Дейвид Брин
Пощальонът (30)

6.

Подготовката отне три дни. През цялото това време Гордън не можеше да си намери място от яд. Искаше просто да се махне оттук.

Съветът обаче бе настоял Бокуто и още четирима мъже да го съпроводят поне до Котидж Гроув. Джони Стивънс и някой от доброволците от юга щяха да яздят отпред и да подготвят пътя. В края на краищата един инспектор трябва да бъде посрещнат подобаващо.

За Гордън всичко това беше безсмислица. Един час, прекаран с Джони над старата пътна карта, щеше да му е достатъчен, за да набележи маршрута. А резервният кон би бил точно толкова от полза, колкото цял охранителен взвод.

Гордън особено яростно се противопоставяше на решението Бокуто да тръгне с него. Човекът беше по-нужен тук. Но Съветът бе непреклонен. Или щеше да приеме условията, или изобщо нямаше да му позволят да тръгне.

Напуснаха Кървалис рано сутринта. От студа от ноздрите на конете се вдигаше па̀ра. Докато яздеха покрай старото университетско игрище, видяха колона маршируващи новобранци. Въпреки че бяха целите омотани в дрехи, от високите им гласове лесно се познаваше, че това са момичетата на Дина.

Няма да взема за мъж пушач,

някакъв тъп и развратен кръшкач.

Няма да се омъжа никога, никога,

няма да се омъжа никога!

По-добре да остана сама,

по-добре да свърша като стара мома.

Няма да се омъжа никога, никога,

няма да се омъжа никога!

Групата втренчи очи в тях, когато се разминаваха. Лицето на Дина не се виждаше от разстоянието, но въпреки това той усети погледа й.

Сбогуването им беше страстно физически и напрегнато емоционално. Гордън не бе сигурен, че дори в Америка преди войната с нейното многообразие на сексуалните взаимоотношения, е имало подходящо наименование за връзката им. Раздялата им беше истинско облекчение. И в същото време знаеше, че тя ще му липсва.

Групата препускаше здраво покрай голите овощни градини и замръзналите полета, опитвайки се да стигне до Роуланд преди залез-слънце. Толкова близко бяха границите — на един ден път от крехкия център на онова, което минаваше за цивилизация. Оттук нататък започваше пустошта и територията на бандитите.

В Роуланд чуха последните слухове, че един контингент холнисти вече са установили малко владение в Юджийн. Бегълците разказваха за банди облечени в бяло варвари, които опустошаваха околностите, опожаряваха селата и отмъкваха храна, жени и роби.

Ако всичко това беше вярно, Юджийн се превръщаше в проблем. Трябваше да минат през разрушения град.

Бокуто настоя да не предприемат никакви рисковани действия. Гордън се мръщеше и почти не проговори, докато експедицията изгуби три дни в заобикаляне по замръзналите и разнебитени пътища на изток до Спрингфийлд и после обратно на юг. Най-после стигнаха до укрепения Котидж Гроув.

Съвсем неотдавна няколко селища южно от Юджийн се бяха съюзили с проспериращия Север. Сега нашествениците почти ги бяха изолирали отново.

Според картата на Орегон, запечатала се в паметта на Гордън, две трети от източната част се заемаше от пустош и планинската верига на Каскадите. Западната част граничеше с Пасифика. Границите на север и юг също бяха непроходими заразени райони. На север долината Колумбия още светеше от бомбите, които бяха хвърлени над Портланд и разрушиха огромните бентове по реката. На юг опасният район започваше някъде от Калифорния и се простираше на около сто и петдесет километра навътре в югозападния ъгъл на щата, достигайки до планинския каньон, известен като Роуг.

Дори в по-добрите времена районът около Медфорд беше известен като определено „странен“ елемент. Преди Безнадеждната война се смяташе, че в долината край река Роуг се намират най-много тайни убежища и незаконно оръжие. Когато преди шестнайсет години властите се мъчеха със сетни сили да овладеят положението, именно хипероцеленците бяха онези, които нанесоха последния удар срещу цивилизацията. А в южен Орегон последователите на Нейтън Холн бяха особено жестоки. Съдбата на населението там така и остана неизвестна.

Между ужасните граници — пустинята, океана, радиацията и холнистите — от Тригодишната зима бяха оцелели два малки района, в които животът беше малко по-добър от животинското съществуване — долината Уиламит на север и градчетата около Роузбърг на юг. Но в началото южният район изглеждаше обречен на робство или на нещо по-лошо пред заплахата от новите варвари.

Тогава нещо неочаквано се случи някъде между Роуг и Умпква. Туморът беше спрян. Гордън отчаяно искаше да разбере начина на лекуване, преди метастазите му да плъзнат из беззащитния Север.

Според запомнената от Гордън карта от изходните пунктове на варварите западно от Юджийн към вътрешността се простираше отвратителното червено петно на нахлуването. И Котидж Гроув беше почти откъснат.

На около километър от града за първи път се видяха следите от пораженията. На изкривените телефонни стълбове покрай пътя откриха разпнатите тела на шестима души. От всички тях бяха взети „трофеи“.

— Свалете ги — нареди Гордън. Сърцето му бясно биеше, а устата му бе пресъхнала. Това беше точно онази реакция, която търсеха холнистите с подобни хладнокръвно пресметнати ходове. Очевидно хората от Котидж Гроув дори не пращаха патрули по тези места. Това не вещаеше нищо добро.

Час по-късно видя колко се е променил градът от времето, когато го бе посетил за последен път. По ъглите на новите защитни валове се издигаха стражеви кули. Пред тях старите сгради бяха изравнени със земята, за да се разчисти широка противопожарна ивица.

Населението беше нараснало три пъти, благодарение на бежанците, повечето от които живееха в претъпкани колиби непосредствено до главната порта. Децата се притискаха в полите на майките си. Мъжете стояха на групи и грееха ръце около огньовете. Димът се смесваше с миризмата на немити тела и се стелеше под формата на неприятна воняща мъгла.

Някои от мъжете изглеждаха доста странно. Гордън се чудеше колко ли от тях са холнисти, представящи се за бежанци. Подобни неща вече се бяха случвали.

Лошите новини не спираха. От управата на града научиха, че кметът Питър фон Клийк е загинал преди няколко дни при засада, докато отивал на помощ на някакво обсадено селце. Загубата бе неизмерима. За Гордън ударът беше тежък. Това обясняваше и настроението по студените улици.

Онази вечер под светлината на факлите той произнесе най-добрата си реч пред претъпкания площад. Но този път възгласите на тълпата бяха уморени и лишени от ентусиазъм. Речта му бе прекъсвана на два пъти от далечни изстрели.

— Не им давам повече от два месеца, след като снегът се разтопи — сподели Бокуто на следващия ден, докато напускаха Котидж Гроув. — Две седмици, ако проклетите оцеленци положат повече усилия.

Гордън нямаше какво да му отговори. Градът беше най-южната ключова точка в съюза. След падането му нищо нямаше да е в състояние да спре врага по пътя на север по долината към самия Кървалис.

Яздеха на юг, изкачвайки Коуст Форк към изворите на Уиламит, която тук се бе превърнала в наполовина замръзнал поток. След като минаха изоставения Лондон, те се отделиха от реката и продължиха през обширна ненаселена територия, разнообразявана от време на време от руините на отдавна разрушени ферми и някоя и друга бензиностанция.

Досега пътуваха мълчаливо. Но най-накрая бдителността на охраната малко намаля, щом подозрителният Филип Бокуто реши, че се намират извън обсега на патрулите на холнистите. Разговорите бяха разрешени. Чуваше се дори смях.

Всички бяха на възраст над трийсет и затова започнаха да си играят на спомени, разказваха си стари вицове, които изглеждаха безсмислени за младото поколение и спореха разгорещено на спортни теми. Гордън едва не падна от коня от смях, когато Аарон Шимел взе да имитира някои от популярните телевизионни звезди от деветдесетте.

— Просто да не повярваш колко много спомени от младостта са просто заспали и чакат да бъдат възкресени отново — обърна се той към Филип. — Казват, че когато ти е по-лесно да си спомняш неща, случили се преди двайсет години, отколкото неотдавнашните събития, това е един от признаците на старостта.

— Да. — Бокуто се намръщи, а гласът му мина във фалцет. — Та за какво си говорехме?

— Ъ? — изкряка Гордън и постави ръка на ухото си. — Нещо не те чувам, приятелче… Това е от многото рок на младини…

Вече свикнаха със студените сутрини и покритата с трева междущатска магистрала. Земята се възраждаше — в горите отново се откриваха следи от елени, — но щеше да мине още много време, преди човекът да се завърне в изоставените селища тук.

Най-накрая Коуст Форк остана зад тях. Пътешествениците отминаха последните хълмове и ден по-късно се озоваха пред бреговете на нова река.

— Умпква — обяви водачът им.

Този леден поток не се вливаше в Уиламит, а лъкатушеше по собствен път на юг към океана.

— Добре дошли в слънчевия южен Орегон — промърмори Бокуто. Тонът му беше смекчен. Небето се облещи над тях. Дори дърветата изглеждаха по-големи, отколкото на север.

Впечатлението се запази, когато отново започнаха да минават през населени райони. Мълчаливи хора с присвити очи ги наблюдаваха от хълмовете и ги пускаха да продължат, без да кажат нито дума. Вестта за пристигането им вече бе дошла и беше ясно, че хората нямат нищо против пощальоните. Но също така личеше, че спокойно могат да минат и без тях.

Прекараха нощта в Съдърлин. Гордън можеше да види отблизо как живеят южняците. Домовете им бяха прости и разпръснати, без лукса, който все още се намираше на север. Почти никой не носеше видими следи от болести, недохранване, прекомерно много работа или война.

Въпреки че не казваха нищо обидно, не беше трудно да се познае какво си мислеха местните за жителите на Уиламит.

Че са просто наивници.

Лидерите изразяваха съчувствие, но скритата им мисъл беше очевидна: „Защо да се месим, щом холнистите се махат?“

Един ден по-късно Гордън се срещна в Роузбърг със съвета на лидерите от района. От разбитите от куршуми прозорци на търговския център се виждаха следите от ужасната седемнайсетгодишна война срещу варварите от Роуг. Развалините на заведение за бърза закуска недалеч показваха мястото, където врагът е бил отблъснат при най-силната им атака преди близо десет години.

Оттогава оцеленците никога не бяха стигали толкова надълбоко. Гордън беше сигурен, че мястото на срещата не бе избрано случайно.

Разликата в нагласата на хората не можеше да остане незабелязана. Малцина проявиха любопитство към легендарния Циклоп или плахите опити за възстановяване на технологиите. Дори разказите за възраждането на държавата някъде на изток предизвика само бегъл интерес. Не че хората се съмняваха в думите им. Просто това не ги интересуваше кой знае колко.

— Само си губим времето — каза Филип на Гордън. — Тия селяци водят своята война от толкова време, че не им пука за нищо друго, освен да преживяват ден за ден.

„А може би това ги прави по-мъдри?“ — питаше се Гордън.

Но Филип беше прав. Нямаше никакво значение какво си мислят местните водачи, кметове или председатели. Те се разпореждаха както намерят за добре, като се позоваваха на автономията си, но бе съвсем ясно, че мнението само на един човек тук наистина е от значение.

Два дни по-късно Джони Стивънс пристигна от запад. Скочи от коня си и се втурна право към Гордън. И този път съобщението не беше особено дълго.

„Качвайте се.“

Джордж Поътън се бе съгласил да изслуша молбите им.