Дейвид Брин
Пощальонът (39)

15.

Нямаха избор накъде да вървят. Снеговете бяха започнали да се топят и Роуг се бе превърнала в ревящ поток. Можеха да се насочат единствено надолу по течението и да се молят.

Джони още ликуваше. Пазачът се обърна, едва когато той беше на две крачки от него и умря, без да издаде нито звук, щом Джони се нахвърли отгоре му и нанесе три бързи удара с ножа си. Младежът беше опиянен от собствената си сръчност, докато качваха жените в лодката и отплаваха.

Гордън нямаше сърце да му каже истината. Бе видял лицето на пазача, преди да го бутнат във водата. Горкият Роджър Септийн изглеждаше изненадан, обиден — изражение, което не подхождаше на един холнистки супермен.

Гордън си спомни как за първи път беше стрелял срещу разбойници, преди близо две десетилетия, когато опълчението все още се мъчеше да потуши бунтовете, преди да бъде погълнато от тях. Тогава не изпитваше никаква гордост. През нощта беше плакал за жертвите си.

Все пак времената бяха други, а най-добрият холнист е мъртвият холнист.

Преди да тръгнат бяха изпочупили всички канута. Всеки момент от забавянето им се струваше цяла вечност, но трябваше да са сигурни, че няма да започнат да ги преследват веднага. Поне жените също можеха да помогнат и те се бяха заели с настървение за работа. Накрая и двете не изглеждаха така смъртно уплашени.

Момичетата се сгушиха в средата на кануто, а Гордън и Джони наблегнаха на греблата, мъчейки се да овладеят непознатото возило. Луната се мяташе над тях, докато се научат да гребат в ритъм.

Не бяха отишли много далеч, когато се чуха първите изстрели. Времето за обучение свърши и те се втурнаха надолу по течението, като се разминаваха на косъм с подводните камъни и скалите, които забелязваха едва в последния момент.

Реката беше бурна, подсилена от топящия се сняг. Ревът й изпълваше всичко, а лунната светлина се пречупваше през водния облак над тях. Беше невъзможно да се борят. Оставаше им само да държат носа на лодката по посока на течението и да се мъчат да избягват препятствията.

На първото спокойно място Гордън насочи лодката към един малък водовъртеж. Двамата с Джони се отпуснаха на веслата, спогледаха се и избухнаха в смях. Марси и Хедър гледаха с широко отворени очи как се смеят, едва поемайки си дъх, опиянени от адреналина и рева на свободата около тях. Накрая Джони удари водата с греблото си.

— Хайде, Гордън. Чудесно е! Давай да продължаваме.

Гордън си пое дъх и изтри пяната от очите си.

— Добре. Само че внимателно, чу ли?

Течението ги сграбчи отново.

— О, дявол да го вземе! — изруга Джони. — А аз си мислех, че последното…

Думите му бяха погълнати от рева, но Гордън довърши мисълта му.

„А аз си мислех, че последното препятствие беше трудно!“

Разстоянието между скалите беше съвсем малко. Кануто им се насочи към първата пролука, после се стрелна надолу.

— Наведи се! — изкрещя Гордън. Вече не се смееше. Бореше се да оцелее.

„Трябваше да тръгнем пеша… трябваше да тръгнем пеша… трябваше да тръгнем пеша…“

Неминуемото се случи по-скоро, отколкото бе очаквал… на по-малко от пет километра надолу. Видяха потъналото дърво след завоя, едва когато беше прекалено късно.

Алуминиево или пластмасово кану би издържало удара, но случаят не беше такъв. Ръчно изработеният корпус от дърво и кора се раздра с ужасен звук, доукрасен от писъците на жените, докато падаха в ледената вода.

Студът го пресече като с нож. Гордън с мъка пое въздух и се хвана с едната ръка за преобърнатото кану. В последния момент успя да сграбчи за косите Хедър, преди течението да я отнесе. Мъчеше се да избегне ударите на ръцете и краката й, държейки главата й над водата… като същевременно се опитваше самият той да поеме въздух през обгърналата го пяна.

Най-после усети дъното под краката си. С последни сили се измъкна от ужасното течение и засмукващата го тиня, хвърли товара си и сам рухна на стръмния бряг.

Хедър кашляше и хълцаше до него. Чу кашлянето на Джони и Марси недалеч и разбра, че те също са успели. Но нямаше сили дори да се зарадва. Лежеше и дишаше тежко. Сякаш изминаха часове.

— Не сме изгубили кой знае какво — обади се най-накрая Джони. — Така и така амунициите ми се бяха намокрили. Изпусна ли пушката си, Гордън?

— Да — изпъшка Гордън и седна, като опипваше малката драскотина на челото си.

Никой не изглеждаше сериозно наранен. Всички обаче кашляха и трепереха. Дрехите на Марси бяха прилепнали по тялото й по начин, който би му се сторил интересен, ако обстоятелствата бяха по-други.

— К-какво ще правим сега? — попита тя.

Гордън сви рамене.

— Като начало ще се върнем и ще се отървем от кануто.

Останалите го зяпнаха.

— Ако не го намерят, ще си помислят, че сме отишли много напред и ще се откажат — обясни той. — Това е единственият ни шанс. После ще продължим.

— Никога не съм бил в Калифорния — обади се Джони и Гордън се усмихна. Откакто бяха открили, че холнистите имат и други врагове, момчето рядко говореше за нещо друго.

Идеята беше доста примамлива. Преследвачите им изобщо не биха предположили, че могат да тръгнат на юг.

Но това означаваше да прекосят реката. Освен това, ако си спомняше добре, река Салмон беше далеч оттук. Дори да успееха да се промъкнат триста километра между баронските имения, нямаше да имат време. Пролетта настъпваше и трябваше да се връщат у дома колкото може по-скоро.

— Първо ще изчакаме горе да отмине потерята — реши Гордън. — После можем да се опитаме да стигнем до Коквил.

Джони никога не позволяваше желанията му да го обсебят напълно. Той сви рамене.

— Добре тогава. Хайде да разкараме кануто. — Младежът скочи в ледената вода. Гордън го последва, като взе един здрав клон вместо кука. Водата не му се стори по-топла, отколкото първия път. Пръстите на краката му започнаха да вкочанясват.

Двамата почти стигнаха преобърнатото кану, когато Джони извика и посочи към водата.

— Пощата!

В края на водовъртежа забеляза плика, който се носеше към средата на реката.

— Не! Остави я! — изкрещя Гордън. Но Джони вече се бе хвърлил натам, без да обръща внимание на виковете му. — Върни се, глупако! Джони!

Гордън гледаше безпомощно как пакетът и момчето се мятат близо до другия бряг на реката. Право пред тях водата се втурваше надолу в ревящ водопад.

С ругатни, Гордън се хвърли в ледената вода и заплува с всички сили към тях. Течението го повлече, но в последния момент успя да се хване за някакъв надвесен над водата клон… точно навреме.

През завесата от пяна видя как приятелят му се хвърля след пакета надолу към ужасната бъркотия от каменни зъби и пръски.

— Не! — изкрещя Гордън. Гледаше как Джони и пакетът се премятат през ръба на водопада и изчезват от погледа му.

Продължи да гледа още няколко минути надолу, въпреки че очите му се замъглиха от парещите сълзи, но от ужасния водовъртеж не се показа нищо.

Най-после, когато дланите му започнаха да се хлъзгат, Гордън се отказа. Здраво стиснал клона, той се запромъква към брега, докато краката му не опряха дъното. Продължи нагоре по течението към разнебитеното кану, без да поглежда към жените, които се взираха в него с широко отворени очи.

С помощта на импровизираната кука довлече, кануто до една издатина в стената на каньона и там започна да удря по него, разбивайки малката лодка на трески.

Като хлипаше, Гордън продължи да удря водата, дълго след като и последните парчета бяха вече далеч.