Дейвид Брин
Пощальонът (37)

13.

Изгубената империя от НЕЙТЪН ХОЛН

Днес, когато сме на прага на Двайсет и първи век, се смята, че голямата битка на нашето време се води между така наречените Ляво и Дясно — тези измислени чудовища на фиктивния политически спектър. Изглежда малцина знаят, че така наречените опоненти са всъщност две лица на едно и също зло. Всеобщата слепота не позволява на милионите да видят как са мамени от тази измислица.

Невинаги е било така. И няма да бъде.

В предишните си трудове разглеждах другите типове обществени системи — величието на средновековна Япония, гордите и диви американски индианци и блясъка на Европа в периода, наричан от нашите скудоумни учени „Тъмни векове“.

Историята непрекъснато ни повтаря едно и също нещо. През всички епохи някои са командвали, докато други са се подчинявали. Това е особен вид лоялност и власт, които са едновременно достойни и естествени. Феодализмът винаги е бил нашият начин на живот като вид, още от времето, когато сме бродели на стада и сме крещели едни срещу други от съседните хълмове.

Точно така, това е бил нашият път, докато човекът не е бил развратен, докато силата не е била затисната от хленчещата пропаганда на слабостта.

Нека само си помислим какви блестящи възможности са се простирали пред Америка от Деветнайсети век. За възможността да останем недокоснати и чисти от отвратителните идеи на така нареченото „Просвещение“. Победоносната Война за независимост изтласкала упадъчните англичани от почти целия континент. Не съществували никакви ограничения и духът на индивидуализма властвал сред току-що родената нация. Аарон Бър е знаел това, когато се е заел да присъедини още територии западно от първоначалните тринайсет колонии. Той е мечтаел за онова, за което мечтае всеки мъж — да управлява, да завоюва, да създаде империя!

Какъв ли щеше да бъде светът, ако беше успял? Щеше ли, да възпре възхода на двете ужасни изчадия, двата близнака — социализма и капитализма?

Кой би могъл да каже? Но ще ви призная, че аз самият вярвам в това. Вярвам, че Ерата на величието е била на крачка от нас, готова да се роди!

Но Бър е бил спрян преди да успее да извърши нещо по-съществено от наказанието на Александър Хамилтън, онова оръдие в ръцете на предателите. Погледнато повърхностно, негов основен враг би трябвало да бъде интригантът Джеферсън, който му откраднал президентския пост. Но всъщност конспирацията била много, много по-дълбока.

Онзи зъл гений Бенджамин Франклин бил сърцето на кликата, която трябвало да убие Империята преди тя да бъде родена. Неговите оръжия били много, твърде много, дори за мъж като Бър.

И главното от тези оръжия бил Орденът на Цинцинат^[1]…

 

 

Гордън захвърли книгата върху мръсната слама. Кой би могъл да чете подобни безумия, да не говорим да ги публикува?

След вечерята беше достатъчно светло за четене, а слънцето се бе появило за първи път от дни насам. Въпреки това го побиваха тръпки от налудничавата диалектика, която продължаваше да кънти в главата му.

„Онзи зъл гений Бенджамин Франклин…“

Ако дори само малка част от написаното от Холн беше вярно, Франклин наистина е бил в центъра на необичайни събития. След Войната за независимост се е случило нещо, което осуетило плановете на хора като Аарон Бър и довело до създаването на нацията, каквато Гордън я познаваше.

Но отвъд това, Гордън беше впечатлен най-вече от размерите на безумието на Нейтън Холн. Безоар и Маклайн би трябвало да са напълно луди, ако са решили, че тези брътвежи ще го накарат да промени начина си на мислене!

Всъщност, книгата имаше точно обратния ефект. Струваше си в центъра на Агнес да изригне вулкан и да го прати по дяволите, заедно с цялото това змийско гнездо.

Недалеч се чуваше плач на бебе. Гордън погледна навън, но едва успя да различи смътните фигури, които се движеха сред дърветата наоколо. През миналата нощ бяха доведени нови пленници. Те стенеха, струпани около малкото огнище — не заслужаваха дори покрив над главите си.

Скоро Гордън и Джони можеха да се присъединят към тези нещастници, ако Маклайн не получеше отговора, който искаше да чуе. „Генералът“ бе започнал да губи търпение. В края на краищата, от негова гледна точка, беше направил много изгодно предложение.

Гордън нямаше много време за мислене. С първото затопляне нахлуването на холнистите щеше да продължи, със или без неговото съдействие.

Изведнъж се сети за Дина. Откри, че тя му липсва, че се пита дали е все още жива, че иска да я докосва, да бъде с нея… да се остави да му вади душата с въпросите си.

Вече беше прекалено късно да бъде спрян какъвто и да е безумен план, който бе изградила заедно с последователките си. Гордън искрено недоумяваше защо Маклайн все още не му се е присмял и не е злорадствал над поредния удар срещу беззащитната Армия на Уиламит.

„Сигурно е само въпрос на време“, мрачно си помисли той.

Джони тъкмо приключи с оръфаната четка за зъби — единственото им общо имущество. Седна до Гордън и вдигна биографията на Бър. Младежът се зачете за малко, след това вдигна поглед, напълно объркан.

— Зная, че училището ни в Котидж Гроув не е по стандартите отпреди войната, но дядо ми даваше много книги и ми говореше често за историята. Дори аз мога да разбера, че този Холн е измислил половината от това тук. Как е успял да стане известен, пробутвайки книжки като тази? Кой изобщо му е вярвал?

Гордън сви рамене.

— Това се наричаше техника на „Голямата лъжа“, Джони. Просто звучи така, сякаш знаеш за какво говориш и сякаш цитираш реални факти. Говори много бързо. Обвий лъжите си в мъглата на конспирацията и ги повтаряй отново и отново. Онези, които се нуждаят от извинение за омразата и обвиненията си, хората с голямо, но слабо его, ще са повече от доволни от ясното и просто обяснение на това какъв трябва да бъде светът. Подобни типове никога не се уповават на факти.

Хитлер се е справял брилянтно с това. Също и Ленинградският мистик. Холн е просто друг майстор на Голямата лъжа.

„А ти какво си?“ — запита се Гордън. Нима той, създателят на мита за „Възстановените съединени щати“ и поддръжник на измамата за Циклоп, имаше право да произнася присъди?

— А кой е бил този Цинцинат? И той ли е измислен от Холн?

— Не. — Гордън се облегна на дъските и затвори очи. — Ако не се лъжа, той е бил велик военачалник в древния Рим по времето на републиката. Според легендата, един ден му омръзнало да се сражава и се оттеглил, за да се грижи за малкото парче земя, което имал. Веднъж при него дошли пратеници от града. Римските армии били разбити; техните пълководци били напълно некомпетентни. Пълното поражение изглеждало неизбежно. Делегацията открила Цинцинат зад ралото и го замолила да оглави решителната битка.

— А какво им отговорил той?

— Ами — прозя се Гордън, — съгласил се. Макар и неохотно. Сплотил римляните, победил нашествениците и ги преследвал чак до техния собствен град. Била невероятна победа.

— Бас държа, че са го направили цар или нещо подобно — предположи Джони.

Гордън поклати глава.

— Не. Армията го искала. Народът също… Но Цинцинат им казал, че сами гледат да си сложат окови. Завърнал се в имението си и никога повече не го напуснал.

Джони се почеса по главата.

— Но… защо е постъпил така? Нищо не разбирам.

Гордън обаче разбираше. Напълно разбираше историята и сега се замисли върху това. Бяха му обяснили причините не много отдавна. Никога нямаше да го забрави.

— Гордън?

Той не отговори. Вместо това се обърна по посока на слабия звук, който се чуваше отвън. Погледна през процепите между дъските и видя по пътеката откъм реката да се задава група мъже. На кея беше пристанала лодка.

Изглежда Джони още не бе забелязал нищо. Продължаваше да задава въпроси, както правеше винаги. Подобно на Дина, младежът сякаш не искаше да пропусне и най-малката възможност да подобри образованието си.

— Рим е съществувал много преди американската революция, нали, Гордън? Добре де, какъв е тогава този… — той отново вдигна книгата, — … този „орден на Цинцинат“? За какво говори Холн?

Гордън наблюдаваше как процесията наближава затвора. Двама роби мъкнеха носилка под погледите на охраняващите ги оцеленци.

— След войната Джордж Вашингтон основал организация, наречена „Орден на Цинцинат“ — отсъстващо отговори той. — Бившите му офицери били главните членове…

Пазачът отключи вратата. Робите влязоха вътре и оставиха товара си върху сламата, После излязоха, без да кажат нито дума.

Джони се наведе над човека.

— Много лошо е ранен. Този компрес не е бил сменян от дни.

Гордън бе виждал много ранени хора, откакто неговият курс беше мобилизиран в опълчението. Докато служеше във взвода на лейтенант Ван, се бе научил да прави моментални диагнози. Само един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че при нормални условия раната от куршум можеше да бъде излекувана. Но дъхът на смъртта вече витаеше над неподвижната фигура.

Джони се опита да настани умиращия затворник по-удобно. Гордън му помогна да го завият с одеялата. Чудеше се откъде е дошъл този човек. Не приличаше на жител на Уиламит. Но за разлика от повечето мъже от района на Камас и Роузбърг, беше гладко избръснат — поне до неотдавна. А пък и бе прекалено пълен, за да е роб.

Гордън внезапно спря. После затвори очи и отново ги отвори.

— Джони, погледни тук. Това да не е…

Джони се вгледа накъдето сочеше Гордън, после дръпна одеялата.

— Да му се… Гордън, това прилича на униформа!

Гордън кимна. Униформа… при това от времето преди войната. Беше оцветена и ушита по начин, какъвто не бе виждал никъде в целия Орегон.

На едното рамо на умиращия човек беше зашита емблема, която Гордън разпозна… мечка гризли върху червена ивица… на златен фон.

 

 

Малко по-късно извикаха Гордън отново. Появи се обичайният ескорт с факли.

— Този човек умира — каза Гордън на най-главния от тях.

Холнистът сви рамене.

— К’во от това? Сега ще дойде жена да се погрижи за него. Хайде, мърдай. Генералът чака.

По пътя срещнаха приведена фигура, която идваше насреща. Фигурата отстъпи настрани, за да им направи път, свела очи надолу към таблата с бинтове. Пазачите не й обърнаха никакво внимание.

В последния момент обаче тя погледна към Гордън. Той разпозна дребната жена с посивяващата коса, която преди няколко дни бе закърпила дрехите им. Опита се да й се усмихне, но това я смути. Тя рязко изви глава и отстъпи назад в сенките.

Натъжен, Гордън продължи нататък. Момичето му напомняше за Аби. Безпокоеше се за приятелите си в Пайн Вю. Разузнавачите, които бяха открили дневника му, сигурно са минали съвсем близо покрай малкото приветливо селце. Не само крехката цивилизация на Уиламит се намираше в смъртна опасност.

Вече никой никъде не беше в безопасност. Може би с изключение на Джордж Поътън, който си живееше спокойно на върха на Шугърлоуф и се грижеше за своите кошери и бирата си, докато последните останки от света загиваха.

— Писна ми от твоето шикалкавене, Кранц — каза генерал Маклайн, когато охраната ги остави сами.

— Поставяте ме в много трудно положение, генерале. Изучавам онази книга, която ми зае полковник Безоар. Опитвам се да разбера…

— Стига с тези глупости! — Маклайн застана съвсем близо до Гордън. Дори гледано отгоре, лицето на холниста беше плашещо. — Познавам хората, Кранц. Ти си силен и ще бъдеш добър васал. Но си затънал до шия в чувството си за вина и разни други „цивилизовани“ отрови. До такава степен, че вече започвам да си мисля, че май няма да ми бъдеш чак толкова полезен.

Намекът беше повече от ясен. Гордън се опита да скрие внезапната слабост, която го обзе.

— Можеш да станеш барон на Кървалис, Кранц. Един от главните владетели в нашата нова империя. Можеш дори да продължиш да се придържаш към чудатите си старомодни принципи… стига да искаш. Искаш да бъдеш добър към собствените си васали? Искаш да организираш пощенски служби? Можем да намерим приложение дори за твоите „Възстановени съединени щати“. — От зъбатата усмивка на Маклайн се разнесе неприятен дъх. — Точно затова само двамата с Чарли знаем за дневника ти. Разбери, това не е, защото ми харесваш. Просто ще те възнаградим за съдействието. Ти ще можеш да управляваш техниците в Кървалис по-добре от всеки мой пълководец. Можем дори да решим онази машина Циклоп да продължи да си работи, стига да си плаща за това.

Значи холнистите все още не знаеха за измислицата. Не че това имаше кой знае какво значение. Никога не ги е било грижа особено много за технологията, освен ако не може да се използва за военни цели. Науката винаги е подпомагала слабите.

Маклайн взе ръжена от камината.

— Така и така ще превземем Кървалис тази пролет. Но ако го направим по своя начин, той ще изгори. И вече няма да има пощи, момчето ми. Нито пък разни умни машини.

Маклайн посочи с ръжена към бюрото. Там имаше лист, писалка и мастило. Гордън много добре знаеше какво се очаква от него.

Ако трябваше просто да се съгласи с това предложение, Гордън би го направил тутакси. Щеше да играе ролята, докато не му се отдадеше възможност да се измъкне. Но Маклайн беше хитър. Искаше от Гордън да пише до Съвета в Кървалис и да ги убеди в знак на добра воля да предадат няколко ключови града. Разбира се, имаше само думата на генерала, че след това ще бъде назначен за „барон на Кървалис“. Съмняваше се, че Маклайн държи на думата си повече от него самия.

— Да не би да си мислиш, че не можем да се справим с твоята патетична „Армия на Уиламит“ без помощта ти? — Маклайн се разсмя и отвори вратата. — Шон!

Якият бодигард се озова за миг в стаята. Затвори вратата и се приближи със строева стъпка към генерала.

— Ще ти разкрия нещо, Кранц. Аз и Шон, както и котката, която те хвана, сме последните от нашия вид. Всичко това беше пълна тайна, но може и да си чул някои слухове. Имаше експерименти за създаване на бойци, каквито никой не е виждал дотогава.

Гордън беше поразен. Внезапно всичко се изясни — нечовешката бързина на генерала и белезите върху неговата и на адютантите му кожа.

— Аугменти!

— Умно момче — кимна Маклайн. — Доста си наблюдателен за колежанче, баламосващо ума си с психология и етика.

— Но всички си мислехме, че това са само слухове! Значи те наистина са взимали войници и са ги преправяли…

Той млъкна и погледна странно изпъкналите мускули по ръцете на Шон. Колкото и невероятно да изглеждаше, май всичко това беше истина. Нямаше друго разумно обяснение.

— За първи път ни изпитаха в Кения. Правителството остана много доволно от резултатите. Но май не им хареса какво се случи, след като сключиха мир и ни върнаха вкъщи.

Маклайн подаде ръжена на бодигарда си, който хвана единия му край с палеца и показалеца си. По същия начин генералът пое другия край.

Двамата дръпнаха в противоположни посоки. Без дори да се задъха, Маклайн продължи да говори:

— Експериментът започна в края на осемдесетте и продължи до началото на деветдесетте. Предимно в специалните части. Предпочетоха ентусиасти като нас.

Стоманеният ръжен започна да се разтяга.

— О, добре ги подредихме онези кубинци — засмя се Маклайн, загледан в Гордън. — Но на военните не им хареса как се държаха някои ветерани, когато всичко свърши и се прибрахме. Още тогава се страхуваха от Нат Холн. Той призоваваше към сила и те знаеха това. Програмата беше прекъсната.

Средната част на ръжена стана тъмночервена. После се счупи, подобно на съчка. Гордън хвърли бърз поглед към Чарлз Безоар. Полковникът нервно хапеше устни. Гордън разбираше мислите му.

Това беше сила, за която той изобщо не можеше да мечтае. Учените, извършили експеримента, бяха отдавна мъртви. Според религията на Безоар, тези двама мъже трябваше да бъдат негови господари.

— Свободен си, Шон. — Маклайн хвърли парчетата в камината, докато адютантът му напускаше стаята, марширувайки.

Генералът погледна подигравателно Гордън.

— Още ли се съмняваш, че ще превземем Кървалис до май? Със или без теб? Всеки от другите в моята армия се равнява на двайсет от твоите трътлести фермери или от шантавите ти „амазонки“.

Гордън бързо вдигна поглед, но Маклайн продължаваше да говори.

— Но дори силите ни да бяха равни, пак нямаше да имате никакъв шанс! Само ние тримата можем да се вмъкнем във всяко ваше укрепление и да го изравним със земята. Можем да разкъсаме глупавата ви отбрана с голи ръце. Не се съмнявай нито секунда в това — той бутна листа и писалката към Гордън.

Гордън се загледа в листа. Какво значение имаше? Внезапно разбра в какво се крие тайната. Погледна Маклайн в очите.

— Впечатлен съм. Наистина. Демонстрацията беше много убедителна. Кажете ми обаче, генерале, щом сте толкова добър, защо досега не сте превзели Роузбърг?

Маклайн почервеня. Гордън хвърли бегла усмивка към холнисткия главатар.

— И между другото, кой е онзи, дето ви гони от владенията ви? Трябваше да се сетя по-рано защо толкова нетърпеливо се хвърляте в тази война. Защо хората ви събират робите си и цялото си имущество и масово се преселват на север. Обикновено в миналото повечето варварски нашествия са започвали точно по този начин, подобно на ефекта на доминото. Кажете ми, генерале. Кой ви е наритал задниците толкова яко, че ви се налага да се разкарате от Роуг?

Лицето на Маклайн беше като покрито с буреносни облаци. Грамадните му юмруци се свиха, докато кокалчетата на пръстите му не побеляха. Гордън се приготви да плати прескъпо за думите си. Генералът едва се сдържаше.

— Разкарай го оттука! — изкрещя той към Безоар.

Гордън сви рамене и обърна гръб на кипналия аугмент.

— И като се върнеш искам да си поговоря с теб, Безоар! Искам да разбера откъде е изтекла информация!

Ръката на Безоар, поставена върху рамото на Гордън, трепереше през целия път обратно към затвора.

 

 

— Кой е оставил този човек тук! — извика полковникът, когато видя умиращия затворник. Джони и жената се бяха надвесили над него.

— Май беше Истърман — обади се единият от пазачите. — Той тъкмо се върна от фронта на река Салмон…

„… фронта на река Салмон…“ Гордън позна името на реката в северна Калифорния.

— Млъквай! — Безоар почти крещеше. Но Гордън вече бе получил доказателството. — Разкарайте го оттук! И ми доведете веднага Истърман!

Пазачите се разтичаха.

— Хей, по-внимателно! — извика им Джони, когато награбиха изпадналия в безсъзнание човек като чувал с картофи. Безоар хвърли към него смразяващ поглед. Холнистът изля гнева си, като се опита да ритне жената, но рефлексите й бяха бързи. Тя изскочи през вратата, преди той да е успял да я достигне.

— Ще се видим утре — обърна се към Гордън Безоар. — Дотогава гледай да размислиш за писмото до Кървалис. Постъпката ти тази вечер не беше особено умна.

Гордън го изгледа студено, сякаш го забелязваше едва сега.

— Каквото става между генерала и мен не те засяга — отговори той. — Само равни имат правото да отправят предизвикателства един към друг.

Цитатът от Нейтън Холн разтресе Безоар, сякаш го бяха ударили. Гордън седна върху сламата и сложи ръце на тила си, без изобщо да му обръща внимание.

Едва след като Безоар си замина и всичко се успокои, Гордън скочи на крака и забърза към Джони.

— Онзи войник от Калифорния каза ли нещо?

Джони поклати глава.

— Не, Гордън. Нещастникът така и не дойде в съзнание.

— Ами жената?

Джони се огледа. Останалите затворници седяха в ъглите си, както винаги забили поглед в земята.

— Нито думичка. Но ми даде това.

Гордън взе измачкания плик. Веднага разпозна писмото.

Беше писмото от Дина, което му връчи Поътън. Сигурно е било в джоба му, когато жената е взела дрехите.

Нищо чудно, че Маклайн и Безоар така и не споменаха нито думичка за нея!

Генералът никога не трябваше да се добере до това писмо. Колкото и луди да бяха Дина и приятелките й, те заслужаваха своя шанс. Гордън започна да къса писмото и да пъха парчетата в устата си, но Джони протегна ръка и го спря.

— Недей, Гордън! Тя беше написала нещо на последната страница.

— Кой? Какво… — Гордън обърна страницата и с мъка успя да различи драсканиците с молив на бледата лунна светлина. Грубите печатни букви ярко контрастираха с равния почерк на Дина.

истина ли е?

толкова свободни ли са жените на север?

някои мъже едновременно силни и добри?

ще умре ли за теб?

Гордън седя дълго време, загледан в тъжните, прости думи. Призраците продължаваха да го преследват. Думите на Джордж Поътън за Дина още не му даваха мира.

Големите неща не си отиваха.

Изяде писмото бавно. Не сподели храната с Джони.

 

 

Около час по-късно навън се раздвижиха — провеждаше се някаква церемония. В другия край на площада под звуците на барабан бавно маршируваха две колони холнисти. По средата между тях крачеше висок рус мъж. Гордън го разпозна — това беше войникът, който захвърли умиращия затворник върху сламата по-рано през деня.

— Сигурно е Истърман — обади се Джони, силно впечатлен. — Това ще му е за урок защо се е върнал, без да докладва най-напред на генерала.

Гордън си помисли, че Джони трябва да е гледал прекалено много военни екшъни на видеото в библиотеката на Кървалис.

В края на колоната разпозна Роджър Септийн. Дори в тъмното се виждаше, че бившият планински разбойник трепери като лист и едва не изпуска пушката си.

Прокурорският глас на Чарлз Безоар също звучеше нервно, докато четеше обвинението. Истърман бе застанал с гръб към едно голямо дърво. Изразът на лицето му беше отсъстващ. Трофеите му бяха окачени на гърдите му като патрондаш… като зловещи награди за службата му.

Безоар отстъпи назад и генералът се приближи към осъдения. Маклайн стисна ръката на Истърман, целуна го по двете бузи и също отстъпи да наблюдава края. Един сержант с две обеци на ухото излая заповедите си. Екзекуторите коленичиха, вдигнаха пушките си и стреляха едновременно.

Всички, с изключение на Роджър Септийн. Той беше припаднал.

Високият рус холнистки офицер лежеше сгърчен в локва кръв. Гордън си помисли за умиращия затворник, който беше с тях за съвсем кратко време и успя да им каже толкова много, без дори да успее да отвори очи.

— Спи спокойно, калифорниецо — тихо каза той. — Ти прибра още един от тях със себе си. Трябва да се справяме поне като теб.