Дейвид Брин
Пощальонът (40)

16.

Прекараха деня, скрити в храстите, обрасли около един порутен бетонен бункер. Сигурно бе служил като скривалище на някой оцеленец преди Безнадеждната война, но сега от него бяха останали само развалини — разбит и ограбен, с дупки от куршуми по стените.

Преди войната Гордън беше чел, че в страната има места, пълни с подобни бункери — издигнати от хора, които чакаха краха на обществото и фантазираха какво ще правят след това. Имаше курсове по оцеляване, специални магазини… цяла индустрия работеше, за да задоволява „нуждите“, които далеч надхвърляха нуждите на обикновен планинар или пътешественик.

Някои бяха просто мечтатели или безобидни любители на оръжието. Малцина бяха последователи на Нейтън Холн и сигурно бяха изпаднали в ужас, когато фантазиите им се сбъднаха.

Когато денят настъпи, повечето самотни „оцеленци“ измряха в бункерите си. Битките и времето бяха довършили останалото. Студеният дъжд се сипеше върху бетонните блокове, докато тримата, бегълци се редуваха в почивките си.

Веднъж чуха викове и конски тропот. Заради жените Гордън направи усилие да изглежда спокоен. Постарал се бе да оставят колкото може по-малко следи, но двете му спътнички нямаха опит дори колкото разузнавачките от Армията на Уиламит. Изобщо не беше сигурен, че ще успее да заблуди най-добрите следотърсачи в света от времето на Кочийз^[1].

Конниците продължиха и не след дълго бегълците можеха да се отпуснат поне за малко. Гордън задряма.

Този път нямаше сънища. Беше твърде изтощен, за да преследва духове.

Когато продължиха, луната вече бе изгряла. Имаше три пътеки, които често се пресичаха, но Гордън успяваше някак си да ги води във вярната посока, ориентирайки се по леда върху северната страна на стеблата на дърветата.

Три часа след залеза доближиха до развалините на малко селце.

— Айлахий. — Хедър познаваше мястото.

— Напуснато е — забеляза Гордън. Луната осветяваше призрачните постройки. Всичко, от къщата на барона до последната барака, изглеждаше пусто.

— Всички воини и робите са изпратени на север — обясни Марси. През последните няколко седмици бяха опразнени много села.

Гордън кимна.

— Бият се на три фронта. Маклайн хич не се шегуваше, че ще бъде в Кървалис през май. Трябва да превземе Уиламит или да умре.

Местността приличаше на лунен пейзаж. Навсякъде имаше фиданки, но само някои дървета бяха достатъчно високи. Гордън се досети, че това сигурно е едно от местата, където холнистите са се опитвали да въведат примитивно земеделие, изсичайки и подпалвайки гората. Но земята тук не беше плодородна както в долината на Уиламит. Явно експериментът се бе провалил.

Хедър и Марси се държаха за ръце и се оглеждаха страхливо, докато се движеха напред. Гордън не можеше да не ги сравни с Дина и нейните амазонки или с изпълнената с оптимизъм Аби. Тъмната епоха не е добро време за жените, помисли си Гордън. Дина беше съвсем права по този въпрос.

— Хайде да огледаме голямата къща — каза той. — Може да открием някаква храна.

Това вече привлече вниманието им. Те се затичаха пред Гордън към изоставеното имение с неговата висока ограда, заобикаляща здравата стара къща.

Когато ги настигна, момичетата бяха коленичили над две тъмни петна точно пред вратата. Гордън се дръпна, когато видя, че одират труповете на две големи немски овчарки. Явно стопанинът им не е можел да ги вземе със себе си в морското пътуване, помисли си той и му се повдигна. Без съмнение, местният барон тъгуваше повече за скъпоценните си животни, отколкото за робите, които щяха да измрат по време на масовото преселение към обетованата земя на север.

Месото миришеше доста отвратително. Гордън реши да изчака, надявайки се да открие нещо по-подходящо за ядене. Жените обаче не бяха толкова гнусливи.

До този момент бяха извадили късмет. Поне преследвачите им изглежда бяха завили на запад, далеч от посоката, накъдето се бяха запътили бегълците. Вероятно хората на генерал Маклайн вече бяха открили тялото на Джони, което ги е убедило още по-твърдо, че оцелелите са се насочили към морето.

Никой обаче не можеше да каже колко ще продължава да работи късметът им.

Малък поток се извиваше покрай изоставеното село. Гордън реши, че това не може да е нищо друго, освен южния приток на Коквил. Естествено, не ги чакаха никакви канута. А и по потока беше невъзможно да се пътува с лодка. Трябваше да продължат пеша.

Покрай източния бряг минаваше стар път, водещ в посоката, към която се стремяха. Въпреки очевидната опасност, нямаха друг избор, освен да тръгнат по него. Планините се издигаха пред тях и преграждаха всякакъв друг приемлив маршрут.

Поне щяха да се движат по-бързо, отколкото по калните пътеки, помисли си с надежда Гордън. Окуражаваше жените, като ги караше да поддържат равномерно темпо. Марси и Хедър не се оплакаха нито веднъж, нито успя да прочете в очите им дори намек за недоволство или укор. Гордън не можеше да си обясни откъде идваха тези кураж и сили, които ги караха да продължават напред километър след километър.

Всъщност не му беше ясно защо той самият продължава напред. Защо? За да живее в един мрачен свят, който изглеждаше неизбежен?

„Защо? — чудеше се той. — Аз ли съм последният оцелял идеалист от двайсети век?

Може би — отговори си сам на себе си. — Може би идеализмът наистина е болест, боклук, както се изрази Безоар.“

Джордж Поътън също беше прав. Няма никакъв смисъл да се бориш в името на Великите неща… за цивилизацията, например. Всичко, което направи, бе да накараш младите момчета и момичета да ти вярват — и да жертват живота си с безумни жестове, без да постигнат нищо.

Безоар беше прав. Поътън беше прав. Дори чудовището Нейтън Холн бе казал чистата истина за Бен Франклин и приятелчетата му конституционалисти — че са хванали на въдицата си толкова много хора, които им вярват. Демагози, пред които Химлер и Троцки са най-обикновени аматьори.

„… Ние приемаме тези истини за очевидни…“

Ха!

След това се появил Орденът на Цинцинат, измислен от офицерите на Джордж Вашингтон, които се заклели да останат на първо място фермери и граждани, а да бъдат войници, само когато страната им ги призове за това.

Чия е била тази идея? Клетвата просъществувала цели поколения, достатъчно дълго, за да се превърне в идеал. Всъщност тя оцеляла чак до епохата на професионалните армии и технологичните войни.

Докато в края на двайсети век някой не решил войниците да бъдат превърнати в нещо повече от обикновени мъже. Мисълта за Маклайн и ветераните му, нахвърлящи се върху нищо неподозиращите северняци, накара сърцето на Гордън да се свие. Никой и нищо не можеше да ги спре.

„Нищо не може да се направи — помисли си с горчива ирония той. — Но това няма да накара моите призраци да изчезнат.“

Реката се разширяваше с всеки изминат километър. Заваля ситен дъжд, вляво от тях изтрещя гръмотевица. В небето на север затанцуваха светлини.

Загледан в намръщените облаци, Гордън едва не се блъсна в Марси, която внезапно бе спряла. Понечи да я подбутне леко, както се налагаше все по-често през последните няколко километра. Но този път краката й бяха като заковани.

Тя се обърна към него и в очите й Гордън видя повече отчаяние, отколкото когато и да било друг път през тези ужасни седемнайсет години. Изпълнен със смразяващо предчувствие, той я дръпна и погледна напред по пътя.

На около трийсет метра нататък се виждаха развалините на стар крайпътен магазин. Избеляла табела рекламираше статуетки от миртово дърво на невероятно ниски цени. Пред него пустееха ръждивите скелети на два автомобила.

Наблизо бяха завързани четири коня и една двуколка. Под хлътналия навес, скръстил ръце на гърдите си, стоеше генерал Маклайн и се усмихваше на Гордън.

— Бягайте! — извика Гордън на жените и се метна към храстите, като в същото време сваляше пушката на Джони от рамото си. В този момент си помисли, че постъпва глупаво. Може би Маклайн все още го искаше жив. Но ако се стигнеше до престрелка, Гордън нямаше да има никакви шансове.

Знаеше, че постъпката му бе напълно инстинктивна — да се отдалечи от жените, да привлече вниманието към себе си и да им даде шанс да избягат. „Глупав идеалист“, наруга се той. Марси и Хедър продължаваха да стоят на пътя, прекалено уморени и отчаяни, за да направят дори една стъпка.

— Е, това вече не е особено разумно — обади се Маклайн. Гласът му беше едновременно любезен и заплашителен. — Да не си въобразявате, че ще успеете да ме уцелите, господин инспектор?

Мисълта не беше чужда на Гордън. Разбира се, ако аугментът му позволеше да се приближи достатъчно, за да опита. И ако двайсетгодишните амуниции все още ставаха за нещо след пътуването по Роуг.

Маклайн не помръдваше от мястото си. Гордън вдигна глава и видя през листата, че до генерала стои Чарлз Безоар. И двамата изглеждаха твърде лесни мишени. Но когато започна да се промъква напред с готова за стрелба пушка, Гордън изведнъж се сети, че имаше четири коня.

Внезапно точно над него се разнесе трясък. Преди да успее да реагира, върху гърба му се стовари смазваща тежест, която притисна гръдния му кош към цевта на пушката.

Устата му се отвори, но не можа да си поеме въздух. В следващия момент някой го вдигна за яката. Пушката се изплъзна от безчувствените му пръсти.

— И този миналата година е очистил двама от нашите? — разнесе се подигравателен глас зад лявото му ухо. — Просто да не повярваш.

Сякаш измина цяла вечност, преди да успее да си поеме отново дъх. В момента това беше по-важно от всякакви опити да запази достойнството си.

— Не забравяй и тримата войници в Агнес — обади се Маклайн. — Те също му носят точки. Това прави пет холнистки уши на колана, Шон. Нашият господин Кранц е достоен за уважение. Сега го доведи тук, ако обичаш. Вярвам, че той и дамите ще се радват на възможността да се постоплят.

Краката на Гордън едва докосваха земята, докато го мъкнеха през храстите и по пътя. Аугментът дори не се беше задъхал, когато безцеремонно хвърли товара си под навеса.

Чарлз Безоар гледаше убийствено Марси. Очите на полковника горяха от срам и обещаваха възмездие. Но Марси и Хедър наблюдаваха безмълвно Гордън.

Маклайн клекна до него.

— Винаги съм уважавал мъжете с подход към дамите. Трябва да призная, че те бива, Кранц — той се ухили. След това кимна към грамадния си адютант. — Вкарай го вътре, Шон. Жените имат работа, а ние двамата с инспектора ще обсъдим някои недоизяснени въпроси.