Дейвид Брин
Пощальонът (25)

1.

Вихрушките извайваха от падащия сняг дяволски форми. Подобни на призраци, те сякаш се надигаха от сивите преспи и се нахвърляха срещу замръзналите дървета.

Един засипан със сняг клон се прекърши, сякаш не бе издържал тежестта на поредната мръсносива снежинка. Ехото от трясъка отекна по тесните горски пътеки като приглушен пушечен изстрел.

Снегът постепенно покриваше изцъклените очи на умрял от глад елен и запълваше вдлъбнатините между изпъкващите му ребра. Скоро следите на мястото, където животното за последен път бе ровило в безуспешно търсене на храна, изчезнаха.

Танцуващите снежинки покриваха и другите жертви и затрупваха с меки бели пластове тъмночервените петна върху стария сняг.

Скоро всички тела лежаха завити и спокойни, като че ли спяха.

 

 

Бурята бе заличила повечето от следите от битката, когато Гордън намери трупа на Трейси под тъмната сянка на побелял от снега кедър. Ледената кора бе спряла кървенето. От прерязания гръклян на нещастната млада жена вече не течеше нищо.

Той се отърси от мислите за Трейси, каквато, макар и бегло, я познаваше — енергична и смела, изпълнена с леко налудничав ентусиазъм по отношение на безнадеждната работа, с която се бе захванала. Стисна устни, когато разкъса вълнената й риза и докосна подмишницата й.

Тялото още беше топло. Всичко това се бе случило само преди няколко минути.

Гордън хвърли поглед на югозапад, накъдето в болезнено яркия блясък следите се губеха и вече изчезваха под натрупващия се сняг. До него почти безшумно се появи облечена в бяло фигура.

— Мамка му! — промълви Филип Бокуто. — Трейси беше толкова добра! Можех да се закълна, че онези изроди няма да…

— Е, успели са — рязко го прекъсна Гордън. — И то преди не повече от десет минути.

Той хвана момичето за катарамата на колана и го повдигна, за да може другият да види. Тъмнокафявото лице мълчаливо кимна под бялата качулка. Трейси не бе обезобразена със символите на холнистите. Тази малка банда хипероцеленци беше бързала прекалено много, за да може да спре и да вземе обичайните си зловещи трофеи.

— Можем да ги настигнем! — прошепна Бокуто. В очите му гореше дива ярост. — Мога да доведа останалите от нашите и да се върна за пет минути.

— Не, Фил — поклати глава Гордън. — Вече ги преследваме прекалено далеч отвъд отбранителната линия. Ще ни направят засада някъде, докато ги намерим. По-добре да вземем Трейси и да се връщаме още сега.

Бокуто стисна зъби.

— Можем да хванем копелетата! — за първи път повиши глас той.

Гордън почувства раздразнение. „Какво право има Филип да иска това от мен?“ Някога, преди светът да рухне, Бокуто бе служил като сержант в морската пехота. Тъкмо негова работа беше да взима практичните, неудовлетворителни решения… да носи отговорността.

— Не, няма — поклати глава Гордън. — И точка. — Погледна към момичето, което до тази сутрин бе най-добрият разузнавач в армията на Уиламит… но очевидно не достатъчно добър. — Трябват ни живи бойци, Фил. Трябват ни яростни и жадни за бой хора, а не трупове.

За миг двамата не се гледаха. После Бокуто избута Гордън настрани и пристъпи към неподвижното тяло в снега.

— Дай ми пет минути и доведи останалите — каза той, докато влачеше трупа на Трейси от подветрената страна на кедъра. После извади ножа си. — Прав сте, сър. Трябват ни яростни мъже. Двамата с Трейси ще се погрижим да ви ги осигурим.

Гордън примигна.

— Фил — пристъпи напред той. — Недей.

Бокуто не обърна внимание на ръката на Гордън и разкъса още повече ризата на Трейси. Не вдигна поглед, но гласът му звучеше глухо.

— Казах, че си прав! Трябва да накараме нашите дебелогъзи селяни така да побеснеят, че да се бият! А Дина и Трейси ни казаха да направим точно това, ако се наложи…

Гордън не можеше да повярва на ушите си.

— Дина е луда, Фил! Не си ли го разбрал досега? Моля те, недей! — Той сграбчи ръката на сержанта и го извъртя към себе си, но трябваше бързо да се отдръпне пред острието на ножа. Очите на приятеля му горяха. Той махна с ръка на Гордън да си върви.

— Не усложнявай нещата, Гордън! Ти си мой командир и ще ти служа дотогава, докато съм в състояние да избивам колкото може повече от тези проклети холнистки копелета. Но, мамка му, ти си прекалено цивилизован за тези отвратителни времена! Ето защо сега аз решавам. Чуваш ли ме? Няма да ти позволя да предадеш Трейси, Дина или мен със своите предразсъдъци от Двайсети век! А сега се разкарайте оттук, господин инспектор… сър — гласът на Бокуто трепереше от вълнение. — И не забравяйте да ми дадете пет минути, преди да доведете останалите.

Продължи да се мръщи, докато Гордън не отстъпи. После седна на земята, избърса една сълза от окото си и се зае с ужасната си задача.

Полузашеметен, Гордън се запрепъва надолу по поляната. Фил Бокуто никога не се бе държал така с него — размахал нож с див поглед, неподчиняващ се на заповедите…

И тогава се сети.

„Аз не му заповядах да не върши това. Молех го, но не му наредих…

Наистина ли съм сигурен, че не постъпва правилно? Не вярвам ли и аз дълбоко в себе си на някои от нещата, които проповядват Дина и налудничавите й последователки?“

Гордън поклати глава. Фил определено беше прав за едно — за глупавото му философстване на бойното поле. Оцеляването тук само по себе си бе достатъчно сериозен проблем. Другата война, която водеше всяка нощ в сънищата си, можеше да почака.

Внимателно се заспуска по склона, стиснал здраво сабята си — най-ефективното оръжие в подобно време. Половината от хората му предпочитаха дългите ножове пред пушките — още един номер, научен с цената на много жертви от ръцете на техните смъртоносни, дяволски врагове.

Двамата с Бокуто бяха оставили другите от групата само петдесет метра назад, но разстоянието изглеждаше страшно голямо, докато очите му трескаво търсеха евентуални капани. Снежните вихрушки приемаха форми, сякаш бяха разузнавачи на някаква призрачна армия, която още не бе решила на коя страна да застане. Безплътни и неутрални в една тиха, ужасна война.

„Кой ще се погрижи…?“ — сякаш го питаха те. Думите така и не оставяха Гордън на мира, дори и в онази сутрин, в която направи своя избор между практичната предпазливост и отчаяната надежда.

Добре поне, че тази банда холнисти се представи по-лошо от обикновеното, а местните фермери и простолюдието проявиха смелост, каквато никой не беше очаквал. Освен това Гордън и ескортът му правеха обиколка недалеч оттук и се включиха в битката в най-критичния момент.

Всъщност армията на Уиламит бе спечелила съвсем незначителна победа и бе изгубила двайсетина души срещу петима от страна на врага. Вероятно не повече от трима-четирима се бяха измъкнали на запад.

И въпреки това четири от тези чудовища в човешки облик бяха повече от достатъчни, дори да бяха изморени и боеприпасите им да привършваха. От неговите хора бяха останали само седем, а помощта бе далеч.

„Нека си идат. Ще се върнат.“

Точно пред него се обади бухал. Разпозна сигнала на Лийф Морисън. „Става все по-добър — помисли си Гордън. — Ако сме живи след година, сигурно ще е в състояние да заблуди някого.“

Сви устни и се опита да имитира сигнала — два крясъка в отговор на трите. След това се промъкна през тясната просека и се спусна в дерето, където го очакваха хората му.

Морисън и двама други се приближиха. Брадите и качулките им от овча кожа бяха покрити със сух сняг. Стискаха нервно оръжията си.

— Джо и Анди? — попита Гордън.

— На стража — отсечено отговори едрият швед Лийф, като кимна с глава наляво и надясно.

— Добре. — Гордън бръкна в чантата си и извади термос. Една от привилегиите на ранга — не се налагаше да иска разрешение за глътка горещ сайдер.

Другите заеха отново местата си, но продължиха да се оглеждат назад, зачудени къде се е губил до този момент „инспекторът“. Морисън, фермер, който едва се бе спасил от клането в Грийнлийф миналия септември, го гледаше с искрящите очи на човек, който е загубил всичко и вече не принадлежи изцяло на този свят.

Гордън хвърли поглед към часовника си — чудесно изделие от времето преди войната, подарено му от техниците в Кървалис. Времето беше изтекло. Бокуто вече сигурно се връщаше назад и прикриваше следите си.

— Трейси е мъртва — каза той. Лицата им пребледняха. Гордън продължи, като следеше реакцията им: — Сигурно се е опитвала да пресече пътя на ония копелета и да ги задържи, докато пристигнем. Без да е поискала разрешението ми — той сви рамене. — Те са я пипнали.

Чуха се гърлени ругатни. „Така е по-добре — помисли си Гордън. — Но следващия път холнистите няма да ви чакат да се ядосате, момчета. Ще ви избият, докато се чудите дали да се страхувате или не.“

Добре обигран в лъжите, той продължи с равен тон:

— Ако бяхме пристигнали пет минути по-рано, щяхме да я спасим. А така дори са имали време да си вземат сувенири.

Този път на лицата им се изписа гняв и срам.

— След тях! — извика Морисън. — Не може да са отишли много надалеч!

Останалите одобрително заръмжаха.

„Не беше достатъчно бързо“, отсъди Гордън.

— Не. Щом като вие, момчета, се довлачихте дотук като охлюви, няма начин да се справите с неизбежната засада. Ще отидем до мястото и ще приберем трупа на Трейси. След това си отиваме вкъщи.

Върху лицето на един от фермерите — онзи, който най-гръмогласно призоваваше към възмездие — веднага се изписа облекчение. Другите обаче хвърлиха злобни погледи към Гордън. Мразеха го заради думите му.

„Точно така, момчета — горчиво си помисли той. — Ако бях истински лидер, щях да намеря по-добър начин да ви подхвърля кокала.“

Прибра термоса, без да го предложи на никого. Жестът бе достатъчно ясен — не заслужаваха.

— Хайде — изкомандва той, докато слагаше раницата на гърба си.

Този път те се размърдаха бързо, събраха нещата си и запълзяха нагоре в снега. Джо и Анди се появиха от двете страни и заеха местата си по краищата. Разбира се холнистите никога не биха се маскирали толкова лошо, но те имаха много по-дълга практика от тези мудни войници.

Онези с пушките прикриваха хората, въоръжени с ножове, които се промъкваха отпред. Гордън вървеше последен, точно зад групата. По едно време Бокуто изникна до него, сякаш от нищото. При цялото си усърдие, никой от фермерите не бе успял да го усети.

Лицето на разузнавача беше непроницаемо, но Гордън знаеше как се чувства. Не срещна погледа му.

Внезапно отпред се разнесе изненадан, пълен с гняв възглас. Първият бе открил обезобразеното тяло на Трейси.

— Само си представи как биха се почувствали, ако научеха истината — тихо каза Филип. — Или ако открият истинската причина, поради която повечето от твоите разузнавачи са момичета.

Гордън сви рамене. Идеята не беше негова, но той се бе съгласил. Вината падаше изцяло върху него. Прекалено много вина за една кауза, която беше безнадеждна.

И въпреки това не можеше да каже цялата истина дори на циничния Бокуто.

— Знаеш основната причина — въздъхна той. — Истината, не теориите на Дина и обещанията на Циклоп.

Бокуто кимна и за миг в гласа му се долови нещо друго.

— За Възстановените съединени щати — тихо, почти благоговейно произнесе той.

„Лъжи в лъжите — помисли си Гордън. — Само ако знаеше истината, приятелю…“

— За Възстановените съединени щати — съгласи се гласно. — Да!

Двамата продължиха напред към малката армия от уплашени, но вече гневни мъже.