Дейвид Брин
Пощальонът (20)

9. Буена Виста

Според служителите на Циклоп междущатската магистрала била разбита и несигурна на север от Кървалис, затова Гордън използваше второстепенния път, който минаваше западно от нея. Развалините и дупките забавяха пътуването и той беше принуден да спре за обедна почивка сред руините на Буена Виста.

Все още бе ранен следобед, но облаците започнаха да се сгъстяват и по разбитите улици се понесе мъгла. По случайност това беше денят, в който фермерите от околността се събираха в парка на запустелия град на панаир. Гордън поприказва с тях, докато нагъваше хляб и сирене от запасите си.

— Нищо такова няма по междущатската — каза един от местните, като озадачено клатеше глава. — Ония учени глави не са пътували много по тия места. Не са такива пътници като вас, господин Кранц. Сигурно са дали накъсо от много мислене — засмя се на собственото си остроумие фермерът.

Гордън не спомена, че маршрутът му е избран от самия Циклоп. Благодари на човека и отиде при чантите си, за да извади картата.

Тя бе покрита с впечатляващи компютърни графики. Фини символи отбелязваха местата по маршрута, където трябваше да установи новите възли на пощенската мрежа в северен Орегон. Бяха му казали, че маршрутът е избран така, че да стои по-далеч от несигурните райони и радиоактивните места като околностите на Портланд.

Гордън поглади брадата си. Колкото повече се взираше в картата, толкова по-объркан се чувстваше. Циклоп би трябвало да знае какво прави. И все пак криволичещият маршрут беше всичко друго, но не и логичен.

Въпреки волята си започна да подозира, че трасето е подбрано така, за да го отклони от пътя му. Да изгуби време, вместо да го спести.

Но защо му трябваше на Циклоп да прави подобно нещо?

Беше невероятно суперкомпютърът да се е изплашил от появата му. А Гордън бе сигурен, че е постъпил правилно… като подчерта, че „Възстановените съединени щати“ нямат намерение да се месят в местните въпроси. Циклоп като че ли му беше повярвал.

Той вдигна очи от картата. Времето се разваляше. Облаците се спускаха и закриваха покривите на полуразрушените сгради. По прашната улица се стелеше мъгла. Валма от нея се завъртяха между него и оцелелия прозорец на отсрещния магазин. Внезапно си спомни за един друг прозорец, който бе видял през ситния дъжд.

„Главата на Смъртта… усмивката на пощальона… лицето на скелета, наложено върху моето…“

Връхлетя го друг спомен и той потръпна. Кървалис. Свръхохладената па̀ра, собственото му отражение в студеното стъкло и странното чувство, което изпитваше, като гледаше редуващите се светлинки, постоянно повтарящи еднообразния си танц…

Повтарящи…

Внезапно го прониза студ.

— Не — възкликна той. — Не, за Бога.

Затвори очи и изпита непреодолимо желание да не мисли за това, а за времето, за Дина или Аби, за каквото и да е, само не…

— Но кой би могъл да направи подобно нещо? — гласно възрази той. — Защо?

Знаеше защо. Беше експерт по въпроса какво кара хората да лъжат.

Спомни си разрушената сграда зад Дома на Циклоп и учудването си как техниците са успели да направят онова, което твърдяха, че са направили. Бяха изминали почти две десетилетия, откакто за последен път бе имал допир с физиката, и знаеше какво може да се постигне с техника. Годините след това бяха борба за оцеляване и мечти за земен рай. Не беше в състояние да определя кое е възможно и кое не е.

Въпреки това трябваше да открие дали подозренията му са основателни. На всяка цена.

— Извинете! — повика той един от фермерите. Човекът му се ухили и закуца към него с шапка в ръце.

— Какво мога да направя за вас, господин инспектор?

Гордън посочи на картата едно място на не повече от петнайсет километра по права линия от Буена Виста.

— Това място, Сайтаун. Знаете ли пътя?

— Разбира се. Шефе. Ако побързате, довечера ще сте там.

— Ще побързам — увери го Гордън. — Можете да се обзаложите, че ще побързам.