Дейвид Брин
Пощальонът (33)

9.

Мой скъпи Гордън,

Когато четеш това писмо, ще бъде прекалено късно да ни спреш, затова те моля да останеш спокоен, докато се опитам да ти обясня. Ако и тогава не успееш да ни разбереш, надявам се някак да намериш сили в себе си поне да ни простиш.

Говорих много със Сузана и останалите момичета от армията. Прочетохме толкова книги, колкото ни позволяваше свободното от задължения време. Измъчихме своите майки и лели с въпроси за миналото. И накрая бяхме принудени да направим два извода.

Стана ни ясно, че мъжете никога не е трябвало да се оставят да контролират света. Мнозина от вас са направо великолепни, но още повече са пълните ненормалници.

Просто това е характерна черта на пола ви. Добрата му страна е дала на човечеството силата на съзиданието, науката, медицината и философията. Същевременно тъмната ви половина крои истински пъклени планове и прави всичко възможно да ги реализира на практика.

Гордън, някои от старите книги посочват причините за тази странна двойственост. Науката вероятно е била на крачка от отговора в навечерието на войната. Социолозите (повечето жени) са били онези, които са се занимавали с проблема и са си задавали нелеките въпроси. Но каквото и да са научили, то е загубено за нас, с изключение на най-простите истини.

О, Гордън, мога буквално да те чуя как се възпротивяваш и заявяваш, че отново преувеличавам, че прекалено опростявам нещата и „правя големи изводи от твърде малко данни“.

Едно обаче е вярно — много жени са участвали във великите „мъжки“ планове, както и в голямото зло.

Освен това е очевидно, че повечето мъже попадат между двете крайности на доброто и злото, за които споменах. Но, Гордън, тези, които попадат между крайностите, не са способни да владеят силата! Те не променят света към по-добро или по-лошо. Те просто нямат значение.

Разбираш ли? Бих могла да отговоря на възраженията ти, ако беше тук! Въпреки че никога няма да забравя колко съм била мамена от живота, аз със сигурност имам чудесно образование за нашето време. А през последната година научих още повече неща от теб. Контактът с теб ме убеди, че съм права по отношение на мъжете.

Погледни истината в очите, любов моя. Просто не са останали достатъчно добри момчета като теб, за да спечелят този рунд. Ти и хората като теб сте нашите герои, но копелетата печелят! Те са на път да затрият всичко светло, останало все още. И вие не можете да ги спрете сами.

Гордън, съществува и друга сила в човечеството. Тя е можела да възстанови баланса в онези времена, преди Безнадеждната война. Но е била мързелива или разсеяна… не зная. Както и да е, поради някаква причина не се е намесила. Не и по подходящ начин.

Ето и второто нещо, което разбрахме: че сега е настъпил нашият последен шанс да направим това вместо жените, които са се провалили в миналото.

Ще спрем копелетата сами, Гордън. Най-после отиваме да си свършим работата… да направим своя избор.

Моля те, прости ми. Останалите искат да ти съобщя, че винаги ще те обичаме. Оставам завинаги твоя,

Дина

— Спри… о, Господи… Недей!

Когато внезапно се събуди, Гордън откри, че е скочил на крака. Остатъците от лагерния огън припламваха на сантиметри от пръстите на краката му. Ръцете му бяха протегнати напред, сякаш се готвеше да сграбчи някого или нещо.

Последните остатъци от съня му отлитаха в тъмната гора. Отново го бе посетил неговият дух. Гласът на мъртвата машина тътнеше през годините, обвиняваше го с растящо нетърпение.

„… Кой ще се погрижи… за тези глупави деца…?“

Редици мигащи светлини и тъжният глас на електронната мъдрост, отчаяна от постоянните провали на живите човешки същества.

— Гордън? Какво става?

Джони Стивънс седеше в спалния си чувал и търкаше очи. Беше много тъмно и единствената светлина идваше от догарящите въглени и няколкото бледи звезди, успели да проникнат през облачното небе и надвисналите клони на дърветата.

Гордън поклати глава, отчасти за да прикрие треперенето на тялото си.

— Тъкмо се канех да проверя конете и постовете — каза той. — Лягай да спиш.

Младежът кимна.

— Добре. Кажи на Филип и Кал да ме събудят, когато дойде време за смяна. — Той отново се напъха в чувала. — Внимавай, Гордън.

Скоро започна да диша равно и на лицето му се появи безгрижна усмивка. Сякаш трудният живот не правеше никакво впечатление на Джони. Това винаги изумяваше Гордън. След седемнайсет години той самият все още не бе в състояние да свикне с този живот. Все още (и особено напоследък, когато наближи средната възраст) си представяше, че на сутринта ще се събуди в стаята си в общежитието в Минесота и ще се окаже, че цялата мръсотия и безумие е била просто кошмар — някакъв друг свят, който никога няма да се превърне в реалност.

Недалеч бяха наредени спалните чували. Освен Джони, имаше още осем души — Аарон Шимел и всички бойци, които се бяха съгласили да тръгнат с тях.

Четирима от доброволците бяха момчета, едва започнали да се бръснат. Останалите бяха старци.

Гордън не искаше да мисли, но спомените напираха, докато нахлузваше обувките и пончото си.

Въпреки пълната си победа, Джордж Поътън сякаш с нетърпение очакваше Гордън и хората му да си тръгнат. Гостите на патриарха на Шугърлоуф го караха да се чувства неудобно. Имението му нямаше да бъде същото, докато не напуснеха.

Освен безумното си писмо, Дина беше приготвила още един пакет. В него се бе изхитрила да изпрати — с помощта на „Щатската поща“ — подаръци за жените от домакинството на Поътън, независимо от мнението на Гордън. Малките пакетчета със сапун, игли и бельо бяха съпроводени с напечатани послания. Имаше и шишенца с хапчета и кремове от аптеката в Кървалис. А като капак, Гордън беше видял и копия на писмото й, адресирано до самия него.

Всичко това обърка Поътън. Писмото на Дина го беше хвърлило в смут поне колкото речта на Гордън.

— Не мога да разбера — беше казал той на Гордън, който бързаше да си приготви нещата за тръгване. — Как е възможно една очевидно интелигентна жена да стигне до такива шантави идеи? Никой ли не се е опитал да я вразуми малко? Какво си мисли, че ще успее да постигне сама със своята тайфа момичета срещу холнистите?

Гордън не си направи труда да отговори, макар да знаеше, че това ще подразни Поътън. Така и така бързаше да си тръгне. Все още се надяваше, че ще успее да се върне навреме и да спре момичетата, докато не са извършили най-голямата идиотия от Безнадеждната война насам.

Поътън обаче не се отказа да настоява. Човекът изглеждаше наистина озадачен. Освен това не беше свикнал да му се отказва. Най-накрая за своя изненада Гордън откри, че говори в защита на Дина:

— Какво разбираш под „вразумяване“, Джордж? Безличните безцветни сенки, които готвят на самодоволните си мъже, както е тук ли? Или искаш тя да говори само когато я заговорят, подобно на онези нещастни жени, които живеят като скотове в Роуг, а сега и в Юджийн?

Може и да грешат. Може дори да са луди. Но поне ги е грижа за нещо по-голямо и възвишено от тях самите и намират кураж да се борят за него. А ти намираш ли такъв кураж, Джордж? А?

Поътън наведе глава. Гордън едва чу отговора му.

— Къде е казано, че трябва да ни е грижа само за великите неща? Борех се за тях, преди много години… за идеите, за принципите, за страната. И къде е всичко това сега? — Стоманеносивите му очи бяха тъжни, когато вдигна поглед, — Знаеш ли, открих нещо. Великите неща не те обичат. Ако им позволиш, те ще изсмучат кръвта и душата ти и няма да ти дадат нищо в замяна. Докато се борех в името на Великите неща, изгубих жена си и сина си. Бях им нужен тук, но аз се втурнах да спасявам света. — Поътън изсумтя. — Днес се боря за своите хора, за своята ферма… за по-дребните неща… неща, които мога да задържа.

Гордън гледаше голямата груба ръка на Поътън, която беше свита, сякаш се опитваше да хване самия живот. Дотогава не си бе дал сметка, че всъщност този човек се страхува от всичко на този свят, с изключение на това, което става тук, в момента.

Наистина рядка форма на страх.

Вече на вратата, Поътън беше спрял.

— Знаеш ли, мисля, че зная защо постъпва така твоята луда жена, независимо от великите приказки за „герои и подлеци“. Останалите просто я следват, защото тя е роден лидер. Бедните момичета, те просто са омагьосани от нея. Но тя… — Поътън поклати глава. — Тя само си мисли, че върши всичко това в името на разни велики идеали, а всъщност става дума за най-обикновените и прости неща. Тя прави това от любов, господин инспектор. Мисля, че го прави само заради теб.

Те се спогледаха за последен път и Гордън разбра, че Поътън си връща с лихвите за неканеното чувство на вина, което му бе донесъл пощальонът.

Той кимна, давайки му да разбере, че приема пратката.

 

 

Гордън се отдалечи от огъня и внимателно провери конете. Всичко изглеждаше наред, въпреки че животните бяха леко неспокойни. Все пак през деня им се бе събрало доста. Според Калвин Луис щяха да пристигнат в Роузбърг утре по залез-слънце, ако продължаваха със същото темпо.

Поътън беше щедър при подготовката им за пътуването. Дал им бе най-добрите коне от конюшните си. Северняците бяха получили всичко, от което имаха нужда. С изключение на самия Джордж Поътън.

Гордън още не можеше да повярва, че са изминали целия път напразно. Провалът болеше.

„… Мигащи светлинки… гласът на отдавна мъртвата машина…“

Ако можех да го заразя с твоя дух, Циклоп, да не мислиш, че бих се отказал? Но не е толкова лесно да хванеш човек като него! Той е направен от по-силни материали от мен.

„… Кой ще се погрижи…?“

„Не зная! — разгорещено и безмълвно възкликна той в тъмнината. — Дори вече не ме е грижа за това!“

Намираше се на около петнайсет метра от лагера. Помисли си, че просто може да продължи да върви. Ако изчезнеше в гората точно сега, щеше да е в по-добро положение, отколкото преди шестнайсет месеца, когато ограбен и ранен се бе натъкнал на древния пощенски джип в гъстата прашна гора.

Беше взел униформата и чантата само за да оцелее, но тогава, в онази първа пълна с призраци нощ, бе получил и нещо друго.

Легендата се зароди в малкия Пайн Вю — онези глупости на Джони Епълсийд за „пощальона“, които после просто излязоха извън контрол и стовариха върху плещите му нежеланото бреме да поеме отговорност за всичко и всички. Оттогава животът му не му принадлежеше напълно. Но сега можеше да промени това!

„Просто си тръгни“, помисли си той.

Вървеше в абсолютна тъмнина, уповавайки се единствено на чувството си за ориентация, което никога не го бе подвеждало. Стъпваше уверено, предугаждаше къде ще има корени или дупки, използваше уменията на човек, който познава добре горите.

Искаше се особен вид концентрация, за да се движиш така в почти пълната тъмнина… нещо като зен-упражнение, също така отпускащо, но по-активно от медитацията преди два дни. Вървеше и усещаше как постепенно се издига над грижите си.

Не му трябваха очи и уши. Водеха го единствено докосването на вятъра, уханието на кедъра и едва доловимото присъствие на морето.

„Просто си тръгни…“ С радост откри, че е намерил лек! Ритъмът неутрализираше мигащите светлинки в ума му. Противоотрова срещу духове.

Едва усещаше земята под себе си, докато крачеше широко в тъмнината и повтаряше с нарастващ ентусиазъм: „Просто си тръгни!“

Разходката му прекъсна внезапно и неприятно, когато се спъна в нещо напълно неочаквано — нещо, чието място не беше тук.

Падна почти без звук. Огледа се, но не можа да разпознае веднага препятствието, което го бе повалило на земята. Беше гладко и меко при докосване.

Зениците му нямаше да са в състояние да се разширят още повече, но внезапно обзелият го ужас помогна. Наведе се и изведнъж различи лицето на мъртвец.

Младият Кал Луис го гледаше със замръзнало изражение на изненада. Гръклянът му беше прерязан като от хирург.

 

 

Гордън отстъпваше назад, докато не се натъкна на ствола на близкото дърво. С тревога се сети, че не бе взел със себе си нищо, нито дори ножа или торбата си. Някак си се бе оставил да бъде подведен от магическата представа за планината на Джордж Поътън. Сигурно това беше последната грешка в живота му.

Можеше да чуе шума от притока на Коквил. От другата страна се простираше вражеската територия. Но точно в момента те бяха тук, от отсамната страна.

„Нападателите не знаят, че съм тук“, сети се Гордън. Изглеждаше му малко вероятно, като се имаше предвид как се бе движил и сигурно си беше мърморил под носа. Вероятно в обръча им имаше пропуск.

Или са били твърде заети.

Гордън добре разбираше главните им задачи. Първо охраната, а после — внезапно нападение върху нищо неподозиращия лагер. Поътън не беше със своите момчета и старци, които спяха около огъня. Те изобщо не трябваше да напускат своята планина.

Гордън се сниши. Нападателите никога не биха могли да го открият тук, сред корените на дървото. Не и докато пази тишина. Когато започнеше клането и холнистите се впуснеха да събират трофеите си, той щеше да успее да изчезне безследно в гъстата гора.

Според думите на Дина имало два вида мъже, които заслужавали внимание… а тези между тях нямали значение. „Чудесно — помисли си той. — Нека съм един от тях. Но жив.“

Залегна, като се опитваше да остане колкото може по-безшумен.

Съвсем слабо в посока на лагера изпука клонка. Минута по-късно се обади „нощна птица“, малко по-надалеч. Нямаше нужда от превод.

Докато слушаше, Гордън откри, че всъщност може да проследи как смъртоносният обръч се затваря. Мястото, където се намираше, вече беше извън него.

„Тихо — каза си той. — Изчакай.“

Опита се да не си представя невидимите врагове, боядисаните им лица и усмивките в предвкусване на жертвите, докато вадеха смазаните си ножове.

„Не мисли за това!“ Стисна очи, като се опитваше да се съсредоточи върху туптенето на сърцето си и докосваше тънката верижка около врата си. Аби му я беше дала, заедно със свирката в Пайн Вю и оттогава не се бе разделял с нея.

„Точно така, мисли си за Аби.“ Опита се да си я представи, усмихната и нежна, но мислите продължаваха да се блъскат в главата му.

Преди да затворят капана холнистите сигурно щяха да поискат да са съвсем сигурни, че не са пропуснали някой пикет^[1]. Ако не бяха видели сметката на другия часови — Филип Бокуто, — сигурно щяха да го направят съвсем скоро.

Стисна в юмрук подаръка от Аби. Верижката се опъна.

Бокуто… охраняващ командира си, дори когато той не искаше това… вършещ мръсната работа вместо Гордън под падащия сняг… служещ с цялото си сърце на един мит… мита за една нация, която беше мъртва и никога вече нямаше да възкръсне.

Бокуто…

За втори път Гордън се намери изправен на крака, без да разбере как се е случило. Сякаш беше страничен наблюдател, когато чу как острият писък на свирката на Аби разцепи нощта, последван от собствения му вик:

— Филип! Внимавай!

— Ай!… Ай!… Ай!… — отговори му ехото.

За секунда стана съвсем тихо, после шест бързи сухи изстрела разтърсиха въздуха и внезапно нощта се изпълни с крясъци.

Гордън примигна. Каквото и да беше направил, връщане назад нямаше. Трябваше да продължи.

— Влязоха право в капана! — изкрещя той с пълни сили. — Джордж каза, че ще ги пресрещне откъм реката! Фил, прикривай отдясно!

Ама че импровизация! Въпреки че думите му сигурно се бяха изгубили сред изстрелите и крясъците, те можеха да осуетят плановете на оцеленците. Гордън продължи да крещи и да надува свирката, опитвайки се да смути нападателите.

Мъжете крещяха и тъмни фигури се търкаляха по земята в отчаяна схватка. От лагера се издигнаха високи пламъци, хвърлящи сенките на биещите се хора върху дърветата.

Ако битката продължеше повече от две минути, щеше да означава, че има някакъв шанс. Крещеше, сякаш се обръщаше към цяла армия:

— Не оставяйте копелетата да се измъкнат през реката! — И наистина, стори му се, че видя някакво движение натам. Гордън се промъкваше от дърво на дърво към мястото на битката, въпреки че нямаше никакво оръжие. — Дръжте ги натясно! Не ги пускайте…

Точно в този миг от съседното дърво внезапно се появи тъмна фигура. Гордън се спря само на три метра от боядисаното на бели и черни ивици лице, което едва се различаваше в мрака. Широка усмивка с дупки на мястото на някои зъби сякаш разсече лицето. Тялото под усмивката беше огромно.

— Ама че кречетало — коментира оцеленецът. Тъмните му очи се стрелнаха над рамото на Гордън. — Нейт, к’во ще кажеш да го успокоим малко?

В първия момент Гордън си каза, че това е блъф и холнистът е сам.

Вниманието му се отклони само за миг, но това беше напълно достатъчно. Маскираната фигура се премести със светкавична скорост. Ужасен удар като от парен чук повали Гордън на земята.

Светът се изпълни със звезди и болка. „Как е възможно човек да се движи толкова бързо?“ — учуди се той с последните остатъци от съзнание.

После всичко му стана безразлично.