Дейвид Брин
Пощальонът (31)

7.

Планините Калахан отделяха долината Камас от Роузбърг на стотина километра от морето. Следваше малката река Коквил, която течеше на запад под разрушените мостове, преди в нея да се влеят северните и южните й притоци под утринната сянка на Шугърлоуф Пийк.

По северната страна на долината на отделни места се виждаха оградени пасища, сега покрити със сняг. От време на време зад хълмовете можеше да се забележи пушек от комин.

На южния бряг обаче нямаше нищо — само развалини, постепенно поглъщани от растителността.

Нямаше укрепления. Това озадачи пътешествениците — долината се намираше на линията, където холнистите са били спрени и накрая отблъснати.

Калвин Луис се опита да обясни.

— Реката не се пази с укрепления — каза им той на провлачения си диалект, като сочеше наляво и надясно. Жилавият тъмноок младеж беше съпътствал Джони по време на първото му пътуване по тези места. — Пазим северния бряг, като от време на време разузнаваме на юг и държим под око всичко, което прекоси реката.

Филип Бокуто изсумтя и кимна одобрително. Явно и той би постъпил така. Джони Стивънс не каза нищо. Вече бе чувал обясненията.

Гордън продължи да се взира в дърветата, като се опитваше да открие наблюдателите. Без съмнение мнозина от тях се бяха разположили покрай двата бряга и наблюдаваха пътя. Само веднъж му се стори, че вижда някакво движение високо над земята, а може би проблясък на бинокъл. Но разузнавачите бяха добри. По дяволите, много по-добри, от когото и да е от Армията на Уиламит. Може би с изключение на Фил Бокуто.

Войната на юг очевидно не се беше водила с армии, обсади и стратегически ходове. По-скоро е имало битки, подобни на битките между индианските племена… победата се е измервала с внезапните краткотрайни нападения, броя на труповете и взетите скалпове.

Оцеленците бяха експерти в този тип воюване. Неподготвените срещу подобна тактика жители на Уиламит бяха идеалната им жертва.

Тук обаче фермерите бяха успели да ги спрат. Гордън не бе особено вещ в тактическите въпроси и затова остави задаването на въпроси на Бокуто. Това бяха умения, които се усвояваха цял живот. Той беше тук с една-единствена цел — не да се учи, а да убеждава.

Докато се изкачваха по стария път, пред тях се разкри забележителна гледка. В ниското се виждаха притоците на Коквил. Покритите със сняг гори изглеждаха така, както сигурно са изглеждали преди появата на човека — величествени и невъзмутими, сякаш ужасът на последните седемнайсет години е бил от някакво значение само за ефимерните същества, нищожни пред лицето на Земята.

— Понякога копелетата се опитват да се промъкнат на големи канута — каза Кал Луис. — Южният приток идва почти направо от Роуг и е доста бърз. — Младият мъж се усмихна. — Но Джордж винаги ги усеща. Винаги е готов да ги посрещне.

В гласа му отново се прояви онова вече познато смесено чувство на уважение и благоговение пред лидера. Дали този човек не ядеше враговете си на закуска? Или ги поразяваше с мълнии? След безбройните разкази Гордън беше почти готов да повярва във всичко, свързано с Джордж Поътън.

Внезапно Бокуто дръпна юздите на коня си и спря Гордън с лявата си ръка. Изневиделица в ръката на бившия морски пехотинец се появи автоматичният му пистолет.

— Какво има, Фил? — Гордън извади карабината си, докато оглеждаше гористите склонове. Конете затанцуваха и спряха.

— Нещо… — Бокуто подуши въздуха. Широките му ноздри се бяха разширили още повече. Очите му се присвиха в недоумение и изненада. — Надушвам мечешка мас!

Кал Луис погледна нагоре към дърветата и се усмихна. Точно над тях се понесе нисък гърлен смях.

— Браво, мой човек! Имаш страхотни реакции!

Иззад елите се подаде огромна фигура, очертана на фона на следобедното слънце. Гордън леко потрепера. Част от него за момент се чудеше дали това изобщо е човек или легендарният Саскуоч — Големият крак от северозапада.

Фигурата пристъпи и пред тях се изправи мъж на средна възраст. Лицето му беше като издялано от скала. Дългата му до раменете сива коса бе вързана отзад на опашка. Носеше риза без ръкави, разкриваща ръце с размерите на бедра. Очевидно студът изобщо не го безпокоеше.

— Аз съм Джордж Поътън — усмихна се той. — Господа, добре дошли в планината Шугърлоуф.

Гордън преглътна. Гласът напълно съответстваше на външния вид. В него се усещаше власт — толкова силна, че нямаше нужда от позьорство и преиграване. Поътън разпери ръце.

— Хайде идвайте, ти, с острото обоняние и останалите с лъскавите си униформи. Значи надуши меча мас, а? Ела да хвърлиш поглед на дома ми, метеорологичната станция горе. Ще видиш за какво служи това нещо.

Посетителите отдъхнаха и с облекчение свалиха оръжията си, готови да избухнат в смях. „Не е Саскуоч — помисли си Гордън. — Просто широко скроен планинец. Нищо повече.“

Успокои уплашения си кон. Явно и той беше усетил миризмата на мечка.