Дейвид Брин
Пощальонът (22)

11. Кървалис

Гордън никога не си беше представял, че ще откаже предложена му топла храна и легло и вместо това ще препуска в дъжда. Този път обаче нямаше избор. Яздеше най-добрия кон от конюшните на Сайтаун, но ако му се бе наложило, щеше да тича през целия път.

Кобилата се носеше по стария път към Кървалис. Беше силна и препускаше толкова бързо, колкото Гордън предполагаше, че е безопасно през нощта. За щастие почти пълната луна хвърляше оскъдна светлина през разкъсаните облаци.

Гордън се страхуваше, че трябва да е хвърлил в пълно объркване кмета на Сайтаун още в момента, в който прекрачи прага на дома му. Без да губи време за любезности, той пристъпи направо към същината и изстреля човека в офиса му да донесе грижливо сгънатата компютърна разпечатка.

Гордън вдигна разпечатката към светлината и внимателно я разгледа под объркания поглед на Кейлоу.

— Колко ви струва този съвет, господин кмете? — без да откъсва очи от хартията попита той.

— Не много, инспекторе — нервно отвърна мъжът. — Цените на Циклоп паднаха с увеличаването на селата, присъединили се към търговския пакт. А имаше и намаление, защото съветът е доста неясен.

— Колко? — настоя Гордън.

— Ами… Намерихме десетина стари видеоигри и около петдесет батерии, но от тях само десет ставаха за нещо. А, и един домашен компютър, който не беше съвсем ръждясал.

Гордън подозираше, че всъщност Сайтаун има много повече запаси, но ги пази за в бъдеще.

— И какво друго, господин кмете?

— Моля?

— Въпросът ми е достатъчно ясен — сухо отвърна той. — Какво още платихте за това?

— Нищо — объркано го погледна Кейлоу. — Освен ако не смятате товара храна и керамика за служителите. Но това е нищо в сравнение с останалите неща. Просто, за да имат с какво да живеят учените, докато помагат на Циклоп.

Гордън тежко дишаше. Нямаше изгледи пулсът му да се успокои. Всичко съвпадаше.

Той усърдно зачете на глас компютърната разпечатка:

— … Първоначалното просмукване през границите между тектоничните плочи… променливото задържане на подпочвената вода… — Думите, които не беше срещал нито пък бе мислил за тях — в продължение на седемнайсет години, сега излизаха от устата, му и му напомняха за някакъв стар, отдавна забравен деликатес. — … Вариация на глинестите седименти… само приблизителен анализ, поради многобройните несигурни променливи…

— Смятаме, че схванахме какво е имал предвид Циклоп — намеси се Кейлоу. — Ще започнем да копаем на двете най-подходящи места, като настъпи сухият сезон. Естествено, ако не сме разтълкували правилно съвета му, вината си е изцяло наша. Ще опитаме и на някои други места, които той предложи…

Гласът на кмета заглъхна, когато видя инспектора да седи неподвижно, вперил поглед в пространството.

„Делфи“, едва доловимо въздъхна Гордън.

След това започна лудото препускане в нощта.

 

 

Годините, прекарани в несгоди, бяха калили Гордън, а през цялото това време хората в Кървалис бяха живели в благоденствие. Беше лесно като детска игра да се промъкне покрай постовете. Продължи по пустите улици покрай университетския кампус и отдавна изоставения Морлънд Хол. Гордън отдели десет минути да успокои и нахрани коня си. Искаше животното да е във форма, ако му се наложеше бързо да се измъква.

Домът на Циклоп се намираше съвсем наблизо. Когато приближи, той забави крачка.

Скри се сред развалините на стария генератор, когато покрай него минаха двама пазачи, увити в мушамите си и криещи оръжието от дъжда. Докато клечеше зад стените, до него достигна миризмата на изгоряло. След всички тези години тя все още се чувстваше.

Какво му бе разказал Питър Ъейдж за онези първи дни, когато властта паднала и започнали бунтовете? Че след взривяването на генератора преминали на вятърни и водни турбини.

Гордън не се съмняваше, че това е щяло да свърши работа, ако е било извършено навреме. Но дали е било?

Когато стражите се отдалечиха, той забърза към страничния вход в Дома на Циклоп. Счупи катинара с едно-единствено рязко движение с помощта на взетия специално за целта лост. Ослуша се и като не чу никакви признаци на тревога, се вмъкна вътре.

 

 

Задните помещения на Дома на Циклоп изглеждаха доста по-неприветливо от представителните. Части от забравени компютърни ленти, книги и всякакви други неща лежаха под дебел слой прах. Гордън си проправи път към централния служебен коридор, като на два пъти за малко не се спъна в тъмното. Скри се зад една двойна врата, когато наблизо мина някой, свиркайки с уста. След това се изправи и погледна през процепа.

Мъж с дебели ръкавици, облечен в черно-бялата дреха на служител, спря пред вратата в дъното на помещението и остави на пода тежката и смачкана чанта за пикник, от която се виеше дим.

— Хей, Елмър! — почука той на вратата. — Нося още сух лед за нашия господар. Хайде, побързай! Циклоп трябва да яде!

„Сух лед“, отбеляза си Гордън. Около капака на контейнера се стелеше тежка па̀ра.

— Спокойно де — обади се втори глас зад вратата. — На Циклоп нищо няма да му стане, ако почака някоя и друга минута.

Най-после вратата се отвори и в стаята нахлуха светлина и тежките звуци на рокендрол.

— Защо се забави толкова?

— Бях зает! Стигнах до сто хиляди точки и не исках да прекъсвам…

Вратата се затвори и Гордън не успя да чуе края на самохвалствата на Елмър. Промъкна се бързо нататък. След малко доближи друга стая, вратата на която бе леко открехната. Отвътре се процеждаше тънък лъч светлина. Някой разгорещено спореше. Гордън спря. Беше разпознал част от гласовете.

— Трябваше да го убием — каза някой. Приличаше на гласа на д-р Гроубър. — Можеше да направи всичко на пух и прах.

— Преувеличаваш опасността, Ник. Не мисля, че представлява чак толкова голяма заплаха — това беше гласът на най-възрастната служителка на Циклоп. Не можеше да си спомни името й. — Всъщност, човекът ми се вижда по-скоро безвреден.

— Така ли? А чу ли го какви въпроси задаваше на Циклоп? Не е тъп селяк, на каквито са се превърнали нашите хора след всички тези години. Умът му сече като бръснач! И си спомня страшно много от старото време!

— И какво? Може би трябваше да се опитаме да го привлечем на наша страна.

— Как ли пък не! Всеки може да види, че е идеалист. Никога нямаше да се съгласи. Единствената ни възможност е да го убием! Още сега! И да се надяваме, че ще минат години, преди да пратят някой друг вместо него.

— Ти си направо луд — отговори жената. — Даваш ли си сметка какви ще са последствията, ако се усъмнят в нас!

— Марджъри е права — това бе гласът на самия д-р Тейгър. — Ако това се разкрие, срещу нас ще се изправят не само нашите хора в Орегон, а и цялата страна.

Настъпи продължително мълчание.

— И все пак още не съм убеден, че той наистина е… — Гроубър беше прекъснат, този път от мекия глас на Питър Ъейдж.

— Забравили ли сте защо никой не трябва да го докосва дори с пръст?

— Това пък защо?

— Стига, човече. — Гласът на Питър премина в шепот. — Не ти ли стана ясно кой е този човек? И кого представлява? Давате ли си сметка колко ниско сме паднали, че да мислим как да го убием, когато му дължим признателност и съдействие във всичко!

— Питър, ти си пристрастен, защото спаси племенника ти.

— Може би. А може би заради мнението на Дина за него.

— Дина! — изсумтя Гроубър. — Хлътнало до уши дете с диви идеи.

— Добре. Но дори да греша, не забравяйте знамената.

— Знамена ли? — Гласът на д-р Тейгър беше объркан. Какви знамена?

— Питър говори за знамената, които нашите хора са издигнали във всяко селце — замислено отговори жената. — Нали си спомняте — звездите и ивиците. Помисли си, Ед. Дай си сметка какво е в главите на тези хора. Никога, дори преди войната, не съм виждала нещо толкова силно да въодушевява селяните.

Отново настъпи тишина. След това се обади Гроубър:

— Чудя се какво ли мисли Джоузеф по въпроса.

Гордън се намръщи. Беше разпознал гласовете на всички старши служители в стаята. Но не си спомняше да се е срещал с някой на име Джоузеф.

— Джоузеф си легна по-рано днес — каза Тейгър. — Ето защо аз съм председателстващият сега. Ще обсъдим въпроса по-късно, когато сме в състояние да гледаме трезво на нещата.

Гордън ги чу да стават и забърза към края на коридора. Нямаше нищо против да напусне удобната си позиция. И без друго мнението на хората в стаята не бе от особено значение. Всъщност, нямаше никакво значение.

Точно сега искаше да чуе един-единствен глас. Насочи се право към мястото, където го беше чул за последен път.

 

 

Промъкна се зад завоя и се озова на мястото, където за първи път беше срещнал Хърб Кейлоу. Коридорът сега бе тъмен, но това не му попречи съвсем лесно да открие заседателната зала. Вмъкна се вътре и затвори вратата зад себе си. Устата му беше пресъхнала. Пристъпи напред, като се, бореше с желанието да върви на пръсти.

Слаба светлина осветяваше сивия цилиндър от другата страна на стъклената стена.

„Господи, дано греша!“

Ако грешеше, Циклоп сигурно щеше да се изуми от поредицата неправилни заключения. Изгаряше от желание да се посмее заедно с него на глупавата си параноя.

Гордън се запъти към стъклената бариера.

— Циклоп? — повика той, като се приближаваше и прочистваше гърлото си. — Циклоп, аз съм. Гордън.

Блясъкът на обектива бе по-слаб. Но малките светлинки продължаваха да се движат — сложен хипнотизиращ мотив, който постоянно се повтаряше, подобно на зов за помощ от търпящ бедствие кораб.

Гордън усети, че го завладява безмерен ужас. Чувството беше същото, каквото бе изпитал като момче, когато видя дядо си да седи напълно неподвижно в своя люлеещ се стол на верандата и не посмя да се приближи, за да не открие, че старецът е мъртъв.

Светлинките безспирно продължаваха танца си.

Гордън се замисли. Колко бяха онези, които можеха да си спомнят след толкова време, че сигналите на дисплеите на суперкомпютрите никога не се повтарят? Спомни си как негов приятел кибернетик му беше казал, че те са като снежинките — няма две еднакви.

— Циклоп — безизразно повтори той. — Отговори ми! В името на благоприличието, заповядвам ти да ми отговориш! В името на Съединените ща…

Млъкна. Не можеше на една лъжа да противопоставя друга. В момента щеше да е единственият излъган.

Стаята бе по-топла, отколкото по време на срещите. Потърси и откри малките отдушници, през които можеше да се пуска студен въздух и да създава у посетителя впечатление за ужасния студ от другата страна на стъклената преграда.

— Сух лед — промърмори той. — За заблуда на жителите на Оз.

Дори самата Дороти не би могла да се почувства по-измамена. Гордън беше готов да предложи живота си на това, което като че ли се намираше тук. А всичко се оказа чиста измама. Начин групичка мъчещи се да оцелеят умни глави да измъкват от хората храна и дрехи и да ги карат да са благодарни за тази привилегия.

Със създаването на мита за „Проекта на хилядолетието“ и пазара на електроника те бяха успели да убедят местните, че старите машини са особено ценни. Хората от цялата долина събираха домашни компютри, части и игри — защото Циклоп ги приемаше в замяна на съветите си.

„Служителите на Циклоп“ бяха нагласили нещата по такъв начин, че хора като Хърб Кейлоу дори не включваха в сметката данъка във форма на храна и други подаръци, които отиваха за самите служители.

Учените се хранеха добре, спомни си Гордън. И никой от фермерите не се оплакваше.

— Вината не е твоя — тихо каза той на безмълвната машина. — Ти наистина щеше да ни помагаш във всичко. Ти и твоят вид бяхте най-великото нещо, което някога сме сътворявали…

Задъха се, спомнил си топлия, мъдър глас в Минеаполис. Очите му се напълниха със сълзи.

— Прав си, Гордън. Никой не е виновен.

Гордън ахна. За момент с надежда си помисли, че е сбъркал! Това бе гласът на Циклоп!

Но не идваше от говорителите. Обърна се бързо и видя…

… слаб възрастен човек, който го наблюдаваше, изправен в тъмния ъгъл на стаята.

— Често идвам тук — каза той с гласа на Циклоп — тъжен, изпълнен с разкаяние глас. — Идвам да поседя с духа на моя приятел, който умря точно тук, преди толкова много години.

Мъжът пристъпи напред. Върху лицето му падна светлина.

— Гордън, името ми е Джоузеф Лазаренски. Аз създадох Циклоп — той погледна към ръцете си. — Аз ръководех неговото програмиране и обучение. Обичах го като свой син. И като всеки баща се гордеех с мисълта, че ще е по-добър, по мил, по-човечен от самия мен.

Лазаренски въздъхна.

— Той наистина преживя ударите на войната. Тази част от историята е вярна. Циклоп беше в своята Фарадеева клетка, защитен от излъчванията. И остана в нея, докато се мъчехме да го спасим.

Първият и единствен път, когато убих човек, беше в онази нощ по времето на бунта против машините. Участвах в защитата на електростанцията и стрелях като луд.

Но нямаше смисъл. Генераторите бяха унищожени, въпреки че опълчението пристигна и отблъсна обезумялата тълпа… но вече беше твърде късно. Минути, години по-късно.

— Както разбираш, Гордън — разпери ръце той, — след това не можехме да направим нищо друго… освен да чакаме и да гледаме как Циклоп умира.

Гордън остана напълно неподвижен и мълчалив. Лазаренски продължи:

— Ние крояхме велики планове. Бяхме положили основите на Плана на хилядолетието още преди бунтовете. Всъщност, направи го именно Циклоп. Той вече беше очертал в основни линии програмата за възстановяване на света. Според думите му, бяха необходими два-три месеца, за да изработи детайлите.

Гордън имаше чувството, че лицето му сякаш е от камък. Не пророни нито дума.

— Чувал ли си за мехурчетата квантова памет, Гордън? В сравнение с тях чиповете на Джоузефсън са като праисторическа каменна брадва пред лазерен лъч. Тези мехурчета са леки и крехки като мисълта. Позволяват изчисления със скорост, надвишаваща милиони пъти скоростта на невроните. Но за да съществуват, трябва да се поддържат свръхохладени. Веднъж разрушени, те не могат да се възстановят. Опитахме се да ги запазим, но не успяхме. — Възрастният човек сведе очи. — Онази нощ трябваше аз да умра.

— И така решихте да продължите плана на своя глава — сухо подхвърли Гордън.

— Знаеш как стоят нещата — поклати глава Лазаренски. — Задачата е непосилна без помощта на Циклоп. Единственото, което можехме да направим, бе да представим една обвивка. Една илюзия. Тя ни помогна да оцелеем. Навсякъде около нас цареше хаос. Единствената сила, която имахме ние, бедните интелектуалци, беше слабото, мъждукащо нещо, наречено Надежда.

— Надежда! — горчиво се засмя Гордън. Лазаренски сви рамене.

— Хората идваха да говорят с Циклоп и говореха с мен. Не беше много трудно да се даде добър съвет, да се потърси някоя проста техника в книгите или да се посредничи при споровете. Те вярват на съобщенията на компютъра за неща, за които не биха повярвали на никой човек.

— И когато не можете да дадете смислен отговор, се държите като оракул.

Лазаренски отново сви рамене.

— В Делфи и Ефес това е действало, Гордън. А честно казано, къде е вредата? През последните двайсет години хората от долината са видели прекалено много жадни за власт чудовища, за да са склонни да се обединят под ръководството на един човек или група. Но не, те си спомнят машините! По същия начин, по който си спомнят и твоята стара униформа, въпреки че в онези времена са се отнасяли към нея с пълно неуважение.

Откъм коридора се чуха гласове, които приближиха и отминаха. Гордън се засуети.

— Трябва да се махам оттук.

Лазаренски се засмя:

— Не се страхувай от тях. Те само приказват и не вършат нищо. Изобщо не приличат на теб.

— Не ме познаваш — намръщи се Гордън.

— Така ли си мислиш? В ролята си на „Циклоп“ говорих с теб няколко часа. А осиновената ми дъщеря и младият Питър Ъейдж — дори по-дълго. Зная за теб повече, отколкото можеш да си представиш. Ти си рядкост, Гордън. По някакъв начин си успял да запазиш модерния си начин на мислене и в същото време да се адаптираш към настоящето. Дори онази пасмина да се опита да ти навреди, ти ще ги победиш с ума си.

Гордън тръгна към вратата, после спря. Обърна се и погледна за последен път към мигащите светлинки на мъртвата машина.

— Не съм толкова умен. Разбираш ли, аз вярвах!

Погледите им се срещнаха и накрая Лазаренски наведе очи, без да може да отговори. Гордън се запрепъва навън и остави мъртвешки студената крипта и телата в нея зад себе си.