Дейвид Брин
Пощальонът (38)

14.

Тази нощ Гордън сънува как Бенджамин Франклин играе шах с приличаща на сандък желязна печка.

— Въпросът е в баланса — каза побелелият учен-политик на изобретението си, без изобщо да забелязва Гордън. — Мислих дълго върху въпроса. Как можем да създадем система, която да насърчава хората да преуспяват и в същото време да защитава слабите и да не дава възможност на лудите и тираните да се доберат до властта?

През решетката излязоха огнени езици, подобни на танцуващи светлинки. Думите по-скоро се виждаха, отколкото чуваха.

— … Кой ще се погрижи…?

Франклин премести белия кон.

— Добър въпрос — кимна той и се облегна назад. — Много добър въпрос. Разбира се, можем да установим баланса конституционно, но това няма да означава нищо, ако гражданите не са сигурни, че законите ще се спазват. Алчните за власт хора винаги ще се мъчат да нарушават правилата или да ги извъртат в своя полза.

Пламъците отново затанцуваха. Неизвестно как напред се придвижи черна пешка.

— … Кой…?

Франклин извади носната си кърпа и си избърса челото.

— Могат да се появят тирани… те имат набор от методи, стари като света — да манипулират обикновения човек, да го лъжат и дори да пречупят вярата му в самия себе си. Твърди се, че „властта корумпира“, но всъщност по-правилно е да се каже, че властта привлича корумпираните. Нормалните хора обикновено се интересуват от други неща, не от властта. Когато я имат, те гледат на нея като за служене, което има своите граници. Тиранът обаче иска да властва.

— … глупави деца… — проблеснаха пламъците.

— Да — кимна Франклин, като бършеше очилата си. — Все пак вярвам, че някои изобретения могат да помогнат. Например, подходящите митове. И тогава, ако Доброто иска жертви… — Той вдигна царицата си, поколеба се малко и след това придвижи крехката фигура от слонова кост по цялата дъска, чак до горещата решетка.

Гордън искаше да изкрещи някакво предупреждение. Царицата беше абсолютно открита. Не я защитаваше дори пешка.

Най-лошите му предчувствия внезапно се сбъднаха. Пламъците излетяха напред. Върху купчинката пепел, останала от стройната бяла фигура, сега се намираше черният цар.

— О, не! — изстена Гордън. Дори в съня си той разбираше какво става и какво символизира сцената.

— … Кой ще поеме отговорност…? — отново попита печката.

Франклин не отговори. Вместо това той се обърна и избута стола си назад. Столът изскърца. Франклин гледаше над рамките на очилата си право към Гордън.

— И ти ли? — изстена Гордън. — Какво искате всички вие от мен?

Франклин се усмихваше.

 

 

Събуди се със стряскане и дойде на себе си, едва когато Джони Стивънс се пресегна към него и го докосна по рамото.

— Гордън, ела да видиш. Нещо става с пазачите.

Той седна и разтърка очи.

— Дай да видя.

Джони го заведе до източната стена на бараката, близо до вратата. Бяха му необходими няколко секунди, за да свикне с лунната светлина. След това забеляза двамата войници, които бяха поставени на стража.

Единият лежеше на дългата пейка с отворена уста и празно гледаше покритото с ниски облаци небе.

Вторият холнист все още хъркаше и се гърчеше на земята, опитвайки се да се добере до пушката си. В едната му ръка проблясваше ножът му. До коленете му лежеше преобърната халба. От нея се изливаше кафява течност. Няколко секунди по-късно главата му клюмна. Тялото потрепери за последен път.

Джони и Гордън се спогледаха. Скочиха като един към вратата, но катинарът стоеше здраво на мястото си. Джони измъкна ръка през процепа и се опита да достигне до мъртвото тяло. Ключовете…

— Мамка му! Много е далеч!

Гордън започна да блъска дъските. Колибата беше паянтова, но достатъчно здрава, за да издържи ударите. Внезапно обаче ръждивите пирони се счупиха с шум, който накара косите му да настръхнат.

— Какво да правим? — запита Джони. — Ако ударим здравата едновременно, ще успеем. После можем да спринтираме надолу към лодките…

— Ш-ш-шт! — Гордън постави пръст на устните си. Отвън някой се движеше.

Една дребна фигура бързо премина през осветеното от луната открито пространство пред колибата, точно където лежаха двамата пазачи.

— Това е тя! — възкликна Джони. Гордън също разпозна тъмнокосото момиче, което бе написало малката добавка към писмото на Дина. Той гледаше как тя преодолява ужаса си и се осмелява да доближи телата, за да се убеди, че са мъртви.

Тялото й се разтрепери и девойката издаде стон, когато откри ключовете на колана на втория войник. За да ги достигне, тя трябваше да прокара пръстите си между ужасните трофеи, но затвори очи и успя.

Всяка секунда беше същинска агония, докато катинарът най-после се отключи. Освободителката им се дръпна назад, когато двамата се затичаха към труповете. Взеха им оръжията. После завлякоха телата вътре в колибата и поставиха катинара на мястото му.

— Как се казваш? — попита Гордън свитата фигура. Очите й бяха затворени.

— Х-Хедър — отговори тя.

— Хедър. Защо ни помогна?

Очите й се отвориха. Бяха съвсем зелени на цвят.

— Твоята… твоята жена беше писала… — Тя направи видимо усилие да дойде на себе си. — Никога не съм разбирала какво разправят старите жени за онова време… Но после някои от новите затворници разказваха разни неща за север… и за тебе…

Тя се сви, когато Гордън протегна ръка да я докосне по бузата.

— Н-нали няма да ме биеш много, защото прочетох писмото ти?

Гордън се дръпна назад. Нежността беше нещо непознато за нея. Наум му дойдоха какви ли не уверения, но той избра най-простото.

— Няма изобщо да те бия. За нищо на света.

Джони се изправи до него.

— Долу стои само един пазач, Гордън. Има начин да го доближим, без да ни усети. Може и да е холнист, но не очаква нищо нередно. Ще му видим сметката.

Гордън кимна.

— Ще я вземем със себе си — заяви той.

Джони го погледна, разкъсван от противоположни чувства. Накрая реши, че главната му задача е да измъкне Гордън оттук.

— Но…

— Ще разберат кой ги е отровил. Ще я разпънат на кръст, ако остане тук.

Джони примигна, после кимна, очевидно радостен, че дилемата се е разрешила толкова бързо.

— Добре тогава. Хайде да тръгваме!

Понечиха да тръгнат, но Хедър дръпна Гордън за ръкава.

— Чакай малко — каза тя и помаха към тъмното.

От сенките се появи фигура, облечена в панталони и широка риза, препасана с колан. Втората жена не можеше да бъде объркана. Наложницата на Чарлз Безоар беше навила косата си на кок. Носеше малък пакет и изглеждаше по-нервна и от Хедър.

Но тя има какво да губи, помисли си Гордън. Желанието й да тръгне с двама непознати към непозната земя беше просто израз на огромното й отчаяние.

— Казва се Марси — обади се другото момиче — Не бяхме сигурни дали ще ни вземете, затова тя ви носи подарък.

Марси отвори пакета с треперещи ръце.

— Т-това е п-пощата ви — обясни тя. Държеше листата внимателно, сякаш се страхуваше да не ги счупи.

Гордън едва не се засмя, когато видя безполезната купчина. Но бързо се овладя, още повече че видя сред писмата малкия си изпомачкан дневник. Момичето беше поело огромен риск.

— Добре — каза той, докато завързваше отново пакета. — Тръгвайте след нас и нито дума! Щом махна така, залегнете и чакайте.

Двете жени тържествено кимнаха. Гордън се обърна да поведе групата, но видя, че Джони вече бе тръгнал.

„Този път млъкни. Той е прав, по дяволите.“

Свободата беше чудесно облекчение. Но заедно с нея идваше и онази кучка Дългът.

Мразейки се за това, че отново е станал „важен“, Гордън се сниши и заедно с жените тръгна след Джони към кея.