Дейвид Брин
Пощальонът (1)

Прелюдия
Тринайсетгодишното размразяване

Все още духаха ледени ветрове. Валеше рохкав сняг. Но древното море не бързаше.

Земята се беше завъртяла шест хиляди пъти, откакто градовете умряха в разцъфналите пламъци. Шестнайсет обиколки около Слънцето по-късно от изпепелените гори вече не се издигаха вълни от сажди, за да превърнат деня в нощ.

Дойдоха и си отидоха шест хиляди залеза — блестящи, оранжеви, красиви от праха, дори след като високите нажежени пилони пронизаха стратосферата и я изпълниха с фини частици камък и пръст. Помрачнялата атмосфера започна да пропуска по-малко слънчева светлина и изстина.

Вече нямаше никакво значение какво бе предизвикало всичко това — гигантски метеорит, огромен вулкан или ядрена война. Температурата и атмосферното налягане излязоха извън нормите и задухаха силни ветрове.

Навсякъде на север валеше мръсен сняг, който на места не изчезваше дори през лятото.

Значение имаше единствено Океанът, вечен и неизменен. Тъмните небеса се появиха и изчезнаха. Ветровете довяваха кървави залези. На места се образуваше лед и по-плитките морета започнаха да пресъхват.

Но единствено важна бе волята на Океана, а тя все още не беше упражнена.

Земята се въртеше. Тук-там хората все още се съпротивляваха.

И Океанът въздъхна с леден дъх.