Дейвид Брин
Пощальонът (3)

2.

Сняг и сажди покриваха изпочупените клони и изсъхналата кора на старото дърво. То не беше мъртво. Не още. На отделни места се мъчеха да израснат тънки млади филизи, но не успяваха. Краят наближаваше.

Надигна се сянка и върху клоните кацна създание от небето — старо, ранено, полумъртво като дървото.

Започна да си строи гнездо — място, където да умре. Събираше от земята клечка по клечка и ги трупаше една върху друга. Купчината се издигаше все по-нависоко, докато не стана ясно, че не е никакво гнездо.

Това бе клада.

Окървавеното умиращо създание кацна на върха и издаде звук, който никой не беше чувал дотогава. Разгоря се огън и скоро съществото бе погълнато от пурпурни пламъци. Последваха ги сини.

И дървото сякаш реагира. Мъртвите клони се извиха към огъня като старица, която грее ръцете си. Снегът се разтопи и изчезна, зелените клонки пораснаха и изпълниха въздуха с аромата на обновлението.

Дори в съня си Гордън се изненада. Не създанието на кладата беше онова, което се възроди. Голямата птица изгоря и от нея останаха само костите.

Но дървото разцъфна и от клоните му се издигнаха някакви неща, и се понесоха във въздуха.

Той замръзна като омагьосан, когато видя, че това са балони, самолети и космически кораби. Мечти.

Те се понесоха във всички посоки и въздухът се изпълни с надежда.