Дейвид Брин
Пощальонът (13)

2. Котидж Гроув

Котидж Гроув

Орегон

16 април 2011 година

 

До госпожа Адел Томпсън

кмет на с. Пайн Вю

невъзстановен щат Орегон

 

Маршрут: Котидж Гроув, Къртин,

Кълп Крийк, Порт Макфарланд,

Оукридж, Пайн Вю.

 

Уважаема г-жо Томпсън,

Това е второто писмо, което ви пращам по новия маршрут през горския район на Уиламит. Ако сте получили първото, сигурно вече знаете, че вашите съседи в Оукридж се съгласиха да съдействат — вярно, след някои недоразумения в началото. Назначих за началник на местната поща Сони Дейвис, местен жител отпреди войната и всеобщ любимец. Той е натоварен със задачата да възстанови контакта с вас в Пайн Вю.

Гордън Кранц вдигна молива си от пожълтялата хартия, предоставена му от гражданите на Котидж Гроув. Древното бюро се осветяваше от двойка газени лампи и чифт свещи, които хвърляха отблясъци върху поставените зад стъкло картини на стената на спалнята.

Местните бяха настояли да вземе най-добрата квартира в града. Стаята беше уютна, чиста и топла.

В сравнение с положението преди няколко месеца, в живота на Гордън бяха настъпили сериозни промени. В писмото почти не се споменаваше за проблемите, с които се бе сблъскал миналия октомври в Оукридж.

Жителите на това планинско градче го посрещнаха с отворени обятия, след като се обяви за представител на Възстановените съединени щати. Но тираничният „кмет“ едва не го уби, преди Гордън да успее да го убеди, че е заинтересован единствено от това да възстанови пощенската станция, след което ще продължи пътя си. Тоест, че не заплашва властта му.

Вероятно владетелят се беше уплашил от реакцията на хората си при отказ да му помогне. Накрая получи каквото искаше, като в добавка му дадоха и великолепен, макар и малко старичък кон. При напускането на Оукридж Гордън видя, че по лицето на кмета се изписва облекчение. Изглеждаше сигурен, че е успял да запази властта си, независимо от зашеметяващата новина, че Съединените щати все още съществуват някъде.

Жителите на Оукридж вървяха след Гордън в продължение на няколко километра, изскачаха иззад дърветата, срамежливо му подаваха писма, жадно разпитваха за възстановяването на Орегон и дали могат да помогнат с нещо. Открито се оплакваха от местния си тиран и когато остави и последната група след себе си, вече бе ясно, че вятърът на промяната е задухал.

Гордън реши, че дните на кмета са преброени.

След последното ми писмо от Кълп Крийк успях да основа пощенски служби в Палмървил и Къртин. Днес завърших преговорите с кмета на Котидж Гроув. В този плик прилагам отчет за досегашната си работа, който трябва да се препрати до шефовете ми във възстановения щат Уайоминг. Моля ви, предайте го на първия пощальон, който мине през Пайн Вю на път в тази посока, заедно с моите най-добри пожелания.

Проявете търпение, ако това не стане веднага. Пътят западно от Сейнт Пол е опасен и може да мине повече от година, докато пристигне следващият куриер.

Гордън много добре си представяше каква ще е реакцията на госпожа Томпсън след прочитането на последния абзац. Възрастната жена щеше да поклати глава и вероятно да се засмее на пълните глупости, с които изобилстваше всяко изречение.

Адел Томпсън знаеше по-добре от който и да е друг на територията на някогашния Орегон, че няма да се появят куриери от цивилизования Изток. Не съществуваше главно управление, пред което Гордън да представя докладите си. Сейнт Пол Сити беше столица единствено на все още слабо радиоактивния район на завоя на Мисисипи.

Никога не бе имало възстановен щат Уайоминг, нито пък Възстановени съединени щати, освен във въображението на един самоук артист, правещ всичко възможно да оцелее в този смъртоносен и подозрителен свят.

Госпожа Томпсън беше сред малкото хора, които Гордън бе срещал след войната, запазили логичния си ум и разсъдък. Лъжата, която беше създал — отначало случайно, а после от отчаяние, — не означаваше нищо за нея. Тя го бе харесала заради самия него и му беше помогнала, без да се налага да я омайва с митове.

Заради другите пишеше писмото по обичайния завъртян начин и го изпълваше с неща, които никога не са се случвали. Преди да стигне Пайн Вю то щеше да премине през ръцете на много хора по определения от него маршрут. Но госпожа Томпсън можеше да чете и между редовете.

И нямаше да му отговори. Гордън бе сигурен в това.

Надяваше се само, че тя ще успее да сдържи смеха си.

В последно време тази част на Коуст Форк е мирна. Общините започнаха да търгуват помежду си по достоен начин, като преодоляха старите си страхове от епидемии и оцеленци. Хората жадуват за новини от останалия свят.

Това не означава, че всичко е идеално. Казват, че в района на река Роуг южно от Роузбърг — земята на Нейтън Холн — все още царяло пълно беззаконие. Ето защо продължавам на север към Юджийн. Пък и повечето писма, които нося, са адресирани за там.

Дълбоко в чантата, наред с другите писма, които беше приел от срещналите го по пътя възбудени и изпълнени с благодарност хора, бе и писмото на Аби. Гордън щеше да се опита да го достави, независимо от съдбата на всички останали.

Е, вече трябва да тръгвам. Вероятно скоро ще ме настигне писмо от вас и от другите ми скъпи приятели. А дотогава моля предайте моите най-добри пожелания на Аби, Майкъл и всички останали.

Поне в прекрасния Пайн Вю Възстановените съединени американски щати са също толкова живи, колкото и навсякъде другаде.

Искрено ваш,

Гордън К.

Последните редове може би бяха малко опасни, но Гордън трябваше да ги включи, дори само за да покаже на госпожа Томпсън, че не е напълно завладян от собствената си измама, с чиято помощ се надяваше да преодолее без инциденти почти напълно лишените от закон земи до…

Докъде? Дори след всички тези години Гордън още не знаеше какво търси.

Вероятно просто някой, който да поеме нещата в свои ръце, който да се опита да направи нещо. Поклати глава. Упоритата мечта все още не бе мъртва.

Сгъна писмото, постави го в стар плик, залепи го с восък от свещта и положи върху него печата, който беше намерил в пощата в Оукридж. Писмото вървеше в пакет с „доклада“, изработен преди това — купища измислици, адресирани до измислено правителство.

До пакета лежеше пощальонската фуражка. Светлината се отразяваше от образа на конника от Пони Експрес^[1], търпеливият придружител и наставник на Гордън от месеци насам.

Идеята за новия му план за оцеляване му хрумна по силата на случайното стечение на обстоятелствата. Но сега бяха започнали да му вярват, особено когато наистина носеше писма от вече посетени от него селища. След всички тези години хората все още жадуваха за изгубения златен век, за епохата на благоденствието и реда, която си бе отишла. Този стремеж стопяваше техния скептицизъм подобно на топъл извор, пробиващ дупка в заледен поток.

Гордън сподави загризалото го чувство за срам. През последните седемнайсет години не бяха останали невинни хора, а неговите лъжи като че ли носеха добро на градовете, през които минаваше. Продаваше надежда срещу храна и подслон.

Правеше това, което трябваше да се направи.

На вратата се почука.

— Влез! — извика той.

Новоназначеният за заместник-началник на пощата в Котидж Гроув Джони Стивънс надникна в стаята. Момчешкото му лице бе покрито с рядък рус мъх. Но дългите му крака издаваха добрия пешеходец, а славата му на точен стрелец се носеше надалеч.

Кой знае? Момъкът сигурно щеше да е и в състояние да пренася поща.

— Ъ-ъ, сър? — Джони очевидно не искаше да смути важната му работа. — Осем часът е. Кметът ви беше поканил на бира в кръчмата по случай последната ви вечер в града.

— Да, Джони. Благодаря ти — изправи се Гордън. Грабна шапката и якето си, след това посегна към пакета с така наречения доклад и писмото до госпожа Томпсън. — И така. Това са официалните пратки за първото ти пътуване към Кълп Крийк. Началник на пощата там е Рут Маршъл. Тя очаква куриер. Съгражданите й ще се отнесат добре с теб.

Джони пое пликовете така, сякаш бяха направени от криле на пеперуда.

— Ще ги пазя с цената на живота си, сър. — В очите на младежа засия гордост и твърда решимост да не подвежда Гордън.

— Никакви такива! — сопна се Гордън. Последното, което искаше, бе шестнайсетгодишният хлапак да пострада в защита на някаква химера. — Бъди благоразумен, както ти казах.

Джони преглътна и кимна, но Гордън не беше съвсем сигурен, че го е разбрал. Разбира се, на момчето му предстоеше вълнуващо приключение — да мине по горски пътеки, по които близо две десетилетия не бе стъпвал никой от селото му, и да се завърне като герой, с множество новини и истории. По хълмовете все още бяха останали отделни оцеленци. Но мястото беше отдалечено от река Роуг и по всичко изглеждаше, че Джони ще успее да стигне до Кълп Крийк и да се върне невредим.

Гордън почти успя да убеди сам себе си.

Той въздъхна и стисна младежа за рамото.

— Джони, отечеството ти няма нужда от теб мъртъв, а жив и готов да му служиш и в бъдеще. Ще го запомниш ли?

— Да, сър! — сериозно кимна момъкът. — Разбирам.

Гордън се обърна да загаси свещите.

Джони явно вече бе претърсил развалините на старата поща в Котидж Гроув, защото Гордън забеляза гордо поставената нашивка „Поща на САЩ“ върху грубата домашнотъкана дреха на момчето. Цветовете все още пазеха яркостта си.

— Вече събрах десет писма от хората от града и околните ферми — каза Джони. — Мисля, че повечето от тях не познават никого там на изток. Но въпреки това пишат — и за удоволствие, и с надеждата някой да им отговори.

Така че посещението на Гордън поне бе накарало хората да започнат по малко да упражняват умението си да пишат. Това беше цената на храната и подслона за няколко дни.

— Предупреди ли ги, че на изток от Пайн Вю пътят все още е опасен и абсолютно несигурен?

— Разбира се. Изобщо не ги е грижа.

— Добре тогава — усмихна се Гордън. — И без това пощите разнасят най-вече фантазии.

Момчето озадачено погледна към него. Но Гордън само нахлупи шапката на главата си и не му каза нищо повече.

 

 

Откакто напусна Минесота преди толкова години, рядко бе виждал такива богати и щастливи села като Котидж Гроув. Фермите произвеждаха с излишък. Опълчението бе добре обучено и за разлика от Оукридж, не се използваше срещу гражданите. Откакто надеждата да открие истинска цивилизация го напусна, Гордън постепенно стесняваше размаха на мечтите си и вече място като това му се струваше истински рай.

Имаше известна ирония във факта, че лъжата, която го бе превела невредим през подозрителните планински селца, сега не му позволяваше да остане тук. Поддържането на илюзията изискваше да продължава да се движи.

Всички му вярваха. И ако разбиеше илюзията, всички, дори добрите хора в града, щяха да го разкъсат.

Селото бе разположено в единия ъгъл на довоенния Котидж Гроув. Кръчмата беше хубава уютна постройка с две големи камини и бар, на който във високи и тънки глинени чаши се сервираше горчивата местна бира.

Кметът Питър фон Клийк седеше в крайното сепаре и водеше сериозен разговор с Ерик Стивънс, дядо на Джони и новоназначен началник на пощата в града. Мъжете изучаваха копие на написаните от Гордън „Федерални наредби“, когато двамата с Джони влязоха в кръчмата.

В Оукридж Гордън беше успял да отпечата няколко копия на стар ротатор, който някак си успя да накара да заработи. Положи много усилия, за да съчини тези писма. Трябваше да звучат убедително и в същото време да не осъждат пряко местните владетели и по този начин да не им дават повод да се страхуват от митичните Възстановени съединени щати… или от самия Гордън.

Засега тези листа бяха най-вдъхновяващата проповед.

Високият и мършав Питър фон Клийк се изправи, стисна ръката на Гордън и го поведе към мястото му. Барманът припряно донесе две чаши силна тъмна бира. Бе топла, разбира се, но невероятно вкусна. Кметът чакаше, като нервно пушеше лулата си, докато Гордън не остави с примляскване чашата си.

Фон Клийк кимна в отговор на изречената похвала. Лицето му обаче остана непроменено. Постави листа пред него.

— Тези наредби не са особено подробни, господин инспектор.

— Моля ви, наричайте ме Гордън. Не е време за такива формалности.

— А, Гордън. Можеш да ме наричаш Питър. — Кметът определено се чувстваше неудобно.

— Е, Питър — кимна Гордън. — Правителството на Възстановените съединени щати получи няколко горчиви урока. Един от тях е да не се опитва да налага навсякъде еднакви правила, а всеки град или община да са в състояние сами да си ги установят в зависимост от конкретните проблеми, които имат да решават — пусна една от предварително подготвените фрази той. — Например, проблемът с парите. Повечето общини са се отказали от довоенната валута малко след гладните бунтове. Използва се натуралната размяна и тя обикновено върши чудесна работа, освен в случаите, в които погасяването на дългове се превръща в дългово робство.

Всичко това беше истина. По време на пътуванията си навсякъде се бе сблъсквал с различни прояви на феодални взаимоотношения. Парите не означаваха нищо.

— Федералните власти в Сейнт Пол отмениха старата валута. Просто има прекалено много банкноти и монети за разпокъсаните селски икономики. Въпреки това се опитваме да окуражаваме вътрешната търговия. Един от начините е да се приемат старите двудоларови банкноти като пощенски разходи. Те никога не са били много разпространени и не е възможно да се подправят от съвременната техника. Сребърните монети отпреди 1965 година също влизат в обръщение.

— Вече събрахме над четирийсет долара! — вметна Джони. — Хората под дърво и камък търсят старите банкноти и монети. И започнаха да ги използват за изплащане на дълговете.

Гордън сви рамене. Вече се бе започнало. Понякога незначителните подробности, които добавяше към измислицата си, само за да й придаде по-достоверен вид, се изплъзваха от контрол и достигаха размери, за които изобщо не бе подозирал.

Фон Клийк кимна. После пристъпи към следващия въпрос.

— А тази част за „използване на служебно положение“ без „избори“ — почука с пръст върху хартията той. — Е, ние правим редовни общи събрания, а когато трябва да се предприеме нещо голямо, към тях се присъединяват и хората от околните селца. Но не мога твърдо да кажа, че аз или шефът на опълчението някога сме били избирани… да не говорим за тайни избори, както е написано тук. — Кметът поклати глава.

— Освен това ни се е налагало да взимаме някои доста драстични мерки, особено в началото. Надявам се това да остане между нас, господин инсп… Гордън. Просто правехме всичко по силите си. Например, имаме училище. Повечето от децата го посещават след жътвата. Освен това можем да направим урни и да провеждаме избори, както е написано тук…

Фон Клийк искаше да е уверен в бъдещето си; опитваше се да привлече вниманието му. Но Гордън вдигна чашата си, като се стараеше да избегне погледа му.

Изкашля се, за да прочисти гърло.

— Струва ми се… Струва ми се, че сте свършили идеална работа, Питър. Както и да е, миналото не е от такова значение в сравнение с бъдещето. И изобщо мисля, че не трябва да се тревожите, ако сте нарушили някои правителствени постановления.

По лицето на фон Клийк се изписа облекчение. Гордън бе сигурен, че през някоя от следващите няколко седмици тук ще бъдат проведени тайни избори и хората щяха напълно да заслужат онова, което имаха, ако изберяха за свой водач този груб, но забележителен човек.

— Само едно нещо ми е чудно.

Беше се обадил Ерик Стивънс. Пъргавият старец съвсем естествено бе станал кандидат номер едно за длъжността началник на пощата. От една страна той въртеше местния пазар и беше най-образования човек в града — преди войната бе завършил колеж.

Другата причина се криеше в това, че Стивънс беше най-подозрителен от всички, когато преди няколко дни Гордън пристигна в града и провъзгласи нова ера за Орегон като част от „Възстановените съединени щати“. Назначаването му целеше да го накара да повярва или поне да поддържа вярата на другите заради личната изгода, която можеше да извлече от нея.

А и би могъл да свърши нещо добро — поне докато митът продължаваше да съществува.

Старият Стивънс плъзна чашата си по масата и остави широк мокър овал.

— Не мога да разбера защо досега не е идвал никой от Сейнт Пол. Със сигурност ви се е наложило да прекосите сума ти разстояние из пущинаците, докато стигнете дотук, при това пеша, както самият вие казвате. Но ми е чудно защо просто не пратиха някой със самолет?

Настъпи мълчание. Гордън усещаше, че цялата кръчма слуша разговора.

— Ама че глупости! — Джони Стивънс поклати глава, сякаш се извиняваше за недомислиците на дядо си. — Не разбираш ли колко тежка е била войната? Всички самолети и сложните машини са били повредени от онова пулсово нещо, дето прекъсна всички радиовръзки още в началото на войната! А по-късно не е останал никой, който да знае как да ги оправи. А и не е имало резервни части!

Гордън примигна изненадан. Момчето си го биваше! Беше се родило след разпадането на индустриалната цивилизация и въпреки това схващаше същината на нещата.

Всеки знаеше за електромагнитните вълни от взривените в космоса гигантски водородни бомби, които в онзи ужасен първи ден извадиха от строя всички електронни устройства по целия свят. Но Джони бе разбрал колко взаимносвързана е машинната култура.

Все пак момчето сигурно беше наследило своята интелигентност от дядо си. Старият Стивънс изпитателно погледна Гордън.

— Вярно ли е това, инспекторе? Не са останали никакви техници и резервни части, така ли?

Гордън знаеше, че обяснението няма да издържи, ако не се впусне в подробности. Мислено благослови онези дълги часове, прекарани по разбитите пътища, откакто бе напуснал Оукридж — времето, през което бе доизмислил детайлите.

— Не, не съвсем. Електромагнитните вълни, взривовете и радиацията наистина разрушиха много неща. Болестите, вълненията и Тригодишната зима погубиха много образовани хора. Но всъщност не беше нужно кой знае колко време, за да се поправят част от машините. Някои самолети бяха поправени още в първите дни и са готови да отлетят. Възстановените съединени щати положиха много грижи за тях и те са в пълна изправност. Но не могат да излетят. Всички са приземени и това ще продължи с години.

— Защо, инспекторе? — Възрастният човек изглеждаше объркан.

— Поради същата причина, поради която нямаше да можете да чуете прогнозата за времето, даже да имахте работещо радио — отговори Гордън. Замълча за момент, за да подсили ефекта. — Заради лазерните сателити.

— Копелета! — удари по масата Питър фон Клийк. Погледите на всички в кръчмата се насочиха към него.

Ерик Стивънс въздъхна и хвърли на Гордън поглед, в който се четеше пълно доверие… или признание, че Гордън е по-добър лъжец дори от самия него.

— Какви… какви са тези ла…?

— Лазерни сателити. Ние спечелихме войната — обясни дядото на Джони. Той изсумтя при спомена за въображаемата победа, разгласявана навсякъде през седмиците преди началото на вълненията. — Но врагът трябва да е оставил в орбита деактивирани сателити. Програмирал ги е да изчакат няколко месеца или години, а после всяко нещо, което излъчи дори един сигнал по радиото или се опита да лети — прас! — Той разцепи въздуха с ръка. — Нищо чудно, че така и не успях да хвана каквото и да е с моята антена!

Гордън кимна. Историята бе толкова правдоподобна, че можеше да е и самата истина. Всъщност, надяваше се да е така. Това можеше да обясни мълчанието и пустото небе, без да е необходимо светът да е лишен напълно от цивилизация.

Как иначе можеха да се обяснят всички онези обгорени антени, на които беше попадал при пътуванията си?

— А какво прави правителството по въпроса? — нетърпеливо попита фон Клийк.

„Приказки“, помисли си Гордън. Лъжите му ставаха все по-големи и по-сложни и рано или късно щеше да се оплете в тях.

— Останали са неколцина учени. Надяваме се да открием в Калифорния средства за производство и изстрелване на орбитални ракети. — Той остави въпроса открит.

Хората изглеждаха разочаровани.

— Само да имаше начин да се свалят по-скоро проклетите сателити — въздъхна кметът. — Помислете си какво ще стане при цялата тази авиация! Представяте ли си колко неприятно изненадани ще останат следващия път холнистите, като видят освен фермери, няколко машини с надпис „Американски военновъздушни сили“!

Кметът доста сполучливо имитира картечница. Гордън се засмя заедно с другите. За момент всички се бяха превърнали във фантазиращи момчета.

Останалите мъже и жени се насъбраха наоколо, след като бе станало очевидно, че кметът и пощенският инспектор са приключили с деловата част. Някой извади хармоника. В ръцете на Джони Стивънс се появи китара. Скоро; всички пееха стари кънтри песни.

Настроението ставаше все по-добро. Надеждата беше силна като топлата тъмна бира, а вкусът й бе поне толкова добър.

 

 

Беше късна вечер, когато чу звука за първи път. На излизане от кръчмата — главата му бе леко замаяна — Гордън внезапно спря до стълбите.

Чу някакъв звук.

Тълпата пееше около камината… „Елате и чуйте моята история…“

Гордън наостри уши. Дали не му се беше сторило? Бирата го бе хванала и главата му леко бучеше.

Но онова странно усещане на ръба на възприятието, интуицията, го задържа и го накара да се обърне и да започне да се катери по стръмните стълби към втория етаж.

Тясната стълба едва се осветяваше от наполовина изгоряла свещ. Радостните пиянски песни постепенно заглъхнаха зад него, докато бавно се изкачваше и внимаваше стълбите да не скърцат под краката му.

Озова се в тъмен коридор. Звукът му беше познат отнякъде. Чувал го бе много, много отдавна. Но сега нямаше нищо. Известно време напрегнато се вслушваше в тишината. След малко се обърна да се прибира, като отдаде всичко на превъзбуденото си въображение.

Тогава го чу отново.

… Поредица слаби, неестествени звуци на самата граница на възприятието. Полузабравените спомени, които събуждаха, накараха Гордън да потрепери. Не беше чувал подобно нещо от… от детството си.

В другия край на коридора се забелязваха очертанията на някога остъклена врата. Нещо зад нея едва забележимо светеше. Гордън тихо се приближи. Докосна студената метална брава. По нея нямаше прах. Значи вътре вече имаше някой.

Странните звуци се повториха.

Липсваше му успокоителната тежест на револвера — беше предположил, че няма нужда да го носи със себе си в мирния Котидж Гроув — и това го караше да се чувства полугол. Натисна бравата и вратата се отвори.

Под покрити с прах платнища се виждаха щайги, пълни с всевъзможни неща — от автомобилни гуми до плоскости от мебели — всякакви вехтории, пазени от местните за всеки случай. Зад единия от редовете се намираше източникът на бледата светлина. Точно пред себе си чу възбуден шепот. А звукът…

Гордън се промъкна покрай щайгите, подобни на издигащи се в пещера сталагмити. Напрежението му растеше с приближаването към края на редицата. Светлината стана по-ярка. Тя бе студена.

Под крака му изскърца дъска.

Пет лица изненадано се вдигнаха нагоре, дълбоко релефни на странната светлина. В един инфарктен момент Гордън видя, че това са деца, с ужас втренчени в него — още повече че със сигурност го бяха познали. Очите им бяха широко отворени, не смееха дори да помръднат.

Той не забеляза това. Вниманието му беше приковано от малкия, подобен на кутия предмет, който се намираше в средата на групичката. Гледаше и не вярваше на очите си.

В долната част на кутията имаше редица бутони, а в центъра й с перлен блясък светеше плосък екран.

Розови паяци се появяваха от летящи чинии и се понасяха надолу по екрана. След като стигнеха целта си, те издаваха странния звук, редиците им се подреждаха и всичко започваше отначало.

Устата на Гордън беше пресъхнала.

— Откъде… — пое дъх той.

Децата се изправиха. Едно от момчетата преглътна.

— Сър?

— Откъде, в името на всичко свято, взехте това? — посочи Гордън. — И най-важното — къде намерихте батериите?

Едно от децата се разплака.

— Моля ви, сър, не знаехме, че е забранено. Тими Смит ни каза, че е просто детска игра от едно време! Намираме ги навсякъде, само дето не работят…

— Кой е Тими Смит? — настоя Гордън.

— Едно момче. Баща му идва всяка година от Кресуел да върти търговия. Тими размени своята игра срещу двайсет от нашите, но те нали не работеха…

Гордън се помъчи да си спомни картата, която бе изучавал същата вечер в стаята си. Кресуел се намираше недалеч на север, близо до маршрута, който възнамеряваше да следва по пътя си към Юджийн.

„Възможно ли е това?“ Надеждата беше твърде силна и внезапна, за да се превърне в удоволствие, нито дори да бъде разпозната.

— Каза ли ви Тими Смит откъде е взел играта?

Опита се да говори с децата, но някои от тях направо си бяха глътнали езика от страх.

Едно момиче изплака:

— Каза, че я е взел от циклоп!

След това децата избягаха ужасени. Гордън внезапно остана сам, изправен на едно място, загледан в малките нашественици на екрана.

Те маршируваха.

Играта победоносно изпиука. След това всичко започна отначало.