Дейвид Брин
Пощальонът (17)

6. Дина

— Съхраняваме оборудването на Проекта на хилядолетието в старата фабрика. В началото беше много трудно. Не можем да започнем да строим истински роботи, каквито са плановете на Циклоп, докато не възстановим производствените мощности. — Човекът водеше Гордън нататък по коридора между лавици с инструменти от друга епоха. — Разбира се, първата ни работа беше да се помъчим да спасим колкото може повече от ръждата и разпадането. Тук държим само част от нещата. Останалият потенциал, който не ни е непосредствено необходим, се намира на други места.

Питър Ъейдж беше висок и слаб мъж с руса коса. Изглеждаше малко по-възрастен от Гордън и сигурно избухването на войната го бе заварило като студент в университета в Кървалис. Беше един от най-младите, носещи бялата, поръбена е черно дреха на служителите на Циклоп, но дори при него се забелязваха сиви коси по слепоочията.

Освен това Ъейдж бе чичо и единствения оцелял роднина на момчето, спасено в развалините на Юджийн. Мъжът не изрази по никакъв начин благодарността си, но се виждаше, че се чувства задължен към Гордън. Никой от висшестоящите служители не възрази точно той да покаже на посетителя програмата на Циклоп за преодоляване на тъмната епоха в Орегон.

— Започнахме да поправяме някои малки компютри и други прости машини — каза Ъейдж, докато минаваха покрай редици подредена и надписана електроника. — Най-трудното е да възстановим частите, които изгоряха в първите мигове на войната. Нали знаете за онези високочестотни излъчвания от първите бомби?

Гордън снизходително се усмихна и Ъейдж се изчерви. Той извинително вдигна ръка.

— Извинете ме. Просто съм свикнал да обяснявам нещата по-просто… Разбира се, вие на Изток сигурно знаете повече от нас за електромагнитните излъчвания.

— Не съм техник — отговори Гордън и му се прииска да не бе блъфирал толкова умело. С удоволствие би научил още нещо.

Но Ъейдж продължи от мястото, където бе прекъснал:

— Казвах, че това е мястото, където е извършена по-голямата част от работата по запазването на оборудването. След като се справим със задачата да произвеждаме повече електричество и отново преценим нуждите си, смятаме да монтираме тези компютри в околните села, училищата и на други места. Целта е доста амбициозна, разбира се, но Циклоп е сигурен, че ще успеем да я постигнем в рамките на нашия живот.

Коридорът ги изведе в широкото помещение на фабриката. По покрива имаше големи остъклени пана, които пропускаха слънчевата светлина и само на отделни места се използваше флуоресцентно осветление. Въпреки това бръмченето на електричеството се долавяше от всички страни. Покрай стените бяха подредени даровете от близките градове и села — платената такса за привилегията да бъдат водени от Циклоп.

Всеки ден пристигаха още машини, както и лепта във формата на храна и дрехи за служителите на Циклоп. Но Гордън беше чувал от всички, че отделянето на тези неща не представлява никаква трудност за хората от долината. А и за какво им бяха всички тези стари машини?

Нищо чудно, че нямаше оплаквания за „тирания от страна на машина“. Цената на суперкомпютъра бе леснодостъпна. А в замяна долината имаше своя Соломон и може би в същото време Мойсей, който да ги изведе от пустинята. Спомняйки си онзи внимателен и мъдър глас от миналото, Гордън можеше да оцени сделката.

— Циклоп много внимателно планира този преходен период — обясни Ъейдж. — Видяхте нашата малка производствена линия за водни и вятърни турбини. Освен това помагаме на местните ковачи да подобрят изделията си, а на фермерите да планират посевите. А разпространяването на видеоигрите сред децата цели да ги направи в бъдеще възприемчиви за по-сериозните неща като компютрите.

Минаха покрай голяма маса. Сивокоси работници се бяха навели над проблясващите светлини и екраните, по които печеше компютърен код. Малко замаян от всичко това, Гордън се почувства така, сякаш внезапно бе попаднал в някаква чудна работилница, в която малки, приятелски настроени джуджета внимателно сглобяват разбити мечти.

Повечето от техниците бяха стигнали или надхвърлили средна възраст. На Гордън му се струваше, че бързат да направят колкото може повече, преди последното образовано поколение завинаги да си отиде.

— Разбира се, след като вече имаме връзка с Възстановените съединени щати, можем да се надяваме на по-бърз прогрес — продължи Питър Ъейдж. — Например, мога да ви дам дълъг списък с чипове, които не сме в състояние да произвеждаме. А те коренно биха променили нещата. Само една шепа чипове може да ускори програмата на Циклоп с цели четири години, стига Сейнт Пол да е в състояние да ни осигури нужното.

Гордън не искаше да среща погледа на спътника си. Наведе се над един разглобен компютър, като се преструваше, че внимателно изучава вътрешностите му.

— Малко зная за тези неща — каза той. — А и на Изток имаше по-неотложни задачи за решаване от разпространението на видеоигри.

Каза това, защото не искаше да лъже повече от необходимото. Но служителят на Циклоп пребледня, сякаш беше ударен.

— О, толкова глупаво от моя страна. Естествено, трябвало е да се справят с ужасната радиация, болестите и холнистите… Май ние в Орегон сме извадили голям късмет. Ще продължим да се оправяме сами, докато останалата част от страната не бъде в състояние да ни помогне.

Гордън кимна. И двамата говореха истини, но само единият знаеше колко тъжно звучат те.

За да наруши настъпилата неудобна тишина, Гордън зададе въпроса, който беше в главата му още от самото начало:

— Значи играчките с батерии са своего рода средство за изпълнение на мисията, така ли?

— Да — засмя се Ъейдж. — Така научихте за нас, нали? Зная, че звучи примитивно. Но върши работа. Елате, ще ви запозная с водещия проекта. Ако има типичен представител на Двайсетия век, то това е Дина Спърджън. Ще разберете какво имам предвид.

Той поведе Гордън през странична врата надолу към пълна с всевъзможни неща зала, докато накрая стигнаха до стая, която изглеждаше жива от приглушеното жужене на електричеството.

Навсякъде имаше снопове жици, които приличаха на увиващ се по стените бръшлян. Сред бъркотията се виждаха многобройни кубове и цилиндри. Даже след толкова време Гордън бързо разпозна, че това са батерии за многократна употреба, презареждащи се в момента от генераторите на Кървалис.

От другата страна трима цивилни слушаха някакъв рус дългокос човек, облечен в черно-бялата дреха на служител. Гордън удивено примигна, когато забеляза, че всички са млади жени.

— Трябва да ви предупредя — прошепна Ъейдж в ухото му. — Дина може да е най-младата сред всички служители на Циклоп, но в известен смисъл е музейна рядкост. Гениална, добросъвестна и заклета феминистка.

Ъейдж се ухили. С Колапса на цивилизацията си бяха отишли много неща. Това бяха често употребявани думи в миналото, но днес мнозина дори не ги бяха чували. Гордън отново я погледна, този път с любопитство.

Беше висока, особено за жена, израсла в днешно време. Бе с гръб към тях и не можеше да види лицето й, но гласът й беше нисък и уверен.

— Така че следващия път не искам повече да правиш подобни опити, Трейси. Чуваш ли? Цяла година ми трябваше, за да получа тази задача. Няма значение, че това е логично решение — онези селяни няма да се чувстват толкова заплашени, когато пратеникът е жена. Но от цялата логика не остава нищо, ако вие, момичета, рискувате живота си!

— Но, Дина — възрази дребна енергична брюнетка. — В Тиламук вече бяха чували за Циклоп! Освен това е на две крачки от родното ми село. А и всеки път, когато взимам със себе си Сам и Хоумър, те ме бавят…

— Няма значение! — прекъсна я високата жена. — Следващия път ще вземеш момчетата със себе си. Настоявам! Или като нищо ще те пратя обратно в Бевървил да преподаваш в училището, да дундуркаш бебета…

Тя внезапно млъкна, защото забеляза, че помощничките й не й обръщат внимание. Гледаха към Гордън.

— Дина, запознай се с инспектора — каза Питър Ъейдж. — Сигурен съм, че с нетърпение чака да разгледа и да чуе за твоята… мисионерска работа.

После прошепна на Гордън, като съпроводи думите си с иронична усмивка:

— Всъщност, това е като да запознаеш змията със закуската й. Пазете се, Гордън.

Когато жената приближи, той каза с по-висок глас:

— Имам малко работа. Ще се върна след няколко минути да ви заведа на срещата ви.

Гордън кимна и мъжът излезе. Чувстваше се като изложен на показ пред погледите на жените.

— Засега толкова, момичета. Ще се видим утре следобед да планираме следващото пътуване.

Другите протестираха с поглед. Но нетърпящият възражения тон на Дина ги накара да напуснат. Техните срамежливи усмивки и хихикане, когато Гордън докосна шапката си, рязко контрастираха с дългите ножове, които носеха на коланите и в ботушите си.

Гордън си даде сметка колко млада е Дина Спърджън, едва когато тя му се усмихна и протегна ръка.

„Сигурно е била на не повече от шест години, когато паднаха първите бомби.“

Ръкостискането й беше също толкова твърдо, колкото и поведението й, а гладката й ръка говореше, че е прекарала повече време сред книгите, отколкото на полето. Зелените й очи открито срещнаха неговите. Гордън се запита къде ли е виждал подобни.

„В Минеаполис, през онази луда втора година в колежа. — Отговорът сам изплува в главата му. — Само че беше по-голяма от мен. Странно, как се сетих за онова момиче сега, след толкова време.“

Дина се засмя:

— Мога ли да си позволя да отговоря предварително на въпроса ви? Да, аз съм млада, жена и не съм достатъчно квалифицирана да бъда пълноценен служител, да не говорим за възможността да управлявам някой сложен проект.

— Извинете — кимна той. — Точно това си мислех.

— О, няма значение. И без това всички ме наричат анахронизъм. Истината е, че след като родителите ми загинаха в бунтовете против машините, бях осиновена от доктор Лазаренски, доктор Тейгър и останалите. Оттогава станах ужасно разглезена и се научих максимално да се възползвам от положението си. Както впрочем видяхте в разговора ми с момичетата.

Гордън най-после реши, че тя може да мине за средна хубост. Може би чертите й бяха малко ъгловати. Но сега, когато се присмиваше над самата себе си, лицето й направо грейна.

— Както и да е — добави момичето и посочи жиците и цилиндрите. — Може и да не сме в състояние да обучаваме нови инженери, но не се изисква кой знае какъв ум, за да напъхаш електроните в батерията.

— Не е честно спрямо вас — засмя се Гордън. — Навремето ми се наложи да се явявам на поправителен изпит по начална физика. Но сигурно Циклоп знае какво прави, щом ви е сложил на тази работа.

Дина се изчерви, засмя се и наведе очи.

— Е, може би.

„Скромност? — зачуди се Гордън. — Тази жена е пълна с изненади. Не го бях очаквал.“

— О, по дяволите. Толкова скоро. Питър идва — каза тя, вече много по-меко.

Можеха да видят как Питър Ъейдж си проправя път през бъркотията в залата. Гордън погледна старомодния си механичен часовник. Един от техниците го бе поправил и вече не избързваше с половин минута на час.

— Нищо чудно. След десет минути е срещата ми — каза той и двамата отново се ръкуваха. — Но се надявам пак да си поговорим, Дина.

— О, бъдете сигурен в това — усмихна се тя. — Искам да ви разпитам как сте живели тогава, преди войната.

„Не за Възстановените съединени щати, а за миналото. Невероятно. И защо точно мен? Какво мога да й кажа аз за изгубения Златен век, което да не може да научи от всеки друг на възраст над трийсет и пет?“

Озадачен, той се срещна с Питър Ъейдж в залата и двамата закрачиха по коридора към изхода.

— Извинявайте, че ви карам да бързате — каза Ъейдж, но не трябва да закъсняваме. На никой не му е приятно Циклоп да го гълчи!

Той се ухили, но Гордън имаше чувството, че думите му само отчасти са шега. Въоръжените с карабини пазачи им кимнаха, когато излязоха навън.

— Надявам се разговорът с Циклоп да мине успешно, Гордън — продължи водачът му. Всички ние много ще се радваме да общуваме с останалия свят. Сигурен съм, че Циклоп ще иска да си сътрудничим по всички възможни начини.

„Циклоп — върна се към действителността Гордън. Вече е неизбежно. А аз дори не зная дали искам или се страхувам от тази среща.“

Налагаше се да продължи с двусмислиците. Нямаше друг избор.

— Напълно съм съгласен с вас — каза той. — Искам да ви помогна по какъвто и да е начин.

Говореше съвсем искрено.

Питър Ъейдж се обърна и го поведе през прясно окосената морава към Дома на Циклоп. Гордън недоумяваше. Дали му се бе сторило, или наистина за миг беше забелязал върху лицето на техника странно изражение — на тъга и дълбока вина?