Дейвид Брин
Пощальонът (4)

3.

Излязъл на лов за сойки сокол с глухо тупване кацна върху предния капак на джипа. Той изкряска — веднъж, за да обозначи територията си и още веднъж за удоволствие — и започна да кълве замръзналия прах.

Гордън се събуди от тропането. Вдигна нагоре замъглен поглед и през мръсното стъкло видя сивите пера на птицата. Трябваше му известно време, за да се сети къде се намира. Прозорецът, воланът, миризмата на метал и хартия — всичко това сякаш бе продължение на един от най-ярките му сънища тази нощ, спомен за дните преди войната. Поседя слисан няколко мига, докато образите от съня отстъпиха и се разсеяха.

Той разтърка очи и започна да обмисля положението си.

Ако предишната вечер не бе оставил такава слонска диря по пътя си за насам, сега щеше да е в пълна безопасност. Фактът, че уискито и автомобилът бяха останали недокоснати цели шестнайсет години, означаваше, че бандитите са лениви ловци. Явно следваха своите пътеки и места и изобщо не си бяха дали труда да изследват собствената си планина.

Гордън почувства, че главата му тежи. Войната започна, когато беше осемнайсетгодишен второкурсник в колежа и след това не бе имал възможност да свикне с алкохолните напитки. След вчерашните вълнения и приливите на адреналин уискито беше оставило устата му суха и очите му пареха.

Сега повече отвсякога съжаляваше за изгубените удобства. Тази сутрин нямаше да има чай. Нито влажна кърпа за лице или еленска пастърма за закуска. Нито пък четка за зъби.

И все пак се опита да погледне философски на нещата. В края на краищата, бе жив. Подозираше, че ще има моменти, в които всяко от откраднатите неща ще му се струва „най-необходимо“.

С известна доза късмет гайгеровият брояч нямаше да попадне в тази категория. Откакто напусна Дакота, радиацията беше една от основните причини да се движи на запад. Уморил се бе да е роб на скъпоценния си брояч, винаги в страх да не го загуби или счупи. Носеха се слухове, че Западното крайбрежие било най-слабо засегнато от радиоактивното замърсяване и че повече страдало от епидемии, донесени по вятъра от Азия.

Такива бяха пораженията от онази странна война. Нелогична и хаотична, тя бе много по-кратка, отколкото предполагаха всички. По-скоро представляваше поредица от средни по мащаб катастрофи. Взета поотделно, всяка една от тях можеше да се преодолее.

Ако беше останала ограничена и не се бе разпространила върху континентите, водената в океаните и космоса първоначална „техновойна“ можеше и да не е толкова ужасна.

Болестите не бяха чак така страшни в сравнение с положението в източното полукълбо, където оръжията на врага излязоха от контрол и поразиха собствените си народи. Вероятно и в Америка нямаше да има толкова жертви, ако бягащите от заразените зони тълпи не бяха унищожили деликатната система на здравеопазването.

Гладът също можеше да не е така жесток, ако ужасените местни жители не бяха блокирали железопътните линии и магистралите, за да се предпазят от заразите.

Що се касае до всяващия от години страх атом, беше използвана нищожна част от ядрените арсенали, когато Съюзът за славянско възраждане рухна от само себе си и най-неочаквано бе обявена победа. Онези няколко десетки бомби бяха достатъчни, за да предизвикат Тригодишната зима, но не и Столетната нощ, която би пратила Човека по пътя на динозаврите. Седмици наред всички бяха смятали, че великото чудо на самообладанието е спасило планетата.

Поне така изглеждаше. И наистина, дори комбинацията от няколко бомби, бактерии и три последователни лоши реколти не бе достатъчна, за да унищожи великата държава, а заедно с нея и целия свят.

Имаше обаче друга болест. Истински рак.

„Проклет да си, Нейтън Холн!“ помисли си Гордън. Това беше често срещана клетва по целия мрачен континент.

Той избута настрани пощенските торби. Без да обръща внимание на утринния студ, Гордън отвори левия джоб на колана си и извади пакетчето, увито в алуминиево фолио и запечатано с разтопен восък.

Положението наистина беше извънредно. Гордън имаше нужда от енергия, за да изкара деня. Оставаха му само дванайсет кубчета телешки бульон. Трябваше да му стигнат.

Докато разтваряше бульона във водата от манерката, Гордън отвори с ритник лявата врата на джипа и няколко торби се изсипаха върху замръзналата земя. Обърна се и погледна покрития с дрехи скелет, който тихо бе прекарал нощта заедно с него.

— Господин пощальон, обещавам ви най-достойното погребение, което е по силите ми. Зная, че не е достатъчна отплата за онова, което ми дадохте, но не мога да ви предложа нищо повече. — Пресегна се над тясното костеливо рамо и отключи вратата на шофьора.

При слизането мокасините му се хлъзнаха по ледената земя. Гордън внимателно заобиколи джипа.

Поне през нощта не бе валял сняг. Беше сухо и земята щеше да се размрази достатъчно, за да изкопае плитка яма.

Ръждясалата врата изскърца при натиска му. Не бе лесно да задържи скелета с изпразнената пощенска торба. Накрая някак си успя да положи на земята купчината дрехи и кости.

Остана удивен колко добре са се запазили. Сухият климат почти ги беше мумифицирал, позволявайки на насекомите да ги очистят, без да оставят много след себе си. Останалата част от джипа, след всичките тези години, се бе запазила чиста.

Първата му работа беше да провери дрехите.

„Странно. Защо е носел шарена риза под якето?“

Дрехата, някога пъстра, но сега избеляла и мръсна, не ставаше за нищо, но якето бе чудесна находка. Ако се окажеше достатъчно голямо, щеше неимоверно да увеличи шансовете му за оцеляване.

Обувките изглеждаха стари и очукани, но сигурно можеха да му послужат. Гордън внимателно ги измъкна от ужасните изсъхнали останки и ги опря в стъпалата си.

„Май са малко големи.“ Както и да е, щяха да са много по-полезни от мокасините.

Колкото можеше по-предпазливо напъха костите в торбата, учуден колко лесно се справя. През изминалата нощ всички суеверия се бяха изпарили. Остана само ироничната благодарност към някогашния собственик на тези вещи. Като се опитваше да не вдишва праха, Гордън изтръска дрехите и ги окачи на близкия клон. После се върна при джипа.

„Аха — помисли си той. Ето защо е носел ризата. — Точно до мястото, където беше спал, намери синя униформена риза с дълги ръкави и нашивки на пощенската служба върху раменете. Независимо от годините, тя изглеждаше почти нова. — Едната за удобство, другата за пред шефа.“

В детството му пощальоните бяха правили така. Когато през горещите летни следобеди разнасяше пощата, един от тях носеше пъстри хавайски ризи и винаги с благодарност приемаше чаша студена лимонада. Гордън се помъчи да си спомни името му.

Като зъзнеше от утринния студ, той навлече униформата. Беше му почти по мярка, само малко по-широка.

— Може би ще напълнея — промърмори Гордън, шегувайки се със самия себе си. На трийсет и четири той сигурно тежеше по-малко, отколкото на седемнайсет.

В жабката намери стара карта на Орегон, която щеше да замести изгубената. След това ахна, когато попадна на малък куб от пластмаса. Сцинтилатор! Далеч по-добър от гайгеровия брояч, той щеше да изпуска малки искри, когато в кристалната му решетка проникнат гама-лъчи. Дори нямаше нужда от захранване! Гордън го взе в шепа и го поднесе към очите си. Видя няколко редки проблясъка, вероятно причинени от космическите лъчи. Иначе кубът оставаше спокоен.

„За какво му е била тази джаджа на довоенен пощальон?“ — разсеяно се зачуди той, докато пъхаше устройството в джоба си.

Разбира се, фенерчето не работеше. Сигналните ракети се бяха превърнали в прах.

„Чантата, разбира се.“ На пода под мястото на шофьора имаше голяма кожена чанта за писма. Беше суха и напукана, но ремъците бяха здрави, а капакът щеше да предпазва от влага.

Не можеше да се сравнява със самара му, но все пак бе по-добре от нищо. Отвори главното отделение и оттам се изсипа купчина стари писма, захванати с ластик, който се разпадна. Гордън вдигна най-близките от тях.

— До директора на Медицинския институт към Орегонския университет, град Юджийн, от кмета на Бенд, щата Орегон — напевно прочете адреса той, сякаш играеше Полоний в „Хамлет“. Разрови останалите писма. Адресите му се струваха помпозни и архаични.

— Доктор Франклин Дейвис от градчето Джилкрайст изпраща — с думата „спешно“, изписана с големи букви върху плика — доста обемисто писмо до директора на регионалната дирекция по снабдяване с медицински материали… и несъмнено настоява поръчките му да се изпълнят с предимство.

Сардоничната усмивка на Гордън премина в намръщена гримаса, когато започна да проверява пликовете един по един. Нещо не беше наред.

Очакваше да попадне на купища рекламни материали и лична кореспонденция. Но в чантата нямаше нито една рекламна брошура. И въпреки че имаше много лични писма, изглежда по-голямата част от пощата бе служебна.

Е, така и така не беше подходящо време за воайорство. Можеше да вземе няколко писма за развлечение, а после да използва обратната страна на листата вместо изгубения дневник.

Избягваше да мисли за тази загуба — бележки за всичките шестнайсет години, осквернени от бившия борсов посредник. Бе сигурен, че ще бъде прочетен и запазен, наред с тънките тетрадки със стихове, които носеше в раницата си, освен ако не беше сгрешил в преценката си за Роджър Септийн.

Някой ден щеше да се върне и да си ги прибере.

 

 

Но какво търсеше тук пощенски джип? И от какво бе умрял пощальонът? Откри част от отговорите върху задната част на колата дупки от куршуми по прозореца на задната врата, които продължаваха в стройна редица до средата на дясната страна.

Погледна към дървото. Да, ризата и якето имаха по две дупки в гърба, в сърдечната област.

Значи нападението не е било извършено преди войната. Пощенските коли почти никога не бяха обект на нападения. Дори при вълненията по време на депресията в края на осемдесетте, преди да настъпи „златният век“ на следващото десетилетие.

Освен това изчезналата кола щеше да бъде търсена и открита.

Значи нападението е било извършено след Едноседмичната война. Но какво е търсел тук един пощальон по време, когато Съединените щати всъщност бяха престанали да съществуват? Колко години по-късно се е случило всичко това?

Сигурно нещастникът е бил подгонен от засада и е търсел някакъв път, за да се измъкне от нападателите си. Може би не е съзнавал колко сериозни са раните му или просто е изпаднал в паника.

Но Гордън подозираше, че причината автомобилът да се натика в храстите дълбоко в сърцето на гората е друга.

— Пазел е товара си! — промълви той. — Преценил е шансовете си да се върне обратно на пътя пред възможността да се добере до някаква помощ… и е решил да спаси пощата, вместо да оцелее!

Значи това бе един добросъвестен следвоенен пощальон. Герой от изчезващия блясък на цивилизацията. Гордън си спомни стария химн на пощите „… и в дъжд, и в сняг…“ и се учуди как някой може да се опитва толкова самоотвержено да изпълнява дълга си.

Това обясняваше официалните писма и липсата на рекламна поща. Законът на тълпата и масовите грабежи на снабдителните центрове бяха принудили местните власти да се въоръжат и да действат, докато военните накрая изчезнаха сред бъркотията, която бяха пратени да потушават. Дори някъде хората да се бяха държали повече като човешки същества през онези изпълнени с ужас месеци, Гордън не беше от онези, които можеха да свидетелстват за това.

Историята на пощальона само го потисна. Тази легенда за борбата срещу хаоса от страна на кметове, университетски професори и пощальони навяваше мисли от типа на „а какво щеше да стане, ако…“, които бяха прекалено мъчителни, за да задържи по-дълго вниманието си върху тях.

Задната врата с неохота се отвори след няколко опита. Докато измъкваше торбите, той откри фуражката на пощальона с потъмнялата й значка, празна кутия за храна и слънчеви очила, лежащи под дебел слой прах върху резервната гума.

Малката лопата сега щеше да му помогне да погребе шофьора.

Накрая, точно зад седалката на водача, под няколко тежки торби Гордън откри счупена китара. Едрокалибрен куршум бе пробил грифа. До китарата се намираше пожълтяла найлонова торба, пълна с изсушена трева, която издаваше силен мускусен аромат. Спомените на Гордън не бяха избледнели дотам, че да забрави мириса на марихуана.

Беше си представял пощальона като мъж на средна възраст, оплешивяващ и консервативен. Сега той му изглеждаше като него самия — жилав, брадясал, с отнесен израз на лицето. Сигурно бе неохипи — от поколението, което тъкмо започваше да се утвърждава, когато войната го помете, заедно с всичко друго, поколение, в което се таеше някакъв оптимизъм. Неохипи, умряло при опит за спасяване на щатската поща. Това изобщо не изненада Гордън. Имал бе приятели сред тях. Честни тора, може би малко странни.

Той настрои струните на китарата и за първи път през тази сутрин изпита вина.

Пощальонът дори не беше въоръжен! Спомни как някога бе чел, че по време на Гражданската война американските пощи в продължение на три години са действали през бойните линии. Сигурно този нещастник бе вярвал, че местните ще проявят уважение към традицията.

Америка след Хаоса не зачиташе традицията, а оцеляването. По време на скитанията си Гордън беше открил, че на някои места хората го посрещат с онова гостоприемство, което се е оказвало на странстващите актьори през средновековието. Другаде царуваха най-различни прояви на лудост. Дори в редките случаи, когато попадаше в приятелска обстановка, когато хората бяха свестни и приемаха добре чужденците, Гордън продължаваше пътя си. Винаги откриваше, че отново започва да мечтае за въртящи се колела и летящи в небето машини.

Наближаваше обед. Находките бяха достатъчни, за да увеличат шансовете му за оцеляване, без да се налага да се изправя срещу бандитите. Колкото по-бързо преминеше през прохода, толкова по-добре.

Точно сега нямаше нищо по-подходящо от някой поток далеч от района на разбойниците, където да налови пъстърва и да натъпче стомаха си.

Оставаше да изпълни последната си задача. Той вдигна лопатата.

„Гладен или не, дължиш му поне това.“

Огледа се за подходящо място.