Дейвид Брин
Пощальонът (41)

17.

— Знам всичко за твоите жени.

Светът се въртеше пред очите на Гордън. Не можеше да спре погледа си върху нищо, дори върху мъжа, който разговаряше с него.

Висеше надолу с главата, завързан за глезените. Отпуснатите му ръце бяха на около половин метър от калния дървен под. Генерал Маклайн седеше до огъня и дялкаше парче дърво. Всеки път, когато Гордън се завърташе към него, той го поглеждаше и му се хилеше.

Болките в глезените и гръдния кош бяха нищо в сравнение с кръвта, нахлуваща в главата му. От задната врата се чуваше хлипане — сърцераздирателно, наистина, но много по-приемливо в сравнение с писъците, които се разнасяха през последния половин час. Най-накрая Маклайн беше наредил на Безоар да спре и да накара жените да се залавят за работа. В съседната стая имаше затворник, за който трябваше да се положат грижи, а той не искаше Марси и Хедър да бъдат бити до смърт, докато все още можеха да са полезни по някакъв начин.

Освен това Маклайн искаше да разговаря с Гордън на спокойствие.

— Неколцина от твоите ненормални шпионки живяха достатъчно дълго, за да бъдат разпитани — благо каза холнисткият главатар. — Онази в съседната стая все още не е много склонна да ни съдейства, но вече имаме докладите на нашите хора, така че картината е доста ясна. Трябва да ти дам още една точка, Кранц. Планът е наистина добър. Много жалко, че не сработи.

— Нямам никаква представа за какво, по дяволите, говориш, Маклайн — езикът на Гордън беше надебелял и той едва изговаряше думите.

— Разбираш много добре, виждам го изписано на лицето ти — отговори му генералът. — Вече няма нужда да си играеш на секретност. Няма и защо да се тревожиш повече за твоите храбри момичета. Поради нестандартния им начин на атака претърпяхме известни загуби. Но се обзалагам, че са много по-малко, отколкото си се надявал. Разбира се, вече всички от тях са или мъртви, или пленени. Все пак те поздравявам за чудесния опит.

— Копеле мръсно! — сърцето на Гордън биеше бясно. — Не го приписвай на мен. Идеята беше изцяло тяхна! Дори не зная какво са били намислили!

За втори път по лицето на Маклайн се изписа изненада.

— Виж ти — обади се най-накрая варваринът. — Просто да не повярваш. Феминистки, и то в наше време. Мой скъпи инспекторе, май идваме точно навреме, за да спасим горките хора!

Гордън не можеше да понесе самодоволната усмивка на лицето му. Искаше да я изтрие на всяка цена.

— Никога няма да победиш, Маклайн. Дори да изгориш Кървалис и да разбиеш Циклоп на парчета, хората никога няма да престанат да се борят срещу теб!

Усмивката не изчезна. Генералът зацъка с език и поклати глава.

— Мислиш, че имаме жълто около устата ли? Скъпи приятелю, как е станало така, че шепа нормани са успели да укротят гордите саксонци? Как римляните са покорили галите? Сър, трябва да сте наистина голям романтик, за да подценявате до такава степен силата на страха.

Маклайн отново се зае с парчето дърво.

— Между другото — продължи той, — забравяш, че няма вечно да останем аутсайдери. Ще попълним редиците си с твоите хора. Безброй млади мъже ще се убедят в предимството да бъдат господари вместо роби. И за разлика от Средновековието, ние, новите феодали, вярваме, че всеки мъж трябва да има право да завоюва мястото си. Това е истинска демокрация, приятелю. Онази, към която е вървяла Америка преди предателството на конституционалистите. Моите собствени синове трябва да могат да убиват, за да станат холнисти, или да пълзят в краката на по-достойните от тях. Ще имаме нови попълнения. И то, повярвай, повече от многобройни. С огромното население на север след десет години ще разполагаме с най-голямата армия от времето, когато онази „Франклинщайнова“ цивилизация беше погълната от собственото си лицемерие.

— Какво те кара да мислиш, че другите ви врагове ще ви отпуснат тези десет години? — изръмжа Гордън. — Да не смяташ, че калифорнийците ще ви чакат, докато си ближете раните и приготвите нова армия?

Маклайн сви рамене.

— Говориш без изобщо да знаеш как стоят нещата, скъпи ми приятелю. Щом се оттеглим, онази хлабава конфедерация на юг ще се разпадне и ще забрави за нас. Дори да успеят да прекратят боричканията помежду си и да се обединят, на онези „калифорнийци“, както ги наричаш, ще им е нужно цяло поколение, преди да ни достигнат в нашето ново царство. А дотогава ще бъдем повече от готови да им нанесем ответен удар. Освен това — и тук е най-сладкият момент, — дори да се осмелят да ни нападнат, първо ще им се наложи да се справят с твоя приятел от Шугърлоуф!

Маклайн се разсмя, като видя изражението върху лицето на Гордън.

— Мислеше си, че не знам за твоята мисия? О, господин Кранц, за какво иначе щях да си давам труда да правя засади и да нареждам да те водят при мен? Зная всичко за отказа на Стопанина да се заеме с каквото и да било извън територията между Роузбърг и морето. И все пак, не е ли великолепно? „Стената на Калахан“, прочутият Джордж Поътън ще защитава долинката си и по този начин ще защитава фланга ни, докато ние обединяваме севера… докато най-после бъдем готови за Голямата кампания.

Генералът замислено се усмихна.

— Често съжалявах, че Поътън така и не успя да ми падне в ръцете. Докато ние се трепехме, той винаги се изплъзваше, винаги гледаше да направи някоя поразия другаде. Но така е още по-добре! Нека си поживее още десетина години в своята ферма, докато завладявам останалия Орегон. Тогава ще дойде и неговият ред. Дори и вие, господин инспекторе, ще се съгласите, че заслужава онова, което го чака.

Гордън нямаше какво да му отговори. Маклайн го побутна с палката си, само колкото да го завърти отново.

— Бил и аз проверихме нагоре по планината — разнесе се гласът на горилата-аугмент Шон. — Намерихме същите следи като ония, нагоре по реката. Сигурен съм, че е черното копеле, дето затри часовите.

„Черно копеле… Фил?“ Дъхът на Гордън секна.

Маклайн се разсмя.

— Как може! Шон, засрами се! Нейтън Холн не е бил расист и ти също не трябва да бъдеш. Винаги съм съжалявал, че националните малцинства са имали такава зла участ по времето на бунтовете и хаоса. Дори силните сред тях не са разполагали с големи шансове да се спасят. Влез в положението на онзи войник. Той преряза гръкляните на трима наши. Той е силен и от него може да стане чудесен холнист.

Дори от крайно неудобната си позиция, Гордън успя да види вкиснатата физиономия на Шон. Аугментът обаче не каза нито думичка.

— Жалко, че нямаме време да си поиграем с него — продължи Маклайн. — Иди и му виж сметката, Шон.

Въздухът се раздвижи и огромният ветеран вече беше навън, почти безшумно, без да каже дума.

— Наистина бих предпочел първо да предупредим твоя разузнавач — сподели Маклайн. — Щеше да бъде по-спортсменско, ако човекът знаеше какво се задава насреща му.

Маклайн отново се засмя.

— Жалко, че в тези тежки времена не е особено разумно да играеш по правилата.

Гордън си бе мислил, че досега е изпитвал омраза. Но леденият гняв, който го обзе в момента, не приличаше на нищо, което беше чувствал преди.

— Филип! Бягай! — изкрещя той с всички сили, молейки се гласът му да преодолее шума на дъжда. — Внимавай, те ид…

Палката на Маклайн го удари през устата и главата му се люшна отново. Светът се замъгли и за малко не потъна в мрак. От очите му потекоха сълзи. Усети вкуса на кръв.

— Да — кимна Маклайн. — Ти си истински мъж. Признавам ти го. Когато настъпи часът ти, ще се постарая да умреш като мъж.

— Не ми трябват жестовете ти, Маклайн. — Гордън се задъхваше. Генералът се усмихна бегло и отново се залови с дялкането си.

Няколко минути по-късно задната врата се отвори.

— Връщай се при жените си! — тросна се Маклайн и Чарлз Безоар побърза да изчезне в склада. Марси и Хедър сигурно още бяха там и се грижеха за затворника, който Гордън още не бе видял.

— Това само идва да покаже, че понякога и силният мъж може да бъде отрепка — кисело коментира Маклайн. — Но този ми е необходим. Поне засега.

 

 

Гордън беше изгубил всякаква представа за време, когато от гората се изсвири. Помисли си, че това е писък на нощна птица, но Маклайн реагира бързо, като духна малката газена лампа и хвърли пясък в огъня.

— Този е прекалено добър, за да го пропусна — каза той. — Момчетата явно се радват на добър лов. Ще ме извиниш ли за няколко минути?

После сграбчи косата му.

— Разбира се, стига да гъкнеш, ще те убия веднага, щом се върна. Гарантирам ти го.

Позицията на Гордън не му позволяваше дори да свие рамене.

— Върви при Нейтън Холн в ада — пожела той.

— Сто на сто. Някой ден — усмихна се Маклайн. След това аугментът изчезна в тъмнината и дъжда.

Гордън остана да виси, докато въртенето постепенно спря. После дълбоко си пое въздух и се захвана за работа.

Три пъти се опита да достигне глезените си. Всеки път падаше, треперейки от разкъсващата болка в краката. На третия път едва не изгуби съзнание. В ушите му забуча и му се стори, че чува гласове.

Пред пълните му със сълзи очи се появи публиката. Всички духове, които бе събрал в себе си, сега се облягаха по стените. Стори му се, че правят облози за негова сметка.

— … Да… вай… — обади се Циклоп от името на всички чрез святкащите въглени в огнището.

— Разкарай се! — гневно изсумтя Гордън, мъчейки се да прогони видението. Нямаше нито време, нито сили за губене в подобни игри. Пое въздух през зъби и се надигна с всички сили нагоре.

Този път стигна въжето, подгизнало и хлъзгаво от дъжда, и го хвана здраво с двете си ръце. Тялото му, свито като джобно ножче, се разтрепери от напрежение и болка, но Гордън не посмя да се пусне. Нямаше сили за нов опит.

Двете му ръце бяха заети. Нямаше с какво да се отвърже. Нямаше с какво да пререже въжето. „Нагоре — застави се той. — По-добре се опитай да се изправиш.“

Бавно започна да се изтегля нагоре. Мускулите му трепереха, сухожилията му заплашваха да се скъсат, гърдите и гърбът го боляха ужасно, но най-накрая се „изправи“ и се залюля като полилей над стаята.

Джони Стивънс му се хилеше. До него стояха Трейси Смит и другите разузнавачки и също се усмихваха, сякаш казваха: „Никак не е зле за един мъж“.

Обвит в свръхохладената си мъгла, Циклоп играеше на дама с пушещата печка на Франклин. Те май също го приветстваха.

Гордън се опита да достигне възлите, но от напрежението глезените така го заболяха, че едва не припадна отново. Наложи му се да се откаже.

„Не така“, поклати глава Бен Франклин. Великият манипулатор го гледаше над очилата си.

„Над… над…“ Гордън погледна нагоре към яката греда, на която беше завързано въжето.

Вдигна ръцете си и уви въжето около тях. „Правил си го в колежа“, насърчи се той и започна да се катери.

„Да. Но сега си стар.“

Сълзи течаха по бузите му, докато се катереше. При възможност си помагаше с колене. През замъгления му поглед духовете изглеждаха още по-реални.

— Давай, Гордън! — извика му Трейси.

Лейтенант Ван вдигна палец. Джони Стивънс и жената от Юджийн му се усмихваха окуражително. Сянката на скелета, облечен в шарена риза, му се ухили и също вдигна костеливия си палец. Върху голия череп се мъдреше синя фуражка с блестяща емблема.

Дори Циклоп спря да се заяжда, когато Гордън вложи всичките си сили за последния напън.

„Нагоре… — изстена той, хванал конопеното въже в борба с прегръдките на гравитацията. — Нагоре, жалък интелектуалец… Движи се или умри…“

Едната му ръка най-после стигна до гредата. Напъна се и постави и другата. И това беше всичко. Повече не можеше. Висеше на подмишниците си, неспособен да продължи по-нататък. През замъгления си поглед виждаше как призраците го гледат, разочаровани.

— О, вървете по дяволите! — извика им наум той. Нямаше сили дори да говори.

„… Кой ще се погрижи…“ — премигнаха въглените.

— Ти си мъртъв, Циклоп, всички сте мъртви! Оставете ме! — Гордън затвори очи, за да избяга от тях. Беше напълно изтощен.

Чак там, в тъмнината, забеляза един дух, който не беше изчезнал. Онзи, който бе използвал най-безсрамно и който му го връщаше със същото.

Нацията. Светът.

Лица… милиони лица проблясваха и изчезваха заедно със светлините под клепачите му… предадени и разсипани, но стремящи се с цялото си сърце…

… към Възстановените съединени щати…

… към Възстановения свят…

… към надеждата… към онази надежда, която упорито не желаеше да умира… която нямаше да умре… докато той бе жив.

Гордън беше поразен. Затова ли бе лъгал толкова дълго, затова ли бе разказвал приказки?… Защото самият той имаше нужда от тях? Защото не можеше без тях? Отговорът дойде самичък.

„Без тези мечти щях отдавна да съм мъртъв.“

Колкото и да беше странно, досега никога не бе разбирал това толкова ясно. Мечтата сияеше в тъмното — дори да не съществуваше никъде другаде във вселената, — подобна на бисер, на ярка перла в мрачното море.

Сякаш стоеше пред нея, обгърнат в пълна тъмнина. Сякаш я взе в ръка, поразен от светлината й. Перлата растеше. И вътре в нея се виждаха същества, които бяха нещо повече от хора.

Бъдещето приемаше форми около него, обгръщаше го, проникваше в сърцето му.

Когато отново отвори очи, Гордън откри, че лежи върху гредата, без да е в състояние да си спомни как се е добрал дотам. Седна и премигна, още невярващ на очите си. Имаше чувството, че от него във всички посоки се излъчва светлина, която минаваше през стените на полуразрушената постройка, като че ли тя беше илюзия.

След това всичко отмина по същия начин, както беше дошло. Енергията изчезна в мистериозния кладенец, от който я бе измъкнал, отстъпвайки място на реалността, изпълнена с изтощение и болка.

Треперейки, Гордън се зае с възлите. Краката му бяха в кръв. Когато най-после отхлаби въжето, под кожата му сякаш плъпнаха милион яростни насекоми.

Духовете най-после си бяха отишли. Агитката бе повлечена от онази странна светлина, каквото и да представляваше тя. Гордън се чудеше дали изобщо ще се появят някога отново.

Вече се беше освободил, когато се чуха изстрели — за първи път, откакто Маклайн го бе оставил сам. Вероятно Фил Бокуто все още не е мъртъв, помисли си с надежда Гордън. Пожела му късмет.

Продължаваше да лежи върху гредата, когато към вратата на склада се понесоха стъпки. Вратата бавно се отвори и на прага застана Чарлз Безоар, втренчен в празната стая и в празното, люлеещо се въже. В очите му се четеше паника. Полковникът измъкна автоматичния си пистолет и пристъпи напред.

Гордън би предпочел да изчака, докато Безоар застане точно под него, но полковникът не беше идиот. Стреснат от внезапното подозрение, той започна да вдига очи…

Гордън скочи. Пистолетът се извъртя към него и стреля в същия момент, когато се сблъскаха.

В хормоналния устрем на битката Гордън нямаше представа къде бе ударил куршумът, чия кост изхрущя толкова силно… Двамата се търкаляха по пода, вкопчени в оръжието.

— … те убия! — изръмжа холнистът, насочил пистолета към лицето на Гордън. Гордън се метна встрани и в същия момент пламъците от барута ужилиха врата му.

— Не мърдай! — Безоар сякаш чакаше подчинение. — Само да…

Както притискаше врага си с всички сили, Гордън внезапно пусна ръката с пистолета и се отдръпна. Докато дулото се насочваше към него, той смаза с десния си юмрук долната челюст на Безоар. Плешивият холнист удари главата си в пода и тялото му изпадна в конвулсии. Пистолетът гръмна два пъти в стената.

После Безоар утихна.

Този път най-жестоката болка бе в ръката. Гордън бавно се изправи, като полусъзнателно отчете, че май беше счупил ребро.

— Никога не говори, докато се биеш — каза той на изпадналия в безсъзнание човек. — Това е лош навик.

Марси и Хедър се измъкнаха от склада и измъкнаха ножовете на Безоар. Гордън едва не ги възпря, когато видя какви са им намеренията. Искаше да им каже да спрат и да го вържат, но не го направи. Остави ги да извършат нужното и влезе в склада.

Когато очите му привикнаха с тъмнината, той видя стройна фигура, лежаща върху мръсно одеяло, постлано на пода до отсрещния ъгъл. Фигурата вдигна ръка към него и се дочу тънък глас:

— Гордън… знаех, че ще дойдеш за мен… Не е ли странно?… Сякаш… сякаш е приказка, но… но просто го знаех по някакъв начин.

Той падна на колене до умиращата жена. Бяха правени груби опити да се изчистят и превържат раните, но сплъстената коса и подгизналите от кръв дрехи скриваха повече поражения, отколкото би посмял да види.

— О, Дина! — Той извърна глава и затвори очи. Ръката й хвана неговата.

— Лошо ги ударихме, скъпи — едва произнесе тя. — Аз и другите разузнавачки… — Пристъпът на кашлица я накара да млъкне. От устата й бликна кръв и изцапа устните й.

— Не говори — каза й Гордън. — Ще се опитаме да те измъкнем оттук.

Дина се вкопчи в ризата му.

— Някак… бяха разбрали за нашия план… очакваха ни на повече от половината места, когато ги ударихме… може би някое от момичетата се е влюбило в изнасилвача си, подобно на Х-Хипермнестра^[1]… Двете с Трейси се чудехме дали това е възможно, защото леля Сюзън разказваше, че такива неща са се случвали…

Гордън нямаше никаква представа за какво говори Дина. Тя бълнуваше. Мъчеше се да измисли нещо, какъвто и да е начин да измъкне безнадеждно ранената жена на километри през вражеските линии, преди да са се върнали Маклайн и другите холнисти.

Знаеше, че е просто невъзможно.

— Май я оплескахме, Гордън… но се опитахме! Опитахме се… — Дина поклати глава и заплака. Гордън я прегърна.

— Зная, скъпа. Зная. — Очите му също се напълниха със сълзи. През мръсотията той усети мириса й. И разбра — твърде късно — какво означаваше тя за него. Притисна я към себе си по-силно — Всичко ще се оправи. Обичам те. Аз съм тук и ще се погрижа за теб.

Дина въздъхна и стисна здраво ръката му.

— Ти си тук. Ти си… Ти… — внезапно тялото й затрепера. — О, Гордън! Виждам… А ти?

Очите им се срещнаха. Видя в нейните онази светлина.

После всичко свърши.

— Да, видях — нежно й каза той, все още прегръщайки мъртвото й тяло. — Може би не толкова ясно като теб. Но също видях.