Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Postman, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дейвид Брин. Пощальонът
Американска, първо издание
ИК „Бард“, София, 1998
Преводач: Венцислав Божилов
Редактор: Вихра Манова
Художествено оформление на корицата: „Megachrom“ Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Дима Василева
ISBN: 954-585-001-5
История
- — Добавяне
- — Корекция на разкъсани абзаци
6.
През следващите десет дни животът на Гордън потече в друго русло. Сякаш за да навакса умората от последните шест месеца път, сутрин спеше до късно и когато се събуждаше, откриваше, че Аби си е отишла като сън.
И все пак, когато се протягаше и отваряше очи, усещаше топлината и уханието на тялото и. Слънчевите лъчи, които струяха през прозореца му, го изпълваха с пролетни чувства, сякаш изобщо не беше есен.
До обяд я виждаше рядко. Помагаше на останалите цепеше дърва или копаеше основите на новата плевня. Когато повечето от жителите на селото се събираха на общата трапеза за обед, Аби се връщаше от своите задачи. Но тя прекарваше обяда с по-малките деца и заместваше възпитателя им — Старият, еднокрак господин Лоутс.
Младата жена хвърляше бегъл поглед към Гордън, но кратката й усмивка му бе достатъчна. Знаеше, че това ще продължи само няколко дни и все пак тези усмивки го караха да чувства, че всичко е истина, а не поредният сън.
През следобедите заседаваше заедно с госпожа Томпсън и останалите старейшини помагаше при правенето на опис на книгите и в други отдавна загърбени неща. А през свободното си време даваше уроци по четене и стрелба с лък.
Един ден с госпожа Томпсън обмениха опит по оказване на първа помощ на ранен от „тигър“, както местните наричаха новия звяр, произлязъл от пумата и избягалите от зоопарковете по време на следвоенния хаос леопарди. Ловецът се натъкнал на животното с плячката му, но за щастие се отървал само с едно ухапване и успял да избяга. Гордън и госпожа Томпсън бяха сигурни, че раната ще заздравее.
Вечер всички се събираха в големия гараж и Гордън преразказваше Марк Твен, Сейлс и Кийлър. Приканваше ги да пеят стари кънтри песни, с умиление да си спомнят рекламните куплети и да играят на „Спомняте ли си, когато“. После идваше време за представление.
Облечен в парцали и станиол, той играеше Джон Пол Джоунс[1], провъзгласяващ бунта от палубата на кораба си. Беше Антън Пърсеверъл, изследващ заедно с побъркания си робот опасностите на далечни светове и предела на собствените си възможности. Бе и доктор Хъдсън, преживял ужасите на Кенийския конфликт, за да лекува жертвите на биологическата война.
Отначало се чувстваше нелепо в импровизирания костюм. Не му беше лесно да марширува по сцената, да размахва ръце и да крещи полузабравени или измислени на момента фрази. Никога не бе обичал актьорската игра като професия, дори преди войната.
Но именно тя му беше помогнала да прекоси половината континент, а и той бе добър. Усещаше възхитените погледи на своята публика, жаждата й за чудо, за нещо различно от монотонното ежедневие. Нейното въодушевление му даваше сили. Болни и съсипани, притиснати от тежките грижи и борба за оцеляване, зрителите му вдигаха поглед, а в замъглените им очи се събуждаше нещо ново — споменът и надеждата.
С ролите си Гордън им връщаше част от изгубената романтика. А в края на представленията той също поне за малко забравяше настоящето.
Всяка нощ Аби идваше при него. Сядаше на ръба на леглото и говореше за живота си, за съселяните, за децата, за Майкъл. Носеше му книги и го молеше да й ги преразказва, разпитваше го за младостта му, за студентския живот в чудните времена преди Безнадеждната война.
След това се усмихваше, махаше прашните книги и се пъхаше до него под завивките, а той се обръщаше и гасеше свещта.
На десетата сутрин тя не се измъкна тихо призори. Вместо това го събуди с целувка.
— М-м, добро утро — каза той и протегна ръце към нея, но Аби се отдръпна. Вдигна дрехите си и докосна корема му с гърди.
— Трябваше да те оставя да спиш — каза му тя. Роклята й беше смачкана на топка в ръцете й. — Но искам да те питам нещо.
— Какво? — Гордън се надигна и се облегна на възглавницата.
— Днес заминаваш, нали? — попита тя.
— Да — сериозно кимна той. — Може би така е най-добре. Бих искал да остана. Но тъй като не мога, май е по-добре отново да поема на запад.
— Зная. — Аби също бе сериозна. — Никой не иска да тръгваш. Но… добре, днес вечерта отивам при Майкъл на кошарата. Страшно ми липсва. — Тя го докосна по бузата. — Това не те притеснява, нали? Искам да кажа, тук с теб беше чудесно, но той ми е съпруг и…
Гордън се усмихна и взе ръката й в своята. За негова изненада, чувствата му бяха доста смесени. Изпитваше към Майкъл повече завист, отколкото ревност. Желанието да имат деца и очевидната им любов един към друг правеха ситуацията напълно ясна. Трябваше да се разделят. Надяваше се да им е помогнал. Независимо от техните фантазии, едва ли щеше да му се случи да дойде отново тук.
— Имам нещо за теб. — Аби се наведе и измъкна изпод леглото малък сребрист предмет с верижка й хартиен пакет. — Това е свирка. Госпожа Хаулет каза, че трябвало да имаш свирка. Окачи я на шията му и я нагласи, докато остана доволна от резултата. После взе малкия пакет. — Освен това тя ми помогна да напиша това писмо. Намерих няколко марки в едно чекмедже в бензиностанцията, но не се залепваха. Затова нося пари. Тук са четиринайсет долара. Ще стигнат ли?
Подаде му малка пачка избелели банкноти.
Той не можа да сдържи усмивката си. Предишния ден при него бяха идвали още петима-шестима. Бе приел техните писма и пари с колкото може по-сериозна физиономия. Можеше да използва момента и да иска от тях нещо по-полезно, но селото вече го бе снабдило с провизии за цял месец и с двайсет стрели за лъка му. Нямаше нито нужда, нито желание да иска още нещо.
Някои от по-старите имаха роднини в Юджийн, Портланд или в другите градчета в долината на Уиламит. Бе му по път и затова взе писмата. Неколцина ги бяха адресирали до Оукридж и Блу Ривър. Тях пъхна най-дълбоко в чантата си. Останалите спокойно можеше да изхвърли, но все пак отстъпи в името на всичко, което бяха направили за него.
Гордън делово отдели няколко от неизползваемите банкноти и й върна останалите.
— И на кого пишеш? — попита той и взе писмото. Чувстваше се като Дядо Коледа и това го забавляваше.
— До университета в Юджийн. Пращам им цял куп въпроси дали пак приемат нови студенти? Приемат ли женени студенти? — Аби се изчерви. — Зная, че трябва здравата да наблегна на четенето, за да се подготвя достатъчно добре. И че те сигурно не са се оправили дотолкова, че да приемат нови студенти. Но Майкъл е много умен… и може би след време ще ни пишат, че нещата започват да се оправят.
— Дотогава… — Гордън поклати глава.
— Дотогава със сигурност ще се науча да чета — кимна Аби. — Госпожа Томпсън обеща да ми помага. Съпругът й се съгласи да отвори училище през зимата. Ще помагам на децата. Надявам се да стана учителка. Мислиш ли, че е глупаво?
Гордън отново поклати глава. Смяташе, че вече нищо не може да го изненада, но се оказа, че не е така. Въпреки напълно обърканата представа на Аби за света, нейната надежда го трогна. Хвана се, че и той мечтае заедно с нея. А в мечтите няма нищо лошо, нали?
— Всъщност — доверително продължи Аби, като мачкаше роклята си, — една от причините да напиша писмото е, че искам да имам… някой, с когото да кореспондирам. Това е думата, нали? Надявам се някой от Юджийн да ми отговори. Така и ние ще получаваме писма. Страшно искам да получавам писма. Освен това — сведе поглед тя, — така ще имаш още един повод да дойдеш пак тук след година… освен че сигурно ще искаш да видиш бебето.
Вдигна поглед и се намръщи.
— Взех идеята от твоето представление на Шерлок Холмс! Това са „скрити подбуди“, нали така?
Беше толкова искрена, така убедена в правотата си, че Гордън изпита силен, почти болезнен прилив на нежност. Очите му се напълниха със сълзи, докато я прегръщаше. Притискаше я силно в обятията си и леко я люлееше, затворил очи пред реалността, вдишвайки наред със сладкия аромат на тялото й оптимизма и надеждата, за които смяташе, че са напуснали този свят.