Дейвид Брин
Пощальонът (34)

10.

Ситният леден дъжд превърна кишавия път в тресавище, което всмукваше краката на пленниците. Те се бореха с калта и се стараеха да се движат редом с конете. След три дена пътуване всичко, което все още имаше значение в отеснелия свят на пленниците, беше да издържат и да избягнат нови побои.

Без своите маски победителите изглеждаха не по-малко ужасяващо. Яздеха като властелини през завладените територии, облечени в камуфлажните си екипировки. Най-младият холнист, който носеше само една златна обеца, се движеше последен и от време на време изръмжаваше към пленниците и дърпаше рязко въжето около ръцете на първия от тях, като караше всички да ускорят темпото за известно време.

Навсякъде покрай пътя лежеше боклук, оставен от последователните вълни от бегълци. След безброй сражения и кланета, най-силните бяха овладели високите части на района. Това беше раят на Нейтън Холн.

На няколко пъти минаха през малки групи коптори, отвратителни дупки, построени от довоенни отпадъци. Във всяко порутено селце съсипаните създания, които живееха там, се измъкваха покрай пътя да почетат с поклон господарите си. От време на време някой нещастник се просваше на земята, прострелян нехайно, без видима причина.

Едва след като воините бяха с гръб към тях, обитателите се осмеляваха да вдигнат глави. В уморените им очи нямаше омраза, а само глад. Взираха се жадно в охранените задници на отминаващите коне.

Робите почти не поглеждаха към новите пленници. Липсата на внимание беше взаимна.

Денят преминаваше в ходене, прекъсвано от няколко кратки почивки. През нощта разделяха пленниците, за да не разговарят помежду си и ги завързваха към конете, за да не умрат от студ. На разсъмване им даваха рядка каша и ходенето продължаваше.

Двама от заловените умряха, преди да изтече четвъртият ден. Други двама — прекалено слаби, за да продължат — бяха оставени в малкото порутено имение на някакъв местен холнистки барон като попълнение вместо робите, чиито разпънати тела все още висяха покрай пътя — нагледно предупреждение за всеки, който се осмеляваше да вдигне глава.

През цялото това време Гордън не виждаше нещо повече от гърба на човека пред себе си. Бе започнал да мрази мъжа, вързан зад него. Всеки път, когато той се препънеше, по натъртените му мускули преминаваше внезапна вълна от болка. Чак след време забеляза, че е изчезнал и сега оставаха само двама пленника, които се влачеха зад конете. Завиждаше му, без дори да знае дали е жив.

Пътуването изглеждаше безкрайно. Когато дойде на себе си преди няколко дни, то вече беше започнало. Оттогава рядко идваше в пълно съзнание. Въпреки болката, част от него се радваше на унеса и монотонността. Нямаше духове. Нямаше трудни въпроси и чувство за вина. Всичко се свеждаше до най-прости действия. Стъпка, после още една, преглъщане на онова, което му даваха за храна, главата наведена…

По едно време усети, че другият пленник се мъчи да му помогне в борбата с калта, като поемаше част от тежестта му върху раменете си. На границата на безсъзнанието, Гордън се зачуди защо някой ще тръгне да върши подобно нещо.

Най-после настъпи моментът, в който отвори очи и видя, че ръцете му са развързани. Стояха до някаква дървена постройка, разположена на известно разстояние от лабиринта порутени колиби. Някъде отдалеч се носеше ревът на падаща вода.

— Добре дошли в град Агнес — провикна се нечий груб глас. Някой го бутна напред. Разнесе се смях, когато пленниците се строполиха вътре върху наръчи мръсна слама.

Не си направи труда дори да се премести от мястото, където бе паднал. Имаше възможност да поспи, а в момента само това беше от значение. Отново нямаше сънища — само случайно трепване на преуморените мускули през остатъка от деня, нощта и цялата следваща сутрин.

Гордън се събуди, едва когато ярките слънчеви лъчи заблестяха болезнено в очите му. Върху него падна сянка и клепачите му се раздвижиха като ръждясали кепенци.

Бяха му необходими няколко секунди, за да фокусира зрението си. Малко по-късно започна и да осъзнава нещата около себе си. Първото нещо, което видя, беше липсващ зъб в позната усмивка.

— Джони — изпъшка той.

Лицето на младежа беше покрито с натъртвания и синини. Въпреки това Джони Стивънс се усмихна приветливо.

— Здрасти, Гордън. Добре дошъл сред имащите нещастието да останат живи.

Помогна на Гордън да седне и му поднесе черпак студена речна вода. Междувременно продължи да говори:

— Там в ъгъла има храна. Чух пазачът да споменава нещо, че скоро щели да ни позволят да се измием. Така че сигурно има някаква причина топките ни все още да не висят сред трофеите на някой от ония задници. Май са ни мъкнали чак дотук, за да ни види някоя голяма клечка.

Джони кисело се засмя.

— Само чакай, Гордън. Ще баламосаме копелето, което и да е то. Може да му предложим да го назначим за шеф на местната поща или нещо подобно. Това ли имаше предвид, когато ми четеше лекции колко е важно да се научиш да бъдеш дипломат?

Гордън беше прекалено слаб, за да смъмри Джони за невероятния му, на моменти дразнещ оптимизъм. Опита се да му се усмихне, но от това напуканите му устни само го заболяха още повече.

Нещо се раздвижи в противоположния ъгъл и той разбра, че не са сами. Заедно с тях в бараката имаше и други затворници — ужасни плашила, които явно бяха държани тук дълго време. Взираха се в тях с широко отворените си очи, които някога са били човешки.

— Някой… някой успя ли да се измъкне? — най-накрая успя да попита Гордън.

— Май да. Твоите викове позабавиха малко копелетата и сварихме доста сериозно да им се опънем. Със сигурност видяхме сметката поне на двама, преди да се нахвърлят върху нас.

Очите на Джони заблестяха. Явно уважението му към него беше станало още по-силно. Гордън отмести поглед. Не искаше да чува похвали за поведението си в онази нощ.

— Абсолютно съм убеден, че пречуках копелето, което смачка китарата ми. Другият…

— Какво стана с Филип Бокуто? — прекъсна го Гордън.

— Не зная, Гордън — поклати глава Джони. — Не видях черни уши… или други неща… сред „трофеите“ на онези изроди. Може и да е успял да се измъкне.

Гордън се облегна на стената на кочината. Звукът от падаща вода, който чуваше през цялата нощ, идваше от отсрещната страна. Обърна се и се загледа през процепите между дъските.

На петнайсетина метра се намираше ръбът на пропаст. Зад нея през мъглата можеше да види покритата с гъста гора стена на каньон, прорязана от тесен буен поток.

Джони сякаш прочете мислите му. За първи път гласът на младежа прозвуча сериозно.

— Да, Гордън. Намираме се в сърцето на ада. Онова долу е самата кучка. Проклетата Роуг.