Дейвид Брин
Пощальонът (16)

5. Кървалис

18 май 2011 година

 

Маршрут: Шед, Харисбърг,

Кресуел, Котидж Гроув,

Кълп Крийк, Оукридж, Пайн Вю.

 

Уважаема г-жо Томпсън,

Вашите първи три писма най-сетне ме настигнаха в Шед, южно от Кървалис. Не мога да ви опиша колко се зарадвах, включително и на новините за Аби и Майкъл. Много се радвам за тях и се надявам детето им да е момиченце.

Научих, че сте разширили местната пощенска мрежа и сега към нея са присъединени Джилкрайст, Ню Бенд и Редмънд. Приложени ви изпращам заповедите за временно назначение на предложените от вас пощенски служители, които по-късно ще бъдат одобрени. Вашите усилия заслужават похвала.

Новините за смяната на режима в Оукридж са добре дошли. Надявам се промените там да продължават.

В стаята за гости се чуваше единствено скърцането на химикалка върху леко пожълтялата хартия. Бледата луна надзърташе през отворения прозорец иззад редките нощни облаци. Чуваха се музиката и смехът на празненството, което неотдавна напусна, като се извини с умората си.

Гордън вече бе свикнал с тези буйни тържества, които следваха падането на преградите и приемането на „Човека от правителството“. Най-голямата разлика беше в броя на участниците — не бе виждал толкова хора накуп от времето на гладните бунтове преди много, много години.

Музиката обаче беше народна. След Колапса хората навсякъде се върнаха към цигулката и банджото, простите радости и селските танци. Където и да идеше, нещата изглеждаха познати.

„Но има и други разлики.“

Гордън завъртя химикалката между пръстите си и взе писмата от приятелите си в Пайн Вю. Бяха пристигнали тъкмо навреме, за да убедят окончателно местните жители в правотата на думите му. Пощальонът от южната част на Уиламит, когото Гордън бе назначил само преди две седмици, пристигна на потен жребец и отказа дори чаша вода, докато не докладва на „Инспектора“.

Сериозното поведение на младежа окончателно разсея всички подозрения на местните. Приказката продължаваше да работи.

Поне засега.

Гордън вдигна химикалката и продължи:

Трябва вече да сте получили предупреждението ми за възможното нападение на оцеленците от река Роуг. Зная, че ще предприемете необходимите мерки за защитата на Пайн Вю. Но тук, в странните владения на „Циклоп“ е невероятно трудно да накарам хората да повярват на думите ми. Живели са в мир много години по днешните стандарти. Отнасят се добре с мен, но определено си мислят, че преувеличавам.

Най-сетне утре ще получа аудиенция. Може би ще успея да убедя самия Циклоп в надвисналата опасност. Ще е тъжно, ако това малко и странно общество, управлявано от машина, бъде унищожено от варварите. То е най-хубавото нещо, на което съм попадал, откакто напуснах цивилизования Изток.

Мислено се поправи. Това бе най-цивилизованият район, който беше срещал през последните петнайсет години. Истинско чудо на мира и благоденствието, очевидно създадено от интелигентен компютър и верните му служители.

Гордън спря да пише и вдигна поглед, Четирийсетватовата крушка под абажура примигна, после продължи да свети нормално — вятърните генератори през две къщи отново заработиха. Крушката не беше силна, но той откри, че очите му се насълзяват, веднага щом погледне към нея.

Още не можеше да се съвземе от шока. Когато пристигна в Кървалис, за първи път от повече от десет години видя работеща електрическа крушка. Това го накара да се извини по време на официалното посрещане и да намери убежище в тоалетната, докато възвърне самообладанието си. От представителя на „правителството в Сейнт Пол Сити“ не можеше да се очаква да се разхлипа при вида на няколко мъждукащи крушки.

Кървалис и жителите му са разделени на независими общини, като във всяка от тях живеят между двеста и триста души. Цялата земя се обработва или е превърната в пасища. Използват се съвременни земеделски методи и хибридни култури, които местните са развили сами. Хората са успели да запазят някои от предвоенните биоинженерни култури и благодарение на това произвеждат и лекарства.

Разбира се, те все още обработват земята с помощта на животинска сила, но плуговете и другите инструменти са изработени от висококачествена стомана. Дори са построили водни и вятърни турбини, проектирани от Циклоп.

Местните занаятчии проявяват интерес към евентуална търговия със Запада и Юга. Прилагам списък с нещата, които искат да разменят. Бихте ли го преписали и разпространили по мрежата?

Не бе виждал толкова много щастливи и добре хранени хора още отпреди войната, нито пък му се беше случвало толкова често да чува смях. Имаше вестник и библиотека, а всяко дете в долината посещаваше училище поне четири години. Това най-после бе нещото, което търсеше от десетилетие и половина — общност от хора, заели се да се справят с последиците от катастрофите.

Искаше му се да е част от тях, а не някакъв странстващ актьор, просещ храна и подслон за няколко дни.

Колкото и да беше иронично, тези хора биха приели стария Гордън Кранц за пълноправен гражданин. Но той бе неразривно свързан с униформата си и с действията, които предприе в Харисбърг. Ако сега разкриеше истината, никога нямаше да му простят.

В техните очи трябваше да е или полубожество, или нищо. Дали някой друг е попадал така в капана на собствената си лъжа…

Той поклати глава. Длъжен беше да носи кръста, който сам си бе приготвил. Вероятно тези хора наистина щяха да използват един пощальон.

Засега не успях да науча много за самия Циклоп. Казаха ми, че суперкомпютърът не управлява пряко, но настоява всички села и градове, на които служи, да живеят в мир и разбирателство помежду си. Вследствие на това се е превърнал в нещо като върховен съдия на цялата област, до Колумбия на север.

Съветът ми каза, че Циклоп е много заинтересован от създаването на пощенска мрежа и предлага всякакво съдействие от своя страна. Изглежда гори от нетърпение да сътрудничи на Възстановените съединени щати. Разбира се, всички с радост посрещнаха вестта, че скоро ще могат отново да контактуват с останалата част от страната…

Гордън се загледа в последните думи и изведнъж осъзна, че тази вечер просто не е в състояние да продължава с лъжите. Фактът, че госпожа Томпсън ще чете между редовете, вече не му се струваше забавен.

По-скоро тъжен.

„Както и да е — помисли си той. — И без това утре ще имам тежък ден.“ Остави химикалката и започна да се готви за лягане.

Докато се миеше, си спомни последния път, когато бе видял един от легендарните суперкомпютри. Беше само няколко месеца преди войната, когато бе осемнайсетгодишен второкурсник в колежа. Непрекъснато се говореше за новите „интелигентни“ машини, за чието разработване неотдавна бяха съобщили.

Беше вълнуващо време. Медиите провъзгласиха това постижение за край на дългата самота на човечеството. Само че вместо да дойде от космоса, „другият интелект“, с който човек можеше да живее, бе негово собствено творение.

Неохипитата и издателите на университетското списание „Нов ренесанс“ вдигнаха голям купон в деня, в който университетът в Минесота се сдоби със свой суперкомпютър. Към небето се носеха балони, клоуни се премятаха презглава, музика изпълваше въздуха, а хората се бяха разположили на пикник по поляните.

В центъра на всичко това, в огромна Фарадеева клетка, поддържан на въздушна възглавница, се намираше запечатан цилиндър, охлаждан с хелий. В него, захранван автономно и защитен, се намираше Милихром. Никой не беше в състояние да въздейства отвън върху отговорите на механичния мозък.

Цели часове стоя на опашка през онзи следобед. Най-после, когато дойде неговият ред да пристъпи напред и да се изправи срещу камерата, Гордън му зададе куп тестови въпроси, две гатанки и изиграха сложна игра на думи.

Спомняше си онзи светъл ден през пролетта на надеждата толкова ясно, сякаш бе вчера… приятния, нисък тембър, приятелския, открит смях на машината. През онзи ден Милихром се справи с всички предизвикателства и на свой ред отговори със серия сложни каламбури.

Машината меко го беше упрекнала, че не се е представил по най-добрия начин на неотдавнашния изпит по история…

След като редът му мина, Гордън се отдалечи, изпълнен със силна, опияняваща радост, че неговият вид е създал това чудо.

Безнадеждната война избухна малко по-късно. През седемнайсетте ужасни години той просто бе приел, че всички суперкомпютри са мъртви, както бяха мъртви надеждите на нацията и света. Но ето че по някакво чудо един от тях беше жив! Техниците в Орегонския университет някак си се бяха изхитрили да поддържат машината през всички тези години. Не можеше да се освободи от чувството, че е недостойно и нахално да позира пред тези мъже и жени.

Гордън благоговейно угаси лампата и си легна, заслушан в нощните звуци. Някъде в далечината музиката накрая млъкна, последвана от бурни аплодисменти. После чу как хората се разотиват по домовете си.

Най-после всичко се успокои. Чуваше се единствено вятърът и приглушеният шум на компресорите, които поддържаха деликатния мозък на Циклоп свръхохладен и работещ.

Имаше и още нещо. От нощта се понесе богат и нежен звук, който отначало не можеше да свърже с нищо.

След малко си спомни. Някой, вероятно един от техниците, беше пуснал класическа музика по стереоуредба.

„Стереоуредба“… Гордън се наслаждаваше на думата. Нямаше нищо против банджото и цигулките, но след петнайсет години… да чуе отново Бетовен…

Най-накрая заспа, а симфонията продължаваше да звучи в съня му. Тоновете се усилваха и утихваха, а накрая се смесиха с мекия, мелодичен глас, който му говореше през десетилетията. През мъглата на времето към него се протегна механична ръка и го посочи.

„Лъжец — меко и тъжно произнесе гласът. — Толкова много ме разочарова.

Как мога да ви помогна, създатели мои, когато говорите само лъжи?“