Дейвид Брин
Пощальонът (19)

8.

Срещите и преговорите приключиха за четири дни. Внезапно настъпи време да тръгва, а Гордън съвсем не беше готов за това. Питър Ъейдж го придружи и му помогна да пренесе багажа си до конюшнята, където подготвяха конете.

— Съжалявам, че отне толкова много време, Гордън. Сигурно с нетърпение очакваш да продължиш работата си по установяването на пощенската мрежа. Циклоп само искаше да уточни най-подходящия за теб маршрут в северен Орегон.

— Всичко е наред, Питър — успокои го Гордън. — Забавянето не беше голямо, а съм много благодарен за помощта ви.

Известно време крачеха мълчаливо, а в главата на Гордън се въртяха объркани мисли. „Само да знаеше как ми се иска да остана. Само да имаше начин…“

Бе обикнал простото удобство на стаята си, разположена срещу Дома на Циклоп, обилната и вкусно приготвена храна, впечатляващата библиотека. Но сигурно най-много щеше да му липсва електрическата лампа до леглото. През последните четири вечери четеше преди да заспи — навик от младостта, бързо възвърнал се след дълги години потискане.

Двамата облечени в кожени якета пазачи козируваха, когато двамата с Ъейдж завиха покрай Дома на Циклоп и продължиха през моравата към конюшнята.

Докато чакаше Циклоп да подготви маршрута му, Гордън бе обиколил района около Кървалис, бе разговарял с много хора за модерното земеделие, за простите, но технологично напредничави занаяти, както и за теорията, върху която се държеше хлабавата конфедерация. Тайната беше проста. Никой не искаше да воюва, щом това можеше да означава отлъчване от рога на изобилието, който великата машина обещаваше, че някой ден ще се излее върху тях.

Но най-силно впечатление му направи един разговор. Беше проведен последната вечер с Дина Спърджън, най-младата служителка на Циклоп.

В компанията на две от нейните пратенички, те останаха до късно край камината, изпиха огромно количество чай, а той бе засипван с въпроси за живота си преди и след Безнадеждната война.

Гордън беше научил много трикове, за да избягва подробностите около „Възстановените съединени щати“, но нямаше никаква защита срещу подобен разпит. Дина изглеждаше много по-малко заинтригувана от онова, което въодушевяваше другите — възможността да общува с „останалата част от нацията“.

Не, тя искаше да научи за света преди и след бомбите. Особено се заинтересува от онази тежка и трагична година, която Гордън прекара с лейтенант Ван и взвода му. Искаше да знае всичко за всеки човек от него, за неговите недостатъци, за източника на смелост или упоритост, който го караше да продължи да се бори, много след като каузата вече бе загубена.

Не… не загубена. Гордън си го припомни тъкмо навреме, за да измисли успешен край на битката при Мийкър. Пристигна кавалерия. Житниците бяха спасени. Загинаха добри хора (Гордън спести подробностите за агонията на Кайлър и храбростта на Дрю Симс), но в неговия разказ смъртта им не беше напразна.

Разказа го по начина, по който трябваше да се случи, като усещаше в желанието си настоятелност, която го учуди. Жените слушаха с такова внимание, сякаш им разказваше приказка за лека нощ… или им съобщаваше важна информация, за която още на следната сутрин щяха да се явяват на изпит.

„Иска ми се да зная какво точно слушат… какво се опитват да открият в моята малка, ужасна история.“

Може би се дължеше на факта, че районът бе мирен от толкова много време, но Дина искаше да научи и за най-лошите хора, които му се беше случвало да срещне… както и всичко, което знаеше за разбойниците, хипероцеленците и холнистите.

„Ракът в сърцето на ренесанса от края на века… дано гориш в ада, Нейтън Холн.“

Дина продължи да задава въпроси, дори след като Трейси и Мери Ан заспаха край огъня. При нормални обстоятелства щеше да се възбуди от близостта и проявеното внимание от страна на красива жена. Но това не бе като с Аби в Пайн Вю. В този смисъл Дина със сигурност не беше безразлична към него. Само че просто изглеждаше по-заинтересувана от стойността му като източник на информация. И тъй като той бе тук само за няколко дни, тя без никакво колебание беше избрала по какъв начин да го използва.

Гордън откри, че жената в известен смисъл е смаяна и очарована от него. И че ще се чувства нещастна, когато си тръгне.

Но сигурно щеше да е единствената. Той ясно бе усетил, че другите служители ще го изпратят с облекчение. Това се отнасяше дори за Питър Ъейдж.

„Какво пък, такава ми е ролята. Тя ги прави нервни. А вероятно дълбоко в себе си усещат някаква неискреност. Не бих могъл да ги обвинявам.“

Дори да вярваха на историята му, повечето техници нямаха много причини да харесват представителя на някакво „правителство“, защото то рано иди късно щеше да се намеси в делата, на които бяха посветили живота си. Те говореха за жаждата си за контакт с външния свят. Но Гордън чувстваше, че повечето от тях в най-добрия случай просто се преструват.

Не че имаше от какво да се страхуват.

Все още не беше сигурен за мнението на самия Циклоп. Машината, поела върху себе си съдбата на цялата долина, се държеше двусмислено или дистанцирано по време на последвалите срещи. Нямаше шеги и остроумни каламбури, а само гладки и сериозни разговори. Тази хладина бе много разочароваща след спомените за отдавна отминалия ден в колежа в Минеаполис.

Разбира се спомените му за онзи суперкомпютър може би бяха разкрасени с времето. Циклоп и неговите служители бяха свършили толкова много работа тук. Той не беше човекът, който можеше да отсъди.

Минаха покрай опожарените руини на някакви стари сгради, Гордън се огледа.

— Тук май се е водило доста тежко сражение — гласно отбеляза той.

Питър се намръщи от спомена.

— Точно тук отблъснахме една от тълпите по времето на бунтовете против машините. Виждаш ли разрушените трансформатори и стария авариен генератор? След като ги взривиха, трябваше да преминем на вятърните и водните турбини.

Купчини черни останки от машините лежаха на местата, където техници и учени отчаяно се бяха сражавали, за да защитят делото на своя живот. Това накара Гордън да си спомни за другия проблем.

— Продължавам да мисля, че трябва да се направи още нещо срещу евентуалното нападение на оцеленците, Питър. А то ще се състои скоро, ако съм чул добре онези разузнавачи.

— Но ти призна, че си чул само части от разговора и може да си останал с погрешно впечатление — възрази Ъейдж. — Разбира се, ще подсилим патрулите, веднага щом сме в състояние да отделим свободни хора. Ала трябва да разбереш, че Циклоп има свои собствени методи за взимане на решение. От десет години насам не е имало всеобща мобилизация. Ако Циклоп поиска такава и се окаже, че е било фалшива тревога… — той остави изречението недовършено.

Гордън знаеше, че местните старейшини на селата се отнасят с подозрение към думите му. Не искаха да отделят хора от ежедневната полска работа. А Циклоп изрази съмнение, че бандите на холнистите действително са в състояние да се организират за истински сериозен удар на неколкостотин километра от собствените си леговища. Това просто не било характерно за техния манталитет, обясни машината.

Гордън трябваше да се съгласи със становището на Циклоп. В края на краищата в неговата памет бяха вкарани всички написани някога трудове по психология. Както и трудовете на самия Холн.

Може би разузнавачите бяха тръгнали просто да грабят и говореха такива велики неща, само за да се окуражават един друг.

Може би.

„Е, стигнахме.“

Конят му, великолепен силен жребец, вече беше оседлан. Другият — прекрасна едра кобила — носеше екипировката и пощата. Щеше да е истинско чудо, ако някой от петдесетте получателя все още бе останал жив. Но за оцелелите дори само едно-единствено писмо щеше да означава много и щеше да положи началото на продължителния, мъчителен процес на възстановяване на контактите.

Може би ролята му щеше да донесе някаква полза. Поне колкото да компенсира лъжата…

Гордън скочи на коня и потупа животното, за да го успокои. Питър му подаде ръка:

— Ще се видим по време на обратния ти път след три месеца, Гордън. Когато се връщаш на Изток.

„Почти същото, което каза Дина Спърджън. А може да се върна и още по-рано, ако събера кураж да кажа цялата истина.“

— Дотогава Циклоп обещава да подготви подробен доклад за условията в северен Орегон.

Ъейдж задържа ръката му за миг. Гордън отново се почувства объркан. Човекът срещу него изглеждаше нещастен заради нещо — нещо, за което не можеше да говори.

— Бог да благослови делото ти, Гордън — сериозно каза той. — Ако мога да ти помогна по някакъв начин, какъвто и да е той, просто ми се обади.

Гордън кимна. Слава Богу, нямаше нужда от думи. Пришпори коня си и пое по пътя на север. Кобилата го следваше плътно отзад.