобият толкова много знания напразно…

За негова изненада, гласът на Гордън му изневери по средата на изречението. Точно когато беше настъпило времето за лъжите… за неговата собствена история.

Сърцето му бясно биеше. Устата му внезапно пресъхна. Той примигна. Какво ставаше? „Продължавай! Кажи им го!“

— На изток… — започна Гордън, чувствайки погледите на Бокуто и Стивънс. — На изток, през гори и пустини, възкръснала от пепелта на великата нация…

Отново млъкна, дишайки тежко. Сякаш някой бе хванал сърцето му и заплашваше да го стисне, ако продължи. Нещо не му позволяваше да доразкаже добре заучената приказка.

Всички чакаха. Бяха в ръцете му. Бяха готови!

Тогава погледна към Джордж Поътън, неподвижен и непроницаем като скала на трептящата светлина. И в момент на внезапно просветление разбра къде е проблемът.

За първи път се опитваше да прокара мита си за „Възстановените съединени щати“ пред човек, който беше много, много по-силен от него.

Гордън знаеше, че има значение не само достоверността на разказа, а и личността, която стои зад него. Би могъл да ги убеди всички тях в съществуването на възродената нация някъде на изток, но това в края на краищата нямаше да промени нищо… не и ако Джордж Поътън се усмихне спокойно и снизходително, едва прикривайки прозявката си.

Тогава разказът щеше да се превърне в разказ за отживелица. За анахронизъм. За нещо безсмислено.

Гордън затвори наполовина отворената си уста. Редиците лица го наблюдаваха в очакване. Но той поклати глава, отказал се от приказката и от изгубената битка.

— Изтокът е далеч — промълви тихо.

Вдигна глава. Гласът му отново започна да укрепва.

— Онова, което става там, може и да се отрази върху всички нас, стига да доживеем. Но засега имаме проблем тук, в Орегон. Нацията, за която говоря, е готова отново да възкръсне, ако помогнете. Готова да възвърне надеждата на света. Повярвайте в това, и бъдещето ще се реши тук, сега. Ако нещо е олицетворявало Америка, това са хората, които проявяват най-добрите си качества в екстремни ситуации. Които си помагат един на друг в критичните моменти.

Гордън се обърна и погледна Джордж Поътън. Гласът му отново стана тих, но вече в него нямаше слабост.

— Ако сте забравили всичко това, ако нищо от казаното няма значение за вас, тогава мога само да кажа, че ми е жал за вас.

Времето сякаш спря. Атмосферата беше нагнетена. Поътън стоеше неподвижно, подобно на издълбано в скала изображение на патриарх. Сухожилията на врата му бяха изпъкнали като корабни въжета.

Каквато и вътрешна борба да го измъчваше, тя бе потисната за секунди. Поътън тъжно се усмихна.

— Разбирам ви — каза той. — И сигурно сте напълно прав, господин инспектор. Не мога да намеря лесен отговор, освен че повечето от нас са давали и давали от себе си, докато не остана нищо за даване. Разбира се, можете отново да молите за доброволци. Не бих спрял никого. Но не вярвам, че мнозина ще тръгнат с вас. Надявам се ще разберете, че съжаляваме — поклати глава той. — Наистина съжаляваме. Но вие искате прекалено много. Ние спечелихме нашия мир. И за нас той е по-ценен от честта.

„Цялото това пътуване — помисли си Гордън. — Бихме целия този път за нищо.“

Поътън взе два листа и ги подаде на Гордън.

— Това е писмото, което получих от Кървалис. Носели сте го през цялото време в чантата си. Но въпреки че върху плика е написано моето име, то не е адресирано до мен. Трябвало е да бъде доставено на вас… поне така пише в началото. Надявам се ще ми простите, задето си позволих да го прочета.

В гласа на човека имаше съчувствие. За първи път Гордън чу Поътън да повтаря думите си — твърде тихо, за да го чуят останалите.

— Съжалявам — каза той. — И аз самият съм силно впечатлен.