Дейвид Брин
Пощальонът (5)

4.

— … казаха: „Макбет, не се страхувай,

додето Бърнамският лес не тръгне

към Дънсинейн!“ И ето, че е тръгнал!

… На крак! На излаз! Ако този тук

не лъже със известието свое,

да бягам или чакам все едно е!^[1]

Гордън стисна направения от дъска и парче тенекия бутафорен меч и посочи с него към невидимия ординарец.

Започна слънцето да ми дотяга

и ако би могла сега, веднага,

да рухне сградата на този свят,

аз бих се радвал!… Камбани, бийте!

Вий, ветре! Смей се, гибел! Идвай, смърт!

Макбет във броня ще те срещне твърд!

Гордън изправи рамене, вдигна меча и закрачи като Макбет към ориста си.

Извън светлините на лоените свещи той се извърна и хвърли поглед към публиката. Тя беше харесала предишните му представления. Но тази опростена версия на Макбет в солово изпълнение май не ги бе заинтригувала.

Веднага щом излезе обаче избухнаха бурни аплодисменти, подети от госпожа Адел Томпсън, водачът на групата. Възрастните засвиркаха и затропаха с крака. По-младите пляскаха с ръце, а юношите под двайсетгодишна възраст наблюдаваха внимателно по-големите от тях и повтаряха движенията на ръцете им, сякаш за първи път в живота си участваха в подобен ритуал.

Очевидно бяха харесали неговата съкратена версия на древната трагедия. Гордън въздъхна с облекчение. Честно казано, някои части бяха съкратени не толкова заради времето, колкото поради факта че не си спомняше много добре оригинала. За последен път беше виждал екземпляр от пиесата преди десетина години, а и той бе полуизгорял.

Въпреки това финалната част на монолога му беше вярна. Никога не би могъл да забрави онова „Вий, ветре! Смей се, гибел!“

Широко усмихнат, Гордън се върна да се поклони на публиката. Сцената представляваше покрит с дъски гаражен лифт — останка от онова, което някога е било единствената бензиностанция в селцето Пайн Вю.

Гладът и самотата го бяха принудили да потърси гостоприемство в това планинско селце с оградени поля, заобиколено със здрави стени от дървени трупи. Рискът си заслужаваше. Местният съвет се бе съгласил в замяна на няколко представления да му даде храна и други припаси. Сега сделката изглеждаше уредена.

— Браво! Отлично! — госпожа Томпсън се беше изправила на първия ред и енергично ръкопляскаше. Слаба и белокоса, но все още жизнена и здрава, тя се обърна назад, за да подкани и останалите да изразят мнението си. Гордън махна с ръка и се поклони още по-дълбоко.

Естествено, представлението му си бе пълно недоносче. Но той сигурно беше единственият на стотици километри наоколо, поне повърхностно запознат с това изкуство. В Америка отново имаше „селяни“ и подобно на предшествениците си през средновековието, Гордън се бе научил да се стреми в представленията си към простота и разбираемост.

Той задържа последния си поклон, докато аплодисментите започнаха да стихват. После скочи от сцената и започна да смъква импровизирания си костюм. Беше поставил твърди правила — никакви бисове. Театърът бе неговата стока и той възнамеряваше да ги държи гладни за нея, докато не дойдеше време да си тръгне.

— Великолепно. Просто чудесно! — обърна се към него госпожа Томпсън, когато се присъедини към останалите, отдаващи дължимото на шведската маса до стената в дъното. По-големите от децата го наобиколиха и зазяпаха с възхищение.

В сравнение с повечето гладуващи села в района Пайн Вю направо просперираше. На някои места почти липсваше младо поколение поради разрушителните ефекти на Тригодишната зима върху децата. Но тук той забеляза юноши, млади хора и дори неколцина старци, които трябва да са били на средна възраст, когато се стовари Апокалипсисът.

„Сигурно са се борили за всеки един от своите.“ Подобно поведение беше рядко, но той го бе срещал на отделни места.

Навсякъде имаше следи от изминалите години. Лица, проядени от болести или с белези от изтощение и битки. Две жени и един мъж бяха с ампутирани крайници, а друг беше едноок и с перде върху оцелялото око.

Гордън бе свикнал с подобни неща. Поне повърхностно. Той приветливо кимна на домакинята си.

— Благодаря ви, госпожо Томпсън. Радвам се, че представлението ви хареса. Похвалните думи от такъв взискателен критик са истинско удоволствие за мен.

— Не, наистина говоря сериозно — настоя лидерката, сякаш Гордън проявяваше прекалена скромност. — От години не съм изживявала подобно нещо. От заключителния монолог на Макбет направо ме побиха тръпки! Как бих искала да го видя отново и по телевизията! Не знаех, че е толкова добър! Ами вдъхновяващата реч, която произнесохте преди това… Онази на Ейбрахам Линкълн… Знаете ли, отначало се опитахме да открием училище. Но не се получи. Трябваше ни всяка работна ръка, дори децата. Ала тази реч ме накара да се замисля, Имаме някои останали стари книги. Може би сега е моментът да опитаме отново.

Гордън учтиво кимна. И преди беше попадал на този синдром — най-добрият от всички начини, по които го бяха приемали. Но и най-тъжният. Подобни думи винаги го караха да се чувства като измамник. Понякога представленията му пораждаха големи и чисти идеи у някои от по-възрастните, помнещи доброто старо време… надежди, които — знаеше го от личен опит — винаги рухваха седмици или месеци след заминаването му.

Но семената на цивилизацията се нуждаеха от нещо повече от желание, училища и мечти, които да ги подхранват. Гордън често се чудеше дали верният символ, вярната идея би могла да свърши работа. Знаеше много добре, че неговите малки представления, макар и добре приети, не са ключът. Те можеха да дадат тласъка, но за кратко време. Не след дълго местният ентусиазъм изчезваше. Той не бе странстващ месия. Легендите, които предлагаше, не бяха храната, необходима за да се преодолее инерцията на тази мрачна епоха.

„Времето тече и не е далеч моментът, когато ще си иде и последният от старото поколение. Континентът ще се управлява от развилнели се племена. Вероятно след хиляда години всичко ще започне отначало. А дотогава…“

За щастие му беше спестено изслушването на тъжните и неосъществими планове на госпожа Томпсън. От тълпата се отдели дребна, жилава чернокожа жена с побеляващи коси, която приятелски, но здраво, хвана Гордън за ръката.

— Адел — обърна се тя към лидерката, — господин Кранц не е слагал нищо в уста от обед. Мисля, че е по-добре да го нахраним, ако искаме да играе и утре вечер. Нали? — Тя стисна дясната му ръка. Явно го смяташе за недохранен. Гордън не възрази — храната ухаеше превъзходно.

Госпожа Томпсън благосклонно погледна към жената.

— Разбира се, Патриша — отвърна тя. — По-късно ще поговорим за това, господин Кранц. След като госпожа Хаулет се погрижи за стомаха ви. — В нейната усмивка и в блясъка на очите й се забелязваше интелигентна ирония и Гордън откри, че мнението му за Адел Томпсън се променя. Определено не беше глупава.

Госпожа Хаулет го помъкна през тълпата. Той се усмихваше и кимаше на хората, които протягаха ръце да го докоснат. Следяха с широко отворени очи всяко негово движение.

„Явно гладът ме е направил по-добър актьор. Никога не са ме посрещали по този начин. Чудно ми е какво ли съм направил, че се чувстват така.“

Сред наблюдаващите го зад дългата маса имаше млада жена. Беше висока почти колкото госпожа Хаулет, с дълбоки бадемови очи. Гордън никога не бе виждал по-черна коса от нейната. На два пъти тя се обръщаше да потупа нежно по ръката дете, което с гримасите си се мъчеше да привлече вниманието на високия гост. Всеки път жената отново поглеждаше към Гордън и се усмихваше.

До нея стоеше висок млад мъж, който поглаждаше червеникавата си брада и поглеждаше особено Гордън. Очите му сякаш бяха пълни с отчаяно примирение. Гордън едва успя да забележи всичко това, когато госпожа Хаулет го избута пред красивата брюнетка.

— Аби — каза тя, — сложи от всичко по малко в чинията на господин Кранц. После той ще си реши какво да вземе за допълнително. Боровинковият пай е мое дело, господин Кранц.

Замаян, Гордън помоли за две парчета от пая. Беше му трудно да се съсредоточи и да бъде дипломатичен. От години не бе виждал подобно нещо. Ароматът го разсейваше и не можеше да обръща внимание на погледите и докосванията на хората.

Имаше голяма, печена на шиш, пълнена пуйка. Огромна димяща купа с варени картофи, печена с бира пастърма с моркови и лук. По-нататък на масата видя ябълков пай и отворен буркан със сушени ябълки. „Трябва да си изпрося малко от тях на тръгване.“

Без да обръща внимание на останалите вкуснотии, Гордън нетърпеливо посегна към чинията си. Аби продължаваше да го наблюдава.

Високият червенокос мъж внезапно се намръщи, започна да мърмори нещо неразбираемо, посегна и сграбчи с двете си ръце десницата на Гордън. Той се дръпна, но мълчаливият човек не го пусна, докато не отговори на ръкостискането му.

Мъжът промърмори нещо, но прекалено тихо, за да успее да го чуе, кимна и пусна ръката му. Наведе се, целуна бързо брюнетката и се отдалечи с наведена глава.

Гордън премигна. „Пропуснах ли нещо?“ Беше се случило нещо важно, а той изобщо не го бе забелязал.

— Това е Майкъл, мъжът на Аби — каза госпожа Хаулет. — Трябваше да отиде и да смени Едуард на кошарата. Но първо искаше да види представлението ви. Като малък така обичаше да гледа телевизионните пиеси…

Димът от чинията достигаше до Гордън и го караше да се чувства още по-гладен. Когато й благодари, Аби се изчерви и се усмихна. Госпожа Хаулет му предложи да седне върху куп стари автомобилни гуми.

— По-късно ще разговаряте с Аби — продължи чернокожата жена. — А сега яжте. Добър апетит.

Нямаше нужда да му повтарят. Нахвърли се върху храната, а хората с любопитство го наблюдаваха. Госпожа Хаулет продължи да дърдори:

— Вкусно е, нали? Просто си яжте и не ни обръщайте внимание. После бих искала да ни разкажете как станахте пощаджия.

Гордън погледна към любопитните лица, надвесени над него. Опари се от един картоф и бързо отпи от бирата си.

— Аз просто пътувам — отговори той. — Няма много за разказване. Дрехите и чантата ги намерих. — Не му пукаше, че го зяпат и докосват. Нали го оставяха да се храни!

Госпожа Хаулет се втренчи в него за няколко мига. После отново започна, без да е в състояние да се удържи:

— Знаете ли, като бях малка, давахме на пощаджията мляко и сладки. А татко винаги му оставяше на парапета голяма чаша с уиски за Нова година. Той често ни казваше онова стихотворение, нали го знаете: „И в дъжд, и в сняг, и през опасности безброй…“

Гордън се задави. Закашля се и погледна към нея. Не искаше да знае какво цели възрастната жена.

— Пък нашият пощаджия ни пееше! — внезапно се обади тъмнокос гигант с побеляваща брада. Очите му сякаш се замъглиха при спомена. — В съботите, когато не бяхме на училище, понякога можехме да го чуем как идва още от цяла пресечка разстояние. Беше чернокож, много по-черен от госпожа Хаулет или Джим Хортън, дето стои ей там. Ама какъв глас имаше! Предполагам, че тъкмо така си беше намерил тая работа. Носеше ми от онези монети, дето се поръчват по пощата, тогава ги събирах. Звънеше на вратата да ми ги даде лично.

— Нашият само свиреше с уста — обади се жена на средна възраст с покрито с дълбоки бръчки лице. Гласът й звучеше леко разочаровано. — Но беше много добър. Веднъж се прибрах от работа и разбрах, че е спасил живота на един от съседите. Чул го да кашля и да се дави и му правил дишане уста в уста, докато дошла линейката.

Слушателите въздъхнаха като един, сякаш бяха чули за подвига на някакъв древен герой. Децата слушаха с широко отворени очи, а историите ставаха все по-вълнуващи и с все повече украшения. Една част от Гордън си казваше, че сигурно са се случвали. Но някои бяха твърде преувеличени, за да са истина.

— Разкажете ни как станахте пощаджия — докосна коляното му госпожа Хаулет.

Гордън отчаяно сви рамене.

— Просто намерих нещата му! — повтори с пълна уста той. Както го бяха наобиколили, почти изпитваше паника. Нямаше нищо лошо в това, че възрастните селяни си спомняха с умиление за хората, които навремето в най-добрия случай са смятали за държавни служители втора ръка. Явно свързваха тазвечершното му представление с почти актьорските изпълнения на кварталните пощальони в детството си. И в това нямаше нищо лошо. По дяволите, можеха да си мислят каквото си искат, стига да не прекъсват храненето му!

— О — спогледаха се някои от селяните и закимаха с разбиране, сякаш в отговора му имаше някакъв дълбок смисъл. Чу как повтарят думите му на стоящите по-далеч. — Намерил е нещата на пощаджията… следователно е станал…

Отговорът му сякаш ги успокои. Един по един те се пръснаха и се насочиха към масата. Малко по-късно Гордън осъзна колко важно събитие се е случило тук, зад капаците на прозорците и на светлината на лоените свещи, докато почти до пръсване се тъпчеше с великолепната храна.