Дейвид Брин
Пощальонът (26)

2.

— Нещата не вървят на добре, Циклоп.

От другата страна на стъклената преграда в него се взираше перленото око на цилиндъра, обвит в студена мъгла. Двата реда мигащи светлинки повтаряха сложния си танц. Това беше призракът на Гордън… духът, който го бе преследвал преди месеци… единствената лъжа, която можеше да се мери с неговата.

Струваше му се подходящо да размишлява тук, в полутъмната стая. Навън в снега, по укрепленията и в горите мъже и жени умираха заради тях двамата — заради онова, за чийто представител се беше обявил Гордън, и заради машината от другата страна на стъклото.

Заради Циклоп и заради Възстановените съединени щати.

Без тези основи на надеждата всичко щеше да е загубено. Кървалис щеше да е в развалини, неговите запазени библиотеки, крехката индустрия, вятърните мелници и електрическите светлини завинаги щяха да потънат в Тъмната епоха. Нашествениците щяха да основат феодалните си имения в долината, както вече бяха направили в земите западно от Юджийн.

Фермерите и възрастните техници се сражаваха срещу десет пъти по-опитен враг. Но въпреки това се сражаваха, не толкова заради себе си, колкото заради двата символа — заради мъртвата от много години мъдра машина и заради отдавна изчезналата нация, която съществуваше само в сърцата им.

Горките глупаци.

— Не се получава — каза Гордън на колегата си, на приятеля-измама. Светлинките му отговориха с неизменния си танц. — Тежката зима засега спря холнистите. Те се оттеглят в градовете, които завладяха миналата есен. Но през пролетта ще се върнат и ще опожаряват и убиват, докато селяните не започнат да молят за „защита“. Опитваме се да се бием. Но всеки един от онези дяволи е равен на дузина от нашите нещастници.

Гордън се отпусна в мекия стол срещу дебелото стъкло. Дори тук, в Дома на Циклоп, миризмата на прах и старост се чувстваше силно.

„Само да имахме време да се обучим, да се подготвим… само мирът и безгрижието да не бяха продължили толкова дълго.

Само да имахме един истински лидер.

Някой като Джордж Поътън.“

През затворената врата се чуваше далечна музика. Някъде бяха пуснали по стереоуредбата „Канон“ на Пахелбел.

Спомни си как се разрида, когато чу музиката за първи път. Тогава с такава надежда си мислеше, че на света все още съществува нещо почтено и така вярваше, че го е открил тук, в Кървалис. Но „Циклоп“ се беше оказал измама, също като собствения му мит за „Възстановените съединени щати“.

Все още се чудеше как и двете измислици процъфтяват пред заплахата от оцеленците. Сред кръвта и ужаса те се бяха превърнали в нещо, за което хората ежедневно жертваха живота си.

— Просто не се получава — отново се обърна той към мъртвата машина, без да очаква отговор. — Хората ни се бият. Умират. Но гадните копелета ще стигнат тук до началото на лятото, каквото и да направим.

Заслуша се в нежната, изпълнена с тъга музика и се запита дали след падането на Кървалис някой отново щеше да слуша Пахелбел.

На вратата зад него леко се почука. Гордън се изправи. Освен него, право на достъп до сградата през нощта имаха единствено служителите на Циклоп.

— Влез — каза той.

В тесния трапец светлина се изправи сянката на висока дългокоса жена.

Дина. Само тя му трябваше…

— Извинявай, че те безпокоя, Гордън — Гласът й бе тих и забързан. — Но си помислих, че ще поискаш да го научиш веднага. Току-що пристигна Джони Стивънс.

— Господи, успял е! — Сърцето на Гордън бясно заблъска в гърдите му.

Дина кимна.

— Имал неприятности, но успял да стигне до Роузбърг и да се върне.

— Хора! Довел ли е… — тя поклати глава и той млъкна. Надеждата рухна.

— Десет — каза Дина. — Отнесъл е твоето послание на хората на юг, а те са пратили десетима мъже.

Странно, но в гласа й се долавяше не толкова страх, колкото срам, сякаш някой по някакъв начин го е измамил. След това се случи нещо, каквото до този момент не бе виждал. Гласът й се пречупи.

— Гордън, те дори не са мъже. Довел е момчета, само момчета!