Дейвид Брин
Пощальонът (12)

1. Къртин

Черният бултериер ръмжеше и по муцуната му избиваше пяна. Кучето теглеше веригата си в опит да стигне до възбудените, крещящи мъже, наведени над ниската дървена ограда на арената. Едноокият, покрит с белези от стари рани мелез от другата страна на кръга ръмжеше в отговор. Въжето му се опъваше като струна и заплашваше да отскубне халката от стената, на която беше завързано.

Ямата с кучетата вонеше. Сладникавият дим от домашно отглеждан тютюн, щедро примесен с марихуана, се издигаше на гъсти валма. Фермерите и жителите на града оглушително крещяха от редиците пейки около ужасната арена. Намиращите се най-близо до нея блъскаха по гредите и окуражаваха кучетата.

Водачите с кожени ръкавици дръпнаха своите кучета-гладиатори на достатъчно разстояние едно от друго, за да не могат да се захапят за гърлата, след това се обърнаха към почетната пейка.

Дебелият брадат сановник, облечен по-добре от повечето присъстващи, изпусна кълбо дим от домашно направената си пура и хвърли бърз поглед към слабия мъж, седнал от дясната му страна. Очите на другия не се виждаха от козирката на шапката му. Гостът седеше спокойно, без по никакъв начин да издава чувствата си.

Пълният мъж отново се обърна към водачите и кимна.

Сто души извикаха едновременно в мига, в който пуснаха кучетата. Ръмжащите животни се нахвърлиха едно срещу друго. Под одобрителните викове на тълпата се разхвърчаха козина и кръв.

Старейшините на почетната пейка крещяха също толкова яростно, колкото и селяните. Повечето бяха заложили на едно от животните. Но едрият мъж с пурата — председателят на комисията по обществена безопасност на град Къртин, щата Орегон — гневно пуфтеше с пурата и се мръщеше. Той отново хвърли поглед към седналия до него странник.

Слабият човек се различаваше от всички присъстващи. Брадата му бе добре поддържана, черната му коса подстригана и сресана. Пронизващите му сини очи сякаш строго наблюдаваха сцената и напомняха на председателя образите на старозаветните пророци, които беше виждал като дете в неделното училище много преди Безнадеждната война.

Имаше вид на пътешественик. И носеше униформа… униформа, каквато никой от гражданите на Къртин не се бе надявал отново да види.

Изобразяващата конник медна емблема на шапката на странника отразяваше светлината на газените фенери и някак изглеждаше много по-ярка, отколкото се полагаше на който и да е метал.

Председателят погледна съгражданите си и усети настъпилата в тях промяна. Хората крещяха по-ентусиазирано, отколкото правеха обикновено на Седмичните борби. Те също знаеха за посетителя, който пристигна пред вратите на града преди пет дни, изправен и горд като бог, настояващ за храна, подслон и място, където да постави обявите…

… и който след това започна да раздава пощата.

Председателят бе заложил на Уейли, кучето на стария Джим Шмит. Но вниманието му не беше привлечено от кървавата схватка долу. Не можеше да свали поглед от Пощальона.

Бяха организирали състезанието специално за него, тъй като на следващия ден напускаше Къртин и заминаваше за Котидж Гроув. „Не му харесва“, с тревога си помисли председателят. Мъжът, обърнал живота им из основи, очевидно се опитваше да бъде учтив. Но бе ясно, че не одобрява кучешкия бой.

Председателят се наведе към госта.

— Предполагам, че на Изток няма подобни зрелища, господин инспектор?

Студеният поглед на другия беше достатъчно красноречив. Председателят мислено се изруга за глупостта си. Разбира се, че нямаше борби с кучета — нито в Сейнт Пол, нито в Топика или Одеса, нито където и да е другаде в цивилизованите райони на Възстановените съединени щати. Но тук, в опустошения Орегон, толкова дълго стоял извън цивилизацията…

— Общините могат да организират празниците си както намерят за добре, господин председател — отговори мъжът. Властният му глас се извиси над виковете. — Обичаите се приспособяват към условията. Управата в Сейнт Пол знае това. Виждал съм и много по-лоши неща при пътуванията си.

„Уволнен“, можеше да прочете председателят в очите на инспектора. Посърна и отклони поглед.

Примигна и първата му мисъл бе, че в очите му е влязъл дим. Хвърли пурата си на земята и я смачка с обувката си, но смъденето не изчезна. Всичко се размаза пред погледа му, сякаш сънуваше… сякаш за първи път в живота си идваше тук.

„Господи! — помисли си председателят. — Наистина ли правим това? Та само преди седемнайсет години аз бях член на местното Дружество за защита на животните!

Какво е станало с нас?

Какво е станало с мен?“

Изкашля се с ръка пред устата и избърса очите си. След това се огледа и видя, че не е сам. Тук-там в тълпата поне десетина мъже бяха спрели да крещят и гледаха ръцете си. Някои открито плачеха, а сълзите се стичаха по измъчените им от дългата битка за живот лица.

Внезапно годините след войната им се видяха кратки като миг — недостатъчни, за да ги извинят.

Битката приключи под всеобщите викове. Кучкарите скочиха на арената да приберат победителя и да махнат трупа. Но половината публика хвърляше нервни погледи към своя водач и строгата униформена фигура до него.

Мъжът докосна шапката си.

— Благодаря ви, господин председател. Но мисля, че ще е по-добре да се оттегля. Утре ме чака дълъг път. Лека нощ на всички.

Той кимна към старейшините, изправи се и нахлузи коженото яке с изпълнената в червено, бяло и синьо емблема на рамото. Закрачи бавно към изхода, а жителите ставаха на крака и със сведени очи му правеха път.

Председателят на Къртин се поколеба, после също се изправи и го последва, сподирен от мърморещи гласове.

Второто събитие за вечерта така и не се състоя.