Дейвид Брин
Пощальонът (28)

4.

Когато късно същата вечер се прибра в квартирата си, през процепа под вратата се процеждаше светлина. Ръката му се поколеба на сантиметри от дръжката. Ясно си спомняше, че загаси свещите, когато отиде на монолога си с Циклоп.

Още преди да е отворил наполовина вратата, лекият мирис на жена вече беше разрешил загадката. Видя Дина да седи на леглото му с крака под завивките. Носеше широка фланела от бяла домашна прежда и държеше книга до свещта.

— Това е страшно вредно за очите — каза той, докато оставяше пощата на бюрото.

— Прав си — без да вдига очи от книгата отвърна Дина. — Но само ще ти напомня, че ти си онзи, който е превърнал тази стая в бърлога от каменния век, докато останалата част от сградата е електрифицирана. Предполагам, че в светлината на свещите все още се крие някаква глупава романтика отпреди войната. Права ли съм?

Гордън не беше съвсем сигурен защо свали крушките. През първите няколко седмици в Кървалис изпитваше неимоверно удоволствие всеки път, когато имаше възможност да завърти ключа и да накара електроните отново да потекат, както в дните на младостта си.

Сега обаче не можеше да понесе подобно нещо, поне в собствената си стая.

Той намокри четката си и после сипа отгоре прах за зъби.

— Имаш хубава четирийсетватова крушка в собствената си стая — напомни й той. — Можеш да четеш там.

Дина не обърна внимание на намека му и удари с длан по отворената книга.

— Не мога да разбера това! — разгорещено заяви тя. — Ако се вярва на тази книга, непосредствено преди Безнадеждната война Америка е преживявала културен ренесанс. Естествено, съществувал е Нейтън Холн със своята безумна доктрина, имало е проблеми със славянските мистици, но иначе е царял истински златен век! На изкуствата, музиката, науката — на всичко! И все пак според направените в края на века изследвания се оказва, че мнозинството от американските жени все още не са имали доверие на технологиите! Просто не мога да повярвам! Идиоти ли са били всички?

Гордън изплакна устата си над умивалника и погледна корицата на книгата. Заглавието беше „Кои сме ние: портрет на Америка през 90-те години“.

Изтръска четката си за зъби.

— Не е толкова просто, Дина. Технологиите са били приоритет на мъжете в продължение на хилядолетия. Дори през деветдесетте само малка част от инженерите и учените бяха жени, въпреки че имаше все повече и бяха страшно добри…

— Не става дума за това! — прекъсна го Дина. — Важното е кой има полза от тях! Дори да са били предимно мъжко занимание, технологиите са помагали повече на жените, отколкото на мъжете! Само направи сравнение между Америка по твоето време и днешната и ми кажи, че не съм права.

— Настоящето наистина е ад за жените — съгласи се Гордън. Вдигна каната и сипа вода върху приготвените за пране дрехи. Чувстваше се страшно изморен. — Животът за тях е далеч по-лош, отколкото дори за мъжете. Той е брутален, изпълнен с болка и кратък. И за мой срам аз ти позволявам да ме караш да хвърлям момичета в най-страшното, най-опасното…

— Чудесно! — Дина изглеждаше решена да не му позволи да довърши изречението. Или усещаше болката му от загубата на младата Трейси Смит и искаше да смени темата? — Тогава искам да зная защо преди войната жените са се страхували от технологиите — ако тази шантава книга е вярна — при положение че науката е направила толкова много за тях. Когато алтернативата е била толкова ужасна!

Гордън простря мокрите дрехи и поклати глава. Всичко това беше далеч в миналото. Оттогава бе виждал такива ужаси, които можеха да накарат Дина да онемее, стига да успееше да се насили да говори за тях.

Когато цивилизацията бе започнала да рухва, Дина трябва да е била малко дете. С изключение на ужасните дни преди осиновяването й в Дома на Циклоп, които без съмнение отдавна бяха изтрити от паметта й, тя бе израснала може би на единственото място в света, където все още имаше останали следи от удобствата на миналото. Нищо чудно, че на тази зряла възраст — Дина беше на двайсет и две — нямаше нито един сив косъм в косата си.

— Има и такива, които твърдят, че именно технологиите са съсипали цивилизацията — подхвърли той. Седна на стола до леглото и затвори очи, надявайки се, че тя ще разбере намека и след малко ще си тръгне. — Тези хора може и да са прави. Бомбите и биологическите оръжия, Тригодишната зима и разрушените комуникации в едно сложно интегрирано общество…

Този път Дина не го прекъсна. Гласът му замлъкна сам. Не бе в състояние да изброи всичко на глас.

„… болниците… университетите… ресторантите… огромните самолети, с които можеше да стигнеш до която точка пожелаеш…

… безгрижният смях на децата, танцуващи под дъждовалните машини на поляните… снимките на спътниците на Юпитер и Нептун… стремежът към звездите… мъдрите машини, които правеха изтънчени каламбури и ни караха да се гордеем…

… знанието…“

— Пълни глупости — каза Дина, отхвърляйки предположението му с две думи. — Хората, а не науката, са съсипали света. Много добре го знаеш, Гордън. Определен тип хора са направили това.

Той нямаше желание да се противопоставя. Какво значение имаше?

Когато тя проговори отново, гласът й беше по-тих и нежен.

— Ела. Ще те отърва от тези пропити с пот дрехи.

Гордън понечи да протестира. Единственото му желание бе да се свие под завивките и да се изключи от света, Да остави грижите за утре и да потъне в сън без сънища. Но Дина беше силна и непреклонна. Пръстите й разкопчаха копчетата му, ръцете й го приковаха към възглавницата.

Тя бе пропита с нейната миризма.

— Зная защо всичко е отишло по дяволите — заяви Дина, като не спираше да го съблича. — Книгата е абсолютно вярна! Жените просто не са обърнали достатъчно внимание на онова, което става около тях. Феминистките са започнали да се занимават с най-несъществени неща и са загърбили основния проблем — мъжете. Вие сте се справяли чудесно със задълженията си — да създавате и строите нещата. В това отношение мъжете умеят да бъдат наистина безупречни. Но всеки нормален човек може да си даде сметка, че много от вас са ненормалници, изнасилвачи и убийци. Наше задължение е било да ви държим под око, да подбираме най-добрите от вас и да заличаваме копелетата от лицето на земята.

Тя кимна, доволна от собствената си логика.

— Ние, жените сме виновни за всичко.

— Дина, ти си направо за лудница — изсумтя Гордън. Беше разбрал накъде бие. Това бе просто поредният опит да го накара да се съгласи с някоя нова безумна идея как да се спечели войната. Но този път нямаше да стане.

Съзнателната част от него искрено желаеше тази набедена амазонка просто да си иде и да го остави на спокойствие. Но уханието на тялото й не му излизаше от главата. Беше си затворил очите, но въпреки това усети как фланелата й безшумно се свлича на пода.

— Може и да съм луда — каза тя и духна свещта, след това се сгуши до него под завивките — Но зная за какво говоря. Сигурна съм. Вината е била наша.

Допирът й до него беше като електричество. Тялото на Гордън се възбуди, въпреки твърдата му решимост да запази достойнство и да потъне в сън.

— Но ние няма да позволим това да се случи отново — възкликна Дина. Ръката й се плъзна по раменете му. — Научихме какво представляват мъжете и можем да направим разлика между героите и отрепките. Опознахме и себе си.

Кожата й бе гореща. Прегърна я.

— Този път…

Гордън плътно прилепи устни до нейните — ако не за друго, поне за да я накара да млъкне.