Дейвид Брин
Пощальонът (6)

5.

„…Нашата клиника има в изобилие дезинфекционни и болкоуспокоителни средства. Чухме, че те липсват в Бенд и в бежанските центрове на север. Бихме искали да разменим някои от тях — наред с един контейнер дейонизиращ клей, от който също имаме в големи количества — срещу хиляда дози тетрациклин като превантивна мярка срещу избухналата на изток епидемия от бубонна чума. Освен това бихме желали да отглеждаме активна култура от мая за производство на баломицин, стига някой да е в състояние да дойде и да ни покаже как да го правим.

Също така отчаяно се нуждаем от…“

Кметът на Джилкрайст трябва да е бил много енергичен човек, щом бе убедил местния извънреден комитет да предложи подобна размяна. Макар нелогично и некоординирано, запасяваното представляваше един от основните фактори за Колапса. Гордън с удивление научи, ще по онова време, през първите две години на Хаоса, все още е имало здравомислещи хора.

Разтърка очи. Четенето на светлината на двете домашни свещи беше трудно. Открил бе, че не може да заспи върху мекия дюшек. Но проклет да е, ако заспи на пода след толкова много години мечти за точно такова легло в точно такава стая!

Малко преди това му бе прилошало. Цялата онази храна и домашна бира му бяха завъртели главата. Смътно си спомняше няколкото часа от празненството, докато накрая се довлече до приготвената за него стая.

На нощното му шкафче имаше четка за зъби и метална вана, пълна с гореща вода.

И сапун! В банята стомахът му се успокои и по тялото му премина топлина.

Гордън се усмихна като видя, че пощенската му униформа е изпрана и изгладена. Беше оставена на един от столовете. Скъсаните места, които той грубо бе закърпил, сега бяха грижливо зашити.

Не можеше да вини жителите на селцето, че не са изпълнили единственото му останало желание… нещо, без което бе изкарал толкова време, че почти не мислеше за него. Стига. Това място беше почти рай.

Докато лежеше завит със старите, но чисти чаршафи и чакаше да му се приспи, Гордън четеше част от кореспонденцията между двама отдавна мъртви мъже.

Кметът на Джилкрайст продължаваше:

„Освен това, местните банди на така наречените «оцеленци» ни създават големи грижи. За щастие тези егоисти са твърде големи параноици, за да действат заедно. Предполагам, че водят война не само срещу нас, а и помежду си. Но все пак наистина се превръщат в сериозен проблем.

Нашият шериф редовно е обстрелван от добре въоръжени хора във военно камуфлажно облекло. Тези идиоти несъмнено го смятат за «руска подлога» или някаква друга подобна глупост.

Започнали са да ловуват в широк мащаб и убиват всичко в горите, запасявайки се с месо. Нашите ловци се връщат отвратени от опустошенията, като често по тях се стреля без причина.

Зная, че искам прекалено много, но ако сте в състояние да отделите един взвод, бихте ли го изпратили тук да ни помогне да изкараме тези егоистични, запасяващи се бандити от малките им крепости? Може би една-две части на американската армия ще ги убедят, че сме спечелили войната и отсега нататък трябва да си сътрудничим…“

Остави писмото настрана.

Значи и тук е станало същото. Клишето „последна сламка“ се отнасяше за онази напаст „оцеленците“ — особено за последователите на Нейтън Холн, първосвещеникът на войнствената анархия.

Едно от задълженията на Гордън в опълчението бе да прочиства някои от онези малки шайки израснали в града главорези. Броят на укрепените пещери и колиби, които неговият взвод беше открил в прериите и по островчетата в езерата, бе невероятен… всички те бяха направени под въздействието на параноята през трудните десетилетия преди войната.

„Цялата ирония е в това, че нещата вървяха на оправяне. Депресията беше отминала. Хората отново имаха работа. Като изключим неколцината луди, изглеждаше, че за Америка и света настъпват нови дни.

Само дето забравихме на какво са способни неколцина луди, и в Америка, и по света.“

Разбира се, когато настъпи Колапсът, скъпоценните малки крепости на оцеленците не останаха задълго в ръцете им. През първите месеци повечето от малките бастиони многократно сменяха собствениците си — бяха прекалено примамлива цел. Навсякъде бушуваха битки, докато накрая бяха унищожени всички слънчеви батерии, вятърни мелници и складове за лекарства, последните заради постоянното търсене на силни опиати.

Накрая оцеляха само онези ферми и села, които притежаваха необходимото съчетание от безпощадност, сплотеност и здрав разум. А след като взводовете на националната гвардия измряха по постовете си или се превърнаха в скитащи шайки оцеленци, успяха да оживеят само малка част добре въоръжени и екипирани отшелници.

Гордън отново хвърли поглед към пощенското клеймо. „Близо две години след края на войната — поклати глава той. — Никога не съм чувал някой да издържи толкова дълго.“

Мисълта му причиняваше тъпа болка. Просто не можеше да си представи какво е трябвало да направят, за да избягнат тези шестнайсет години.

Разнесе се слаб шум. Гордън вдигна поглед и се запита дали не му се е сторило. След малко чу някой да чука по вратата на стаята, този път малко по-силно.

— Влез — извика той. Вратата се отвори наполовина. През процепа плахо се усмихваше Аби, дребното момиче със смътно ориенталски черти. Гордън сгъна писмото и го пъхна обратно в плика. Усмихна се.

— Здравей, Аби. Какво има?

— Аз… дойдох да попитам дали имате нужда от още нещо — малко припряно отговори тя. — Доволен ли сте от банята?

— Че как иначе! — въздъхна Гордън. Усети се, че отново започва да говори с шотландския акцент на Макдъф. — Разбира се. И особено от четката за зъби. Същински дар Божи.

— Споменахте, че сте изгубили вашата — сведе очи към пода тя. — Казах им, че в склада имаме поне пет-шест неупотребявани. Радвам се, че сте останали доволен.

— Значи идеята е била твоя? — поклони се той. — В такъв случай наистина съм ти задължен.

Аби вдигна поглед и се усмихна.

— Писмо ли четяхте? Може ли да го видя? Никога досега не съм виждала писмо.

— О, та ти не си чак толкова млада! — засмя се Гордън. — Ами преди войната?

Аби се изчерви от смеха му.

— Когато започна всичко, бях едва четиригодишна. Беше толкова страшно, че… наистина не си спомням много отпреди това.

Гордън примигна. Наистина ли бе минало толкова време? Да. Шестнайсет години наистина бяха дълъг срок. Достатъчен, за да може една красива млада жена да не познава нищо друго, освен тази мрачна епоха.

„Невероятно“, помисли си той.

— Добре тогава. — Гордън придърпа стола до леглото си. Тя се усмихна, пристъпи напред и седна до него. Той бръкна в чантата и измъкна друг пожълтял плик. Внимателно разгъна писмото и й го подаде.

Аби го загледа с такова внимание, сякаш го четеше. Съсредоточи се и веждите й почти се събраха на челото й. Но накрая му го върна.

— Не мога да го разчета много добре. Искам да кажа, мога да чета надписите върху сандъци и стоки. Но нямам много опит с ръкописи и… изречения.

Гласът й се понижи. Звучеше засрамено, но без страх, доверчиво, сякаш говореше пред изповедник.

— Няма значение — усмихна се той. — Ще ти кажа за какво става дума.

Вдигна писмото към светлината. Аби седна на ръба на леглото до него и впи поглед в страниците.

— Писал го е някой си Джон Бригс от Форт Рок, щата Орегон, до бившия си работодател в Кламат Фолс… Ако се съди по емблемата, този Бригс е бил пенсиониран дърводелец или стругар, или нещо подобно. Хм-м. — Гордън се съсредоточи върху нечетливия почерк. — Явно господин Бригс е бил доста приятен човек. Тук той предлага на бившия си шеф да прибере децата му, докато опасността премине. Освен това казва, че имал собствена малка работилница и много стока. Иска да знае дали шефът му желае да поръча някакви части, особено дефицитни стоки…

Гордън заекна. Беше се увлякъл в изпълнението си и едва сега забеляза, че на леглото му е седнала прекрасна млада жена. Тежестта й върху дюшека бе наклонила тялото му към нейното. Прочисти гърло и продължи да преглежда писмото.

— Бригс споменава нещо за електроснабдяването във Форт Рок… Нямало телефони, но колкото и да е странно, той все още бил в състояние да поддържа връзка с Юджийн по компютърната мрежа…

Аби погледна към него. Очевидно голяма част от прочетеното й звучеше като на чужд език. Думи като „работилница“ и „компютърна мрежа“ сигурно й приличаха на магически заклинания.

— А защо не сте ни донесли някакви писма в Пайн Вю? — внезапно попита тя.

Гордън примигна. Момичето не бе глупаво. Но защо тогава беше разбрало напълно погрешно всичко, което им каза при пристигането си и по-късно по време на празненството? Тя все още го смяташе за пощаджия, както очевидно си мислеха и почти всички останали в това малко селище.

От кого да получат поща?

Аби сигурно не разбираше, че писмата, които носеше в чантата си, са пратени преди много години от мъртви мъже и жени до други мъртви мъже и жени, а той ги носеше поради… поради свои лични причини.

Спонтанно родилият се в Пайн Вю мит потисна Гордън. Още един признак за израждането на цивилизовани хора, много от които някога бяха завършили гимназии или дори колежи. Реши да й каже истината колкото може по-брутално и прямо, за да пресече веднъж завинаги тази фантазия. Той си пое дъх.

— Няма писма, защото…

Млъкна. Отново забеляза нейната близост, уханието и нежната заобленост на тялото й. Както и доверчивостта й.

Въздъхна и отклони поглед.

— Няма писма, защото… защото идвам от Айдахо, а там никой не е чувал за Пайн Вю. Оттук продължавам за крайбрежието. Там сигурно са останали някои градове. Може би…

— Може би някой там ще ни пише, ако му пратим писмо! — Очите на Аби заблестяха. — И като се връщате обратно към Айдахо, ще ни донесете техните писма! И може би ще ни изнесете още някое представление като тази вечер, а ние ще ви нагостим с бира и пай! — Тя леко подскочи на ръба на леглото. — Но тогава ще мога да чета по-добре, обещавам!

Гордън поклати глава и се усмихна. Нямаше право да разбива такива мечти.

— Може би, Аби. Може би. Но знаеш ли, това може да стане и по-скоро. Госпожа Томпсън каза, че ще предложи на съвета да ми позволи да остана. Предполагам, че официално ще бъда учител, въпреки че ще ми се наложи да се докажа като добър ловец и фермер като всички останали. Мога да давам уроци по стрелба…

Той млъкна. Аби изненадано го беше зяпнала. Тя енергично поклати глава.

— Но вие не сте ли чули? Те гласуваха, докато бяхте в банята. Госпожа Томпсън би трябвало да се засрами, дето се е опитала да ви подкупи по този начин, след като имате толкова важна работа!

Гордън се наведе напред. Не вярваше на ушите си.

— Какво каза? — Надяваше се да остане в Пай Вю, поне докато мине зимата, а може би и за година-две. Кой знае? Може би скиталчеството му щеше да приключи и най-после да си намери дом.

Отърси се от мечтите и се опита да потисне гнева си. Всичките му надежди да се превърнат в нищо само заради глупавите им детински измишльотини!

Аби забеляза вълнението му и побърза да продължи:

— Разбира се, това не беше главната причина. За вас няма жена. И после… — гласът й стана по-тих. — После госпожа Хаулет спомена, че може би ще помогнете на мен и Майкъл най-после да си родим дете…

Гордън замига.

— Хм — рече той и това напълно изразяваше съдържанието на ума му.

— Опитваме се вече пет години — обясни тя. — Наистина искаме деца. Но господин Хортън мисли, че Майкъл не може, защото изкарал „много тежка заушка“, когато бил на дванайсет. Спомняте си много тежките заушки, нали?

Гордън кимна. Спомни си за умрелите си приятели. Последвалият стерилитет пораждаше необичайни обществени отношения навсякъде, откъдето беше минавал.

И все пак…

Аби бързо продължи:

— Освен това може да се появят проблеми, ако помолим някой от тукашните мъже да… да стане родител.

Искам да кажа, че когато живееш заедно с другите, трябва да гледаш на мъжете, които не са твои съпрузи, сякаш не са истински „мъже“… поне не по оня начин. А… а и не мисля, че би ми харесало. Тя се изчерви. Освен това ще ви кажа нещо, ако обещаете да го пазите в тайна. Не мисля, че някой от нашите мъже може да даде на Майкъл сина, който заслужава. Знаете ли, той е много умен. Той е единственият от младите, който наистина може да чете…

Гордън трудно следваше тази странна логика. Част от него безстрастно отбеляза, че всичко това е заплетен и хитър начин за адаптиране на племето към сложен социален проблем. Тази част реши, че той последният интелектуалец от Двайсети век — е малко пиян. В същото време останалата част от него започна да разбира какво иска да каже Аби.

— Вие сте различен — усмихна му се тя. — Искам да кажа, дори Майкъл веднага забеляза това. Не умира от щастие, но си мисли, че това ще се случва веднъж годишно и някак си ще го преживее. Предпочита го пред това изобщо да няма деца.

Гордън прочисти гърлото си.

— Сигурна ли си, че смята така?

— Разбира се. Защо според вас госпожа Хаулет ни представи по този начин? Искаше да стане ясно, без да се налага да го изрича. На госпожа Томпсън не й харесва много, но мисля, че това е, защото й се иска да останете.

Устата на Гордън пресъхна.

— А ти на какво мнение си?

Отговорът бе изписан на лицето й. Погледна го така, сякаш беше някакъв пророк или поне герой от рицарски роман.

— За мен ще е голяма чест да се съгласите — отвърна тя тихо и сведе поглед.

— И ще можеш да мислиш за мен като за мъж? По „оня начин“?

Аби се усмихна. Наведе се напред и устните им се сляха.

 

 

Спряха за момент, докато тя се освободи от дрехите си, а Гордън се обърна да духне свещите върху шкафчето. До тях лежеше униформената фуражка. Значката й хвърляше отблясъци. Конникът с издутите дисаги от двете страни на седлото сякаш препускаше в галоп.

„Задължен съм ви за това, господин пощальон.“

Усети до себе си гладката кожа на Аби. Ръката й се плъзна върху неговата, докато той дълбоко си пое дъх и духна свещите.