Дейвид Брин
Пощальонът (15)

4. Харисбърг

Гордън препускаше с всички сили, здраво хванал детето на седлото пред себе си, далеч от ужасната сцена. Хвърли бърз поглед назад и видя, че трите фигури се целят в него. Един от бандитите коленичи, за да го вземе на мушка.

Той се приведе напред, стисна юздите и пришпори коня. Животното изпръхтя и зави зад ъгъла, точно когато куршумите откъртиха парчета гранит от отсрещната стена.

Поздрави се за хрумването си да разпръсне останалите коне преди да избяга. Но когато се обърна за последен път, с изненада видя, че го настига още един бандит, яхнал собственото му пони!

За миг изпита неоснователен страх. Щом са пипнали понито му, значи са попаднали и на торбите е пощата.

Отърси се от нелепата мисъл, докато насочваше коня към страничната улица. Майната им на писмата! И без това бяха само вещи. Сега значение имаше единствено фактът, че само един от оцеленците можеше да се изправи срещу него. А това изравняваше силите.

Почти.

Пришпори коня с пети и животното се понесе в галоп по една от тихите, пусти улици на Юджийн. Чуваше чаткането на другите подкови. „Прекалено близо.“ Без да си прави труд да поглежда назад, той сви по една от алеите. Конят се изправи на задни крака и се стрелна по следващата улица, през помощния път и надолу по поредната обрасла алея.

Гордън го насочи през храстите, препусна през някакъв открит площад и навлезе в обраслия с дъбове малък парк.

Във въздуха се разнасяше рев. Гордън разбра, че чува собствения си дъх и ударите на сърцето си.

— Добре ли си? — едва успя да произнесе към момчето той.

То кимна, без да каже нито дума. Този ден беше преживяло ужасни неща, но мълчеше, впило кафявите си очи в своя спасител.

Гордън се изправи на седлото и се огледа. Поне засега се бе отскубнал от преследвача си.

Разбира се, той сигурно не беше на повече от петдесет метра разстояние и също тихо се ослушваше.

Пръстите на Гордън трепереха, но някак успя да измъкне празния револвер от кобура и започна да го презарежда, докато се опитваше да мисли.

Ако преследвачът бе само един, щеше да е най-добре да останат скрити и да изчакат. Бандитът щеше да ги търси и накрая неминуемо щеше да се отдалечи.

Бедата беше, че скоро щяха да пристигнат и другите холнисти. По-добре щеше да е, ако рискува да вдигне малко шум сега, отколкото да чака тези опитни следотърсачи и ловци да се съберат и да предприемат сериозно претърсване на района.

Погали коня по врата, давайки му да си поеме дъх още няколко мига.

— Как се казваш? — попита той момчето.

— М-Марк — примигна то.

— Аз съм Гордън. Сестра ли ти беше жената, която ни спаси живота там при огнището?

Момчето поклати глава. Беше родено в Тъмната епоха и можеше да задържи сълзите си за по-подходящ момент.

— Н-не, сър… това беше майка ми.

Гордън бе поразен. В последно време рядко се случваше жените да продължат да изглеждат толкова млади след раждане. Майката на Марк трябва да бе живяла при необичайни условия още един признак за тайнствените събития в северен Орегон.

Денят бързо гаснеше. Все още без да чува нищо, Гордън отново подкара коня, като го насочваше с колене и се стараеше да избира при възможност мека земя. Оглеждаше се и често спираше да се ослуша.

Няколко минути по-късно чуха вик. Момчето трепна. Но източникът беше на няколко преки от тях. Гордън пое в обратната посока, като си мислеше за мостовете над Уиламит в северния край на града.

Когато излязоха на моста на шосе 105, вече се бе спуснал здрач. Не валеше, но навсякъде сред развалините се стелеше мрак. Гордън напрегнато се взираше. Според слуховете мостът все още беше цял. Нямаше признаци на засада.

И въпреки това сред онези тъмни греди можеше да се крие всичко, в това число и опитен стрелец.

Той поклати глава. Не бе оцелял толкова дълго благодарение на глупави решения. Не и когато имаше алтернативи. Планирал бе да следва старата междущатска магистрала, която щеше да го изведе право към Кървалис и тайнствените владения на Циклопа, но имаше и други пътища. Отби коня на запад, встрани от тъмните, настръхнали кули.

Бързо се придвижваха по една странична улица. На няколко пъти почти се изгуби и се налагаше да върви напосоки. Накрая откри старото шосе 99 по звука от падаща отвисоко вода.

Мостът бе открит и очевидно чист. Във всеки случай това беше последният му известен път. Наведен ниско над момчето, той хвана юздите, препусна в галоп и продължи така, докато не се увери, че всичките му преследвачи са останали далеч назад.

Най-накрая спря, скочи от коня и остави бедното животно да си поеме дъх.

Когато отново се качи на седлото, Марк беше заспал. Гордън зави момчето и себе си в мушамата и продължи на север, като се оглеждаше за някаква светлина.

 

 

Един час преди зазоряване пристигнаха в Харисбърг.

Историите, които бе чувал за богатия северен Орегон, бяха оправдани. Градчето изглеждаше спокойно от много време насам. Гъста растителност покриваше противопожарната зона по цялата дължина на градската стена. По кулите не се забелязваха пазачи. Трябваше цели пет минути да вика, преди някой да дойде да отвори портата.

— Искам да говоря с водачите ви — каза той под закритата веранда на кръчмата. — Наближава най-голямата опасност, с която сте се сблъсквали от години.

Разказа им за устроената в Юджийн засада, за бандата жестоки и силни мъже, които бяха тръгнали да проучат района за предстоящото плячкосване. Времето беше особено важно. Трябваше да действат бързо и да унищожат холнистите, преди да са изпълнили задачата си.

Но за свое удивление откри, че полусънените хора не вярват нито на дума от разказа му и повече внимават да не попаднат под дъжда. Гледаха Гордън с подозрение и мълчаливо клатеха глави, когато настояваше да извикат най-главния.

Малкият Марк бе припаднал от изтощение и не беше в състояние да го подкрепи. Местните явно предпочетоха да си мислят, че просто преувеличава. Някои направо предположиха, че е от местните банди южно от Юджийн, където влиянието на Циклоп още не се чувстваше. От години не бяха виждали холнисти в този район. Предполагаше се, че са се избили един друг преди много време, а самият Нейтън Холн е бил обесен.

Хората окуражително го потупваха по рамото и се разотиваха по домовете си. Кръчмарят му предложи да остави багажа си вътре.

„Не мога да повярвам! Тези идиоти не виждат ли, че животът им виси на косъм? Ако разузнавачите успеят да се измъкнат, онези варвари ще нахлуят тук и нищо няма да може да ги спре!“

— Вижте… — пак започна той, но намусените им селски лица не приемаха никакво логично обяснение. Един по един хората се отдалечаваха.

Отчаян, изтощен и ядосан, Гордън смъкна мушамата, излагайки на показ инспекторската си униформа. Бесен, той се нахвърли върху тях:

— Как не разбирате! Не ви моля за помощ! Да не мислите, че ми пука за тъпото ви село? Вълнува ме нещо много по-важно. Онези копелета държат в ръцете си два чувала с поща, открадната от гражданите на Съединените щати и аз ви заповядвам, съгласно правомощията ми на държавен служител, да се въоръжите и да съдействате за нейното връщане!

Гордън много често бе упражнявал ролята си, но никога не беше дръзвал да държи толкова арогантен тон. Направо кипеше от ярост. Когато един от селяните заекна насреща му, той го сграбчи за яката и изрева в лицето му за гнева, който ще се изсипе отгоре му, щом възстановената държава научи за тази срамна постъпка — как едно глупаво малко селце се спотайва зад оградата и оставя най-заклетите врагове на родината да избягат.

Присви очи и изръмжа:

— Невежи дръвници, имате само десет минути да формирате опълчение и да бъдете готови за поход или ви предупреждавам, че последствията ще бъдат много по-сериозни от едно неприятно яздене в дъжда!

Хората втрещени го зяпнаха. Повечето изобщо не помръднаха, но се взираха в униформата и блестящата емблема на шапката му. Можеха да си затворят очите пред истинската, макар и не непосредствена опасност, но това…

Живата картина се задържа няколко безкрайни секунди и той се взираше в нея, докато не се разпадна.

Изведнъж мъжете закрещяха помежду си и се втурнаха за оръжията си. Жените се разбързаха да подготвят конете. Гордън изведнъж остана сам, мушамата му се развяваше на вятъра, а той тихо ругаеше.

„Какво ми стана, за Бога?“

Май ролята му започваше да го обсебва. В напрегнатите мигове, когато се изправи пред цялото градче, той наистина вярваше! Беше почувствал силата на своята роля — могъщият гняв на служител на Хората, възпрепятстван в своята висша мисия от някакви мижитурки…

Епизодът го остави объркан и несигурен в собственото му умствено равновесие.

Едно обаче беше ясно. Надявал се бе, като стигне северен Орегон, да се откаже от пощаджийската си роля, но това вече не беше възможно. За добро или зло, тя бе станала част от него.

Всичко беше готово за четвърт час. Гордън повери момчето на грижите на едно семейство и отпътува с групата в ръмящия дъжд.

Язденето в обратната посока със свежи коне и на дневна светлина бе по-бързо. Той прати челен отряд срещу евентуална засада и раздели останалите на три групи. Когато най-после пристигнаха в кампуса, всички се събраха в студентския център.

Въпреки че местните бяха поне осем пъти по-многобройни от бандата на оцеленците, Гордън смяташе, че силите са приблизително равни. Нервно огледа покривите и прозорците, като трепваше при всеки шум.

„На юг холнистите са били напълно разбити. Хората там са се обединили около някакъв легендарен лидер. Нищо чудно, че сега копелетата се опитват да проникнат насам. Нещата тук са различни.

Ако планът им се осъществи, местните просто нямат шанс.“

Когато най-после влязоха в студентския център, оцеленците отдавна си бяха отишли. Огнището беше студено. По калната улица се виждаха следи, водещи на запад, към крайбрежните улички и морето.

Жертвите на клането бяха открити в старото кафене. Ушите им и други… части… бяха отрязани като трофеи. Селяните се втренчиха в пораженията, оставени от автоматичното оръжие, и започнаха да си спомнят неприятното минало.

Трябваше да им напомни да погребат останките.

Беше ужасна сутрин. Нямаше начин да се докаже кои са били бандитите. Не и без да тръгнат по следите им. А Гордън не смяташе да опитва късмета си с тази мудна група селяни. Те вече искаха да се връщат у лома, зад сигурните стени на селището си. Той настоя да почакат още малко.

Откри пощенските си торби в полуразрушения гимнастически салон. Торбата, която не бе скрил, лежеше разкъсана, с разпилени и смачкани по пода писма.

Престори се на бесен и местните се впуснаха да му помагат да събере останките. Играеше ролята на разгневен пощенски служител, призоваващ към възмездие за онези, които са се осмелили да нападнат пощата.

Но този път това беше само представление. Цялото му същество всъщност жадуваше единствено за храна и сън.

Бавното връщане в ледената мъгла бе истински ад. Но мъчението продължи и в Харисбърг. Отново трябваше да изиграе всичко… да предаде няколкото писма, пратени от селищата южно от Юджийн… да слуша ликуващите възгласи на получателите, научили, че техни близки или приятели са все още живи… да назначи началник на местната поща… да издържи поредното глупаво празненство.

Събуди се скован, настинал и леко треперещ. Сънищата му бяха ужасни. Всички завършваха с въпроса и надеждата, прочетени в умиращите очи на една жена.

Нищо не беше в състояние да го задържи тук. Веднага след закуска оседла отпочинал кон, грабна торбите и продължи на север.

Най-после беше настъпил моментът да види Циклоп.